Това не е парадокс. Възпитанието се състои в тласкане­то на детето към все по-голяма диференцираност. Бихме могли да му кажем:

- Ти си универсално. Ти си „подобно" на всички оста­нали. Изградено си от същите атоми като цялата вселе­на. Дълбокото ти естество е тъждествено с естеството на другите. Основното ти същество съвпада със същест­вото на съседа. В социално организирания живот разгра­ниченията между хората са необходими. Но те са произ­волни; те са добавени към основното същество, за да се използват като инструмент в живота в общност. Само че чукът не е дърводелецът; а и дърводелецът е само необ­ходимо профилиране на онова, което е човекът в своята същност.

Вместо това му казваме:

- Ти коренно се различаваш от съседа. Ти си единстве­но по рода си. Ти си незаменимо. Ти си много важно. Необходимо е следователно да развиваш своята различност, докато тя се превърне в най-голямото ти качество. Логично е при това положение да станеш най-хубавият, най-великият, най-специализираният, най-интелигентни­ят човешки индивид, На всяка цена трябва да бъдеш по-друг от Другия.

Като правим това, ние автоматично „отделяме" дете­то от хората и от света, в който живее. Разграничавайки го по този начин, извършваме убийство - убиваме уни­версалната му и участваща същност. Изрязваме от тес­тото му мъничко парченце и казваме за него, че струва колкото цялата вселена. В подобно състезание по раз­граничаване Другият автоматично се превръща във враг. Така се стига до чиста проба параноя, а Вавилонската кула ,;влиза във всеки дом".

С други думи, възпитанието цели разграничаване и от­деляне във вселена, където всичко е винаги свързано. То­ест отделянето е всъщност грижливо поддържана илю­зия. Тъкмо то води до непрекъснат конфликт между ос­новното същество и отделеното същество, което се чув­ства длъжно „да заслужи" одобрението на отделените възрастни.

В един момент детето се включва в играта на разгра­ничаване, за да не бъде наказано или изоставено. Тогава Основната му същност слиза в Сянката, където изпада в летаргия и чака - често цял живот. Тази основна същност, този потенциал е бил неговото бъдеще, бъдещето на съществото му. В Сянката бъдещето остава зад него.

Оттук нататък то се развива върху построеното от дру­ги, които отдавна са изтикали в Сянката своята същност. Започва да живее - или да се опитва да живее - според уста­новени от други критерии. Съществува като малка отдел­на клетка, враждебна към останалите отделни клетки.

След като изтласка основната си същност в Сянката, детето заживява със своя отделен, самотен Аз, обект един­ствено на любов отделена, каталогизирана, позволена, задължителна, законна.

И ето че то вече не е тъй обширно, смалило се е. Тога­ва го вкарват в тясното черво на социалните условности. Натикват го, натъпкват го вътре. Истинският му Аз вече е останал зад него, в Сянката. Заменил го е друг Аз -социален, морален, буржоазен, работнически, богат, бе­ден, заслужил, незаслужаващ, възнаграден, наказан; и със стесняването на червото - все по-отделен от всичко.

Но най-лошото е, че когато един ден порасне и излезе от червото, няма да може да възстанови първичната си същност, зарязана там, в Сянката, далеч назад. Младият човек ще е приел формата на червото. Ще се е превърнал в яростен враг на милиони други като него.

Това е то, убийството на детството.

Някои все пак успяват да се поразкършат, след като излязат от червото - те имат душа на поети. Но понеже са преоткрили част от своята универсалност, достъпът до разделените територии им е отказан.

Ето така именно някъде в детството се крие и очаква своя час ярката светлина на зрелия човек. Но той не знае това. Той живее с опакото си. Превърнал се е в привидност. Макар и да усеща дълбоко в себе си глухия зов на Сянката, на своята същност. Това е далечен, неясен зов. Нещо скърца и простенва през неразбираеми депресии, болести, страхове, копнежи, тъги.

Много хора тогава ускоряват крачка в състезанието по разграничаване, защото не понасят глухия зов. Ужас­но ги е страх да не се провалят пред онова основно съще­ство, което са била.

Или пък човекът е затънал до гуша в търканията между своя отделен и видим Аз и летаргичната си същност. Тога­ва се появяват депресиите и склонността към самоубийс­тво, чиято цел не е смъртта, а преоткриването на няко­гашното участващо и универсално същество.

Но как да се върнем към прекрасното бъдеще, което сме загърбили? С каква вълшебна лопата да изровим от миналото онова, което сме били?

Това е може би най-тежката, най-невъзможната зада­ча. Помислете само! За да я изпълним, би трябвало да забравим всичка, което сме научили, всичко без изклю­чение. Да изтрием от вътрешната си памет всички ус­ловности, всичко априорно, всички вярвания, идеали, ре­лигиозни идеи. Да ги заличим без остатък, като си ка­жем, че дори в тях да е имало нещо вярно, то става фалшиво, когато се обляга на външни нам критерии. После трябва да се върнем към Сянката си, да я осветим; и чак тогава да възприемем онова, което ни приляга, и да отхвърлим останалото. А иначе да играем играта, щом е необходимо, но без да се вживяваме. Така отделянето и разграничаването ще се превърнат в средства за приспо­собяване и нищо повече.

Как да си възстановим първичното усещане, че сме част от вселената? Мъжът не може да направи нищо, преди Анимата.му да пререже връвта, свързваща го с майката, и да се издигне на повърхността в цялата си някогашна мощ. Жената също е безсилна, преди душата й да се изтръгне от майчината хватка.

Сънищата имат основно значение; те измерват изми­натия път. Необходимо е обаче преди всичко да проуме­ем, че сме само привидност в сравнение с истинската ни същност. Да разберем, че лишим ли се от Сянката си, погребваме себе си. Да осъзнаем в какви коловози са ни вкарали, както и какви видове, нормален и анормален Свръхаз са създали у нас. Да си дадем сметка за същест­вуването на Сянката, в която се намираме. И всичко това да ни заслепи,със своята очевидност.

Тогава могат да ни се явят големи съновидения, защо­то в мозъка се създават нови „вериги". Щепсели се включ­ват в неизползвани контакти. Възприемаме ново пове­дение, преставаме да се държим като роботи, а старите навици падат от психичното ни дърво като изсъхнали пло­дове.

Големите сънища ни насочват към основното - поези­ята, музиката, астрономията, физиката и свързаната с тях метафизика. Присънват ни се Мандали, числа, геомет­рични фигури, осветени лабиринти, космос, звезди, слънца, богове, стари мъдреци, преходи, безкрайни хоризонти; усе­щаме безпределна свобода, чуваме небесни песнопения...

В архива ми фигурира сън на четирийсетгодишен мъж. Ето го накратко:

- Присънва му се съвършено кръгло ярко златисто слънце, което бавно се върти и пръска светлина във всички посоки. Цялото небе е изпълнено с други, също въртя­щи се слънца. Сънуващият спокойно върви по огромно, блестящо като метал хоризонтално поле. Усеща, че е тръгнал от детството си, за да достигне сегашната си  възраст, че никога не се е разделял със себе си и представ­лява една цялост. Придружават го засмени жени. Наоко­ло се разнася музика...

Не мога тук да разкажа цялата история на този мъж. Той се бе подложил на психоанализа, за да „се опознае" и да развие възможностите си. Бързо си даде сметка, че анализата разкрива главно какво човек не е, като измъква от бърлогата им видовете Свръхаз, които му пречат да бъде онова, което е. Разбра, че е „друго нещо". Тревож­ност? Как не. Страх? Откъде-накъде. Смачкано същест­во, свело глава пред заучени критерии и социални услов­ности? Всичко друго, само не това.

Така постепенно, окършвайки всички клони, които не бяха негови, той достигна до отрицателната си Сянка. Отмести я, за да даде път на положителната Сянка, коя­то започна своя възход. После дойде моментът, когато едно огромно осъзнаване преобърна всичките му схва­щания за живота. От стеснен и канализиран като всички останали мъж той се превърна в човек-участник, чисто и просто, само защото бе открил основната си Сянка. След което основа общност някъде във Франция.

Повтарям: да се лишиш от Сянката си означава да се самопогребеш.