Страхът от изоставяне е един от
основните човешки страхове. Става дума за почти космична тревожност. Това е
страхът на детето, което по някаква причина е лишено от майка си и се чувства абсолютно
сам на света, превърнал се в абстрактно и ужасяващо място. Това е страхът на
изгубената в града Виржини, която в съня си се втурва към полицията.
Но това е и страхът на детето,
чиято майка му казва „сърдита съм ти" - нещо, което тя никога не бива да прави.
Сърденето се усеща като изоставяне; между майката и детето се издига
„стена"; връзката е прекъсната; появяват се чувство за вина и потребност
от прошка на всяка цена.
У зрелия индивид страхът от
изоставяне се изразява обикновено чрез три основни вида поведение:
а) даден човек изпитва
прекалена потребност от приятели, „на които да може да разчита". Подобна
потребност често изразява тревожност. Тя се проявява в тираничност, в
предявяване на изключителни права над приятелите. У такъв човек желанието де бъде
обичан е по-силно от желанието да обича. Приятелят е длъжен постоянно да
присъства, винаги да е на разположение. Личността му обикновено символизира
майката. Подобен човек се подчинява на повелята: „Не бива да съм сам, никога не
бива да съм сам, за нищо на света." Той стига дотам, че кани в дома си
който и да е, при каквито и да е условия. Когато казва „страх ме е да остана
сам", това следва да се преведе така: „Непрекъснато се боя да не ме
изоставят- майка ми, Бог, хората..." Повтарям: този страх е в същността си
дълбоко човешки. Но той значително се усилва, когато се чувстваме лишени от
нещо, неспособни на нещо, или когато ни се струва, че другите едва ни търпят
или направо ни отхвърлят...
б) човекът „се подсигурява".
От страх да не бъде изоставен в бъдеще, той отказва всяка близост в
настоящето. Не желае да се привързва. Отблъсква любовта, приятелството,
обичта. Разбирай: „Има ли смисъл? Нищо не е трайно, всичко се проваля, един ден
и без това ще ме изоставят." Такива личности често са отрицателно настроени,
критични, агресивни. Нападайки другите, те „оправдават" в собствените си
очи отказа си от всяка афективна връзка.
в) страхът от изоставяне се
превръща в страх да не изоставиш другите. Той е разпространен между близки
хора и това е обяснимо. Подобен човек противопоставя на свободата си следното
разсъждение: „Ако проявя самостоятелност, дори само за да отида на кино, ще
имам чувството, че изоставям жена си" (подразбира се: че изоставям майка
си). Или: „... че изоставям съпруга си" (съпругът също представлява
майката). Това чувство е често срещано сред младите, преди да се оженят. То се
изразява така: „За да стана самостоятелен и зрял, трябва да напусна родителите
си и те ще останат сами на света." Което често е само транспозиция на
собствения страх от изоставяне.
Сън за изоставяне (на млада
жена)
- Често сънувам, че вървя
нощем през полето. Викам. Никой не ми отговаря. Плача. Събуждам се, обзета от
спазми, които сякаш изпълзяват от дъното на съществото ми...
Тази жена изпитваше
непрекъсната тревожност. Като дете наистина била изоставена от майка си.
Прибрала я нейна леля и я отгледала без особена нежност. За отбелязване е, че
жената живееше заобиколена от множество приятели и приятелки (или поне хора,
които бе обявила за такива!) Явно за да може поне един от „приятелите" да
се привърже достатъчно към нея и да не я изостави...
А дали пък днешните общности
не са също израз на този страх?
Причини за страха от изоставяне
Ситуациите, в които детето бива
„изоставяно", изобилстват още от началото на живота. Обикновено това са
епизодични и краткотрайни раздели, предизвикани от най-нормални обстоятелства.
Така че съществува доста разтеглива граница между фрустрацията, изпитвана от
детето, когато майка му го напуска за известно време (за да отиде на работа
например), и усещането за безвъзвратно изоставяне, което бързо води до дълбока
невроза, придружена с тревожност. Във втория случай детето, и по-късно
възрастният, разглеждат всяка човешка връзка в зависимост от възможността за
„изоставяне". Това е постоянно вътрешно състояние - мъчително,
болезнено... и най-често неосъзнато.
Изгражда се мощен комплекс за
малоценност. Не е изключена и появата на садизъм - аз страдам, следователно
някой трябва да плати за това. Такъв човек не изразява чувствата си; той
изисква другите да отгатват и най-малките му намерения, и най-незначителните му
усещания. А когато напусне свой приятел, твърди, че него са го напуснали.
Неврозата, придружена от страх от изоставяне, има многобройни симптоми. Да
споменем два от тях. Даден човек се чувства относително сигурен само ако
телефонните номера на болницата, на личния лекар, на полицията и пр. са му
подръка. Друг се притеснява, ако кара по странични пътища, където колата му
рискува да се повреди. Този страх от „механиката" обаче е само
оправдание. Всъщност човекът се бои да не се окаже „изоставен" на място,
където никой не може да му се притече на помощ. Тогава полицаят - или
автомонтьорът - представляват Майката.
Неврозата, която се характеризира
със страх от изоставяне, мазохизмът и садизмът често са свързани. Като се има
предвид колко изключително разпространена е тази невроза, ясно е защо
литературата изобилства от ситуации, в които срещаме „изоставени" на всяка
страница.
Сред причините й можем да
споменем следните:
а) прекалено ранното отбиване.
Но и тук всичко зависи от афективния климат, осигурен от майката, както и от
личността на детето;
б) възпитание, при което майката не обръща достатъчно
внимание на детето. Тогава то се чувства „несъществуващо" и недостойно за
интерес. Изоставено. И нищо чудно, след като случаят е точно такъв!
в) детето е отгледано само от
майката (бащата е починал например) и има само една „опора", която му
носи сигурност. Дори частичното изоставяне поражда глуха тревожност, избиваща
понякога в неконтролируема паника.
Още сънища за изоставяне
•Жули сънува, че се разхожда в
гората с приятели. В един момент те се отдалечават от нея, без да я
предупредят. Обзема я страх. Вика, но никой не й отговаря. Става все пo-тихо. Припада нощ.
В съня си Жули се усеща сама на
света в дълбоката
тишина и непрогледната
планетарна нощ.
•Мари сънува, че отива на гости
у много скъпи свои приятели, където обаче среща безразличен и студен прием.
Отчаяна, тя излиза от къщата. Озовава се в някаква огромна равнина. Вали сняг.
Обръща се и забелязва, че светлините на къщата гаснат. Събужда се, обляна в
сълзи.
Мари е млада жена,
„изоставена" от майка си, доколкото последната просто не й обръщала
внимание, не я молела за помощ, не се интересувала от успеха й в училище, не
проверявана бележника й, никога не я мъмрела, нито наказвала, но и в нищо не я
насърчавала... И доколкото баща й също не забелязвал присъствието й. Така че
Мари живеела „приклещена" между майка и баща, които усещала като
несъществуващи; на практика била сама на света. Когато я срещнах, отказваше
всяка връзка от страх да не я напуснат някой ден. Всъщност сама изоставяше, за
да не бъде изоставена.
В документацията ми фигурират
много сънища за изоставяне под една или друга форма. Сънуващият или сънуващата
отминават, без някой да спре погледа си върху тях. Или пък на някоя
сбирка стоят сами в своя ъгъл. Звънят по телефона, но никой не
вдига. Един проси на улицата (= проси обич). Друг влиза в къща, в
която няма нито една жена (няма майка); само някакъв мъж заплашително стои
на прага. Млада жена сънува, че ходи гола по улицата, но никой не я
вижда.
Ще цитирам накрая откъс от едно
прекрасно стихотворение на Аполинер, което добре илюстрира горното:
Взех стрък изтравниче в ръката,
че есента умря - добре помни... Не ще се видим вече на земята. Ех, този дъх на
времето, цветята... Ще те очаквам в други бъднини.
|