Мисля, че тази глава е най-важната в книгата, защото се отнася до основното в човешкия живот; защото „Сянка­та" крие неизмерима енергия, която може да ни донесе свобода и пълен разцвет, стига да открием истинската същност на Аза си.

Обикновено човек живее трудно; терзаят го копнежи, тревоги, изтласквания, депресии - това е неговото опа­ко, което би следвало да се обърне налице. Защото тре­вожността, депресията и останалите черни енергии не представляват човешкото същество. То не е създадено за това. Какво е тогава? Къде се е скрило? Къде ни очак­ва? И как и защо се крие?

Ами ако нашата най-дълбоко заровена част, най-заб­равената, понякога най-срамната е всъщност светлината, и свободата ни? Защо да се покоряваме на системи от критерии, наложени от други, самите те изтормозени от други, също чужди критерии, и тъй нататък чак до нача­лото на света?

Чуйте това:

Когато ученик бях аз будувах до среднощен час край масата сред тъмнината и сядаше до мен смълчан облечен в черно малчуган, с когото бяхме като братя.

От моя огън беше сгрят облечен в черно непознат, с когото бяхме като братя.

Припомних си, че всеки ден той беше винаги край мен с непроницаема осанка. И, ангел или сатана, върви сред пълна тишина след мен като смирена сянка.

Мюсе, „Декемврийска нощ"

Черни сенки?

Сянка: напомня ни за тъмнина, за черна нощ, за потен­циалното, невидимото, прикритото, за страх, заплаха.

Сянката на личността? Ето какви асоциации направи един мъж около този израз:

- Срам. Тъмната ни страна, онази, която не желаем да познаваме. Сянка? Какво ли не мъкнем след себе си! Забравен в сянката багаж. Товарим се с излишен багаж. Сянка... гъсталак, да се опознаеш из основи...

Ясно е, нали? Сянката се свързва със „срама от себе си". Следователно тя съдържа изтласкани неща, комплек­си, непризнати потребности, частици от нас - забравени, тъй като са „недостойни". Вярно ли е това?

Да вземем един мъж, който плаче, докато слуша даде­на мелодия. Нормалният мъж ще го погледне и ще свие рамене. Детска сантименталност? Кой знае. Защо пла­че? Съжалява ли за нещо? Някакъв копнеж ли изпитва? Несъмнено. Но копнеж по какво? А ако този човек се чувства „свързан" чрез мелодията с нещо различно, не със своя обръгнал от живота Аз? Не е ли тогава той хи­ляди пъти „по-нормален" от другия, който свива рамене, докато го гледа, и който дори „това" е загубил по пътя?

Да се опитаме да разгледаме този въпрос по-обстой­но. Заслужава си.

Стереотипният човек и хипито

- Какво мислите за хипитата? -Какъв ужас!

- И все пак?

- Мръсни са.

-  Но какво мислите за истинското хипи, което е съвършено чисто?

- В нищо не вярва, на нищо не се подчинява.

- Откъде знаете? Познавате ли хипита?

-Не... но... те не са организирани, всички са еднакви, всичко делят, не притежават собствена индивидуалност, не заслужават да живеят на този свят, нямат идеал, нито ясна цел. Нищожества.

Бих могъл да попитам този човек: „А вие, КОЙ сте вие?" Щеше да ми отвърне: „Аз съм..." - и да ми назове професията си. Щеше да се отъждестви с професията си. А самият той? Ако формулирах въпроса другояче: „КАК­ВО сте вие?" - сигурно нямаше да може да ми отговори.

А съм готов да се обзаложа, че хипито е всъщност не­говата Сянка. Как така ли?

Някои примери

- Не мога да понасям този човек; той представлява това, което бих искал да бъда и което не съм успял да стана...

Ето една фраза, която би могла да бъде произнесена от деветдесет процента от хората. Но те дори не подози­рат, че им се върти в главата.

А тя предлага отличен способ за откриването, на на­шата Сянка. Елементарен наистина, но нали трябва да се започне отнякъде?

И понеже говорехме за хипита, да разгледаме един сън на четирийсетгодишен мъж, който ще ни помогне да при­ложим споменатия способ:

- Вървях по шикозна улица от типа на Шанз Елизе. Някакъв млад скитник пееше близо до мен; провокираше ме. Поисках да го изгоня, той запя no-силно. После тръгна след мен; следваше ме като сянка...

Като сянка? И още как. Ето един стих от Аполинер, за който неминуемо се сещаме:

Една мъглива вечер в Лондон случайно срещнах хулиган, приличащ ми на любовта ми, но сведох аз очи от срам пред взора му безцеремонен.

Кой беше сънуващият? Сух, спретнат (прекалено) мъж, облечен по последна мода, тясно специализиран висшист..

Да не би в такъв случай кресливият и предизвикате­лен млад скитник да е част от него? Истината е, че той е неговата основна част! Видимата страна на личността му бе само привидност. Той живееше с опакото от себе си. Младият скитник представляваше неговата свобод­на, радостна, безгрижна същност. Тя не можеше да бъде прогонена, тъй като бе у него от детството му, само че изтласкана в името на социални принципи, внушени от възпитанието. Значи свободният „скитник" беше Сянка­та на нашия човек. Или no-скоро „скитническият" му аспект бе грижливо държан в сянка, защото рискуваше всичко да постави под въпрос...