То е „студен" или освежаващ цвят - класическият цвят на небето. Напомня ни за морето, за въздуха. Синьото раз­ширява пространството и е цветът на хоризонтите. Както и на духовното.

В християнския сеят се носи синьо на празниците на ангелите. За Англиканската църква синьото е цветът на надеждата, на любовта към Бог, на милосърдието, на съвестта и любовта към Прекрасното. В хералдиката кобалтовосиньото изразява справедливост, вярност, радост, благородство. Лазурносиньото пък символизира вечното блаженство, целомъдрието, кротостта, смирението.

В сънищата синьото е най-често цветът на безкрая. Пог­ледът се зарейва в сините далечини. Синьото е нематери­ален, прозрачен цвят, който се размива в ослепително бя­лото. То е цветът на пустотата. В този смисъл може да стане символ на смъртта (спряхме се на подобни съни­ща). Синьото е недостъпно, понякога ледено като сине­ещите зимни снегове. Бихме могли да се запитаме дали дълбоката тъга на средиземноморските народи (въпре­ки външната им словоохотливост) не произтича от тази нематериалност, в която се стопяват и духът, и тялото; защото, когато небето е съвършено синьо, погледът се губи в нищото и Земята изглежда сама в безкрайното прос­транство. Няма ги облаците, които да я „закрилят", да я прегръщат, да й придават сигурност.

Все в сънищата синьото може да е символ на философ­ските истини и на метафизичните изследвания.

За християните то е и цветът на Богородица. Олицет­ворява също верността, но не земната, а небесната, ду­шевния покой в смъртта, божествената ведрина.

Така синьото е едновременно цвят на надежда за душа­та и на смърт за слялото се с безкрая тяло.

В музиката то може да се свърже с неуловимата мелодичност на флейтата.