Карл Густав Юнг, доколкото си спомням, предлага след­ното сравнение: когато реката е принудена да потече под земята, тя завлича със себе си кал, но и златоносен пясък.

А когато човешкото същество е принудено да „изтлас­ква" усещания или чувства, то включва в тях и отрица­телни, и положителни видове поведение.

Пример: да се върнем към съня, цитиран в края на IX глава - изтласкването на сексуалното желание към сест­рата (отрицателно поведение) предизвиква и изтласква­нето на Анимата, тоест на цялата душа на човека с ней­ния ентусиазъм, радост от живота и други енергии. В този случай е изтласкано много повече положително, откол­кото отрицателно поведение!

А Сянката? Как може тя да се превърне в „светлина" за-човека?

От полусянката към светлината

Вече е ясно, че откриването на част от Сянката може да бъде много благотворно. И наистина, то разбулва непоз­нати (или отречени) наши аспекти. Така си „възвръщаме" цели отрязъци от личността ни, които са работили само за себе си в тъмнината на несъзнаваното; части от лич­ността ни, служили само на „опакото", поддържали из­тласканото, подхранвали враждебността към самите нас и към ония, върху които смея проецирали, без те да имат нещо общо с нея и без да притежават приписваните им от нас недостатъци.

Освен това, когато Сянката се издига на повърхност­та, забелязваме, че в девет случая от десет не е имало за какво да се вдига толкова шум. И че онова, което сме държали в сянка още от детството си, е не по-голямо от главичка на карфица.

Пример:

- Един прекалено кротък човек си дава сметка, че Сян­ката му съдържа агресивност. Иначе казано, че самият той е агресивен. У него обаче се е създала представа за агресивността (нормалната и неопасна агресивност на из­бухливия човек например) като за първостепенен недос­татък, дори като за престъпен недъг. Затова държи тази важна своя част в сянка, където тя бездейства, консуми­райки енергия. Очевидно е, че всеки път, когато почувст­ва гняв, той внимава да не го покаже; перфекционизмът му изисква да запази спокойствие. Само че той е по при­рода „кибритлия". Налага се следователно да „проецира" Сянката си вън от себе си... и да възненавиди избухливите и агресивните, като гледа да не осъзнае, че омразата му е насочена към самия него... И все пак въпросната „агре­сивност", описана му като недъг, присъства в живота му - той притежава холеричен темперамент със свойствената му доброкачествена войнственост. Струвало ли си е тога­ва да прави от мухата слон в продължение на години? А и не е ли за предпочитане да преоткрием истинската си лич­ност, дори да е лоша, да разкъсаме „блокадата" и да се освободим от предизвиканата от нея тревожност? И ако личността ни е лоша (съществува ли изобщо такова нещо?), не можем ли да поработим над нея? Защото в този случаи бихме въздействали върху истинско поведение, вместо да живеем по измислени правила.

Към светлината на Сянката

Кажи, какво направи ти от младостта си?

Пол Верлен, „Мъдрост"

Съществува един безспорен факт: детето винаги е възпи­тавано от друг, не от себе си. Не по-малко очевидно е, че възпитателите не са детето.Следователно колкото и да е

добро, възпитанието никога не съответства на същност­та на детето.                           

Възпитанието е дело на възрастните. В девет случая от десет те са загубили контакта с Главното, което ха­рактеризира детството. Зрелите хора са силно „диферен­цирани" - професионално, социално, морално. Те са оно­ва, което наричаме „индивидуалности", докато детето е недиференцирано й в основата му лежи усещането за „принадлежност". Детето е „включено" към универсал­ното. То се свързва с всичко заобикалящо го с лекотата, с която диша.