Сънувах един крайно нелеп сън. Карол Тигз стоеше край мен. Тя ми говореше нещо, макар че не можех да разбера ду­мите й. Дон Хуан също участваше в съня, заедно с всички чле­нове на неговата група. Те като че ли се мъчеха да ме измък­нат от някакъв мъглив, жълтеникав свят.

След упорити опити, по време на които ту ги виждах, ту ги губех от погледа си, те успяха да ме изтръгнат от онова място. Тъй като не можех да проумея смисъла на тези усилия, накрая реших, че сънувам обикновен, нелогичен сън.

Каква беше изненадата ми, когато се събудих и видях, че се намирам в къщата на дон Хуан, на някакво легло. Изобщо не можех да се помръдна. Нямах никаква енергия. Не знаех какво да мисля, макар че веднага почувствах сериозността на положението, в което бях изпаднал. Имах смътното усещане, че съм загубил енергията си вследствие на умората, причинена от сънуването.

Магьосниците от групата на дон Хуан изглеждаха крайно загрижени за моето състояние. Те постоянна влизаха в стая­та ми, един по един. всеки от тях стоеше кратко време, в пълно мълчание, докато се появеше някой друг. Струваше ми се, че се редуват да ме наглеждат. Бях твърде слаб, за да пои­скам да ми обяснят поведението си.

През следващите дни започнах да се подобрявам и те за­почнаха да ме разпитват за сънуването ми. Отначало не раз­бирах какво искат от мен. После ми стана ясно, поради въп­росите, които ми задаваха, че ги измъчва мисълта за съществата-сенки. всеки от магьосниците изглеждаше уплашен и ми разправяше горе-долу едно и също. Те упорито твърдяха, че никога не са били в света на сенките. Някои от тях даже зая­виха, че не са знаели за съществуването му. Техните реакции и изявления засилиха объркването и страховете ми.

всеки ме питаше следното: „Кой те заведе в този свят? Изобщо как разбра по какъв начин да стигнеш до него?" Кога­то им казах, че скаутите са ми го показали, магьосниците просто не можеха да ми повярват. Те очевидно допускаха, че аз съм бил там, но след като нямаха личен опит, който да из­ползват като база за сравнение, не бяха в състояние да проу­меят думите ми. въпреки това искаха да узнаят всичко, кое­то можех да им кажа за съществата-сенки и за тяхното цар­ство. Изпълних желанието им. всички те, с изключение на дон Хуан, седяха край леглото ми и ме слушаха в захлас. Обаче щом направех опит да узная мнението им за собственото ми състояние, те се разбягваха точно като съществата-сенки.

Забелязах у тях и една друга смущаваща реакция, която по-рано никога не бяха проявявали; тя се изразяваше във факта, че трескаво избягваха всякакъв физически допир с мен. Държаха се на разстояние, сякаш бях чумав. Това поведение така ме разтревожи, че се почувствах длъжен да им поискам обяс­нение. Те отрекоха този факт. Изглеждаха обидени и даже настояха да ми докажат, че съм се заблудил. От сърце се смях на напрегнатата ситуация, която произтече от това. Телата им се сковаваха всеки път, когато се опитваха да ме прегърнат.

Флоринда Грау, най-близката спътничка на дон Хуан, беше единственият член от групата му, който ме отрупваше с внимание, без да избягва допир с мен, и тъкмо тя се постара да ми обясни как стоят нещата. Каза ми, че в света на неор­ганичните същества аз съм бил изпразнен от енергия и заре­ден отново, обаче новият ми енергиен заряд бил малко обез­покоителен за по-голямата част от групата.

Флоринда всяка нощ ме слагаше да си легна, сякаш бях инвалид. Тя даже ми говореше на бебешки език - нещо, което ос­таналите магьосници посрещаха с бурен смях. Но колкото и да се шегуваше тя с мен, аз ценях нейната загриженост, коя­то изглеждаше съвсем искрена.

Писал съм за Флоринда и преди, във връзка с нашето запоз­нанство. Тя несъмнено беше най-красивата жена, която ня­кога съм срещал. веднъж й казах съвършено сериозно, че би могла да бъде модел на модно списание. „Да, на някое списание от хиляда деветстотин и десета," отвърна тя.

Флоринда, макар и в напреднала възраст, изобщо не беше стара. Тя излъчваше младост и здраве. Когато попитах дон Хуан на какво се дължи необикновено младежкият й вид, той ми отговори, че магьосничеството я поддържа в такава доб­ра форма. Магьосническата енергия, отбеляза той, се възпри­ема от окото като младост и сила.

След като задоволиха първоначалнато си любопитство относно света на сенките, сподвижниците на дон Хуан прес­танаха да влизат в стаята ми и разговорите им с мен се све­доха до откъслечни въпроси за здравословното ми състояние. Затова пък при всеки мой опит да стана от леглото наоколо винаги се намираше някой, който внимателно ме връщаше обратно. Не желаех грижите им, но явно имах нужда от тях; чувствах се слаб. Примирих се с положението си. Истински ме измъчваше само това, че нямаше кой да ми каже какво правя в Мексико, след като при последното си сънуване бях заспал у дома, в Лос Анджелис. Често разпитвах магьосници­те за това. всеки от тях ми даваше един и същ отговор: „Питай нагуала. Той е единственият, който може да ти обясни."

Най-накрая Флоринда разчупи ледовете.

- Ти си бил подмамен в капан - ето какво всъщност се е случило с теб - рече тя.

- Къде съм бил подмамен в капан?

- В света на неорганичните същества, естествено. Нали ти от години се занимаваше тъкмо с този свят. Не е ли така?

- Разбира се, че е така, Флоринда. А можеш ли да ми кажеш каква точно е била клопката?

- Не съвсем. Мога само да ти кажа, че там си загубил цяла­та си енергия. Затова пък си се борил много добре.

- От какво съм болен, Флоринда?

- Това не е болест; ти се бил поразен енергийно. Положението ти беше критично, но сега вече е само сериозно.

- Как е станало всичко това?

-  влязъл си в смъртоносна схватка с неорганичните съ­щества и си бил победен.

- Не си спомням да съм се борил с когото и да било, Фло­ринда.

- Дали си спомняш, или не, е без значение. Борил си се и са те надвили. Не си имал никакъв шанс да се справиш с онези из­кусни измамници.

- Значи наистина съм се борил с неорганичните същества, а?                     

- Да, и то на живот и смърт. Просто не зная как си оце­лял след техния фатален удар.

Тя не пожела да ми каже нищо повече, само загатна, че нагуалът съвсем скоро ще дойде да ме види.

На следващия ден дон Хуан се появи. Държеше се много ве­село и ободряващо. Шеговито обяви, че е дошъл на визитация в качеството си на енергиен лекар. Прегледа ме, като ме из­мери с втренчения си поглед от главата до петите.

- Вече си почти излекуван - заключи той.

- Какво се е случило с мен, дон Хуан?

- Попаднал си в клопка, приготвена за теб от неорганич­ните същества - отвърна той.

- А как се озовах тук?

- Ето в това се крие голямата загадка - каза той с добро­душна усмивка, като явно се опитваше да изкара нещата по-несериозни, отколкото бяха всъщност. - Бил си грабнат от неорганичните същества целокупно. Най-напред, когато си последвал един от скаутите им, те са взели в царството си енергийното ти тяло, а после пренесли и физическото.

Останалите магьосници изглежда шокирани. Един от тях попита дон Хуан дали неорганичните същества биха могли да отвлекат всекиго. Той отвърна, че това несъмнено е по сили­те им, и припомни случката с нагуала Елиас, който също бил пренесен в онази вселена, без да е имал никакво намерение да отива там.

всички от групата кимнаха в знак на съгласие. Дон Хуан продължи да говори, като се обръщаше към тях, а за мен при­казваше в трето лице. Той каза, че обединеното съзнание на определен брой неорганични същества първоначално е погъл­нало енергийното ми тяло, като е предизвикало емоционален изблик от моя страна: желанието да освободя синия скаут. След това обединеното съзнание на същата група същества е изтеглило и инертната ми физическа маса в техния свят. Дон Хуан прибави, че без енергийното си тяло човек предс­тавлява просто една буца органична материя, която с леко­та може да бъде манипулирана от нечие съзнание.

-  Неорганичните същества са свързани помежду си като клетките на нашето тяло - продължи дон Хуан. - Когато обединят съзнанието си, никой не може да се мери с тях. Те са в състояние без всякакво усилие да ни измъкнат от убежи­щето ни и да ни отвлекат в своя свят. Особено ако сме ста­нали достъпни и сме привлекли вниманието им, какъвто е случаят с Карлос.

Стаята се изпълни с въздишките и възклицанията на ос­таналите магьосници. всички те изглеждаха искрено загрижени и уплашени.

Идеше ми да се завайкам и да упрекна дон Хуан, че не ме е спрял навреме, но си спомних колко пъти напразно се беше мъчил да ме предупреди и да ме отклони от подобно развитие на нещата. Той явно долови мислите ми и ми се усмихна мно­гозначително.

- Сега ти се струва, че си болен - каза той, обръщайки се към мен, - понеже неорганичните същества са отнели твоята енергия и са ти дали от тяхната. Това е нещо, което би могло да убие всекиго. Само че, като нагуал, ти имаш допъл­нително количество енергия; ето защо си оцелял, макар и на косъм.

Споделих с него, че откъслечно си спомням някакъв доста объркан сън, в който се намирах в един обгърнат от жълта мъгла свят, а самият дон Хуан, Карол Тигз и другите магьос­ници от групата се опитваха да ме измъкнат оттам.

- Физическото зрение възприема царството на неорганич­ните същества като свят, обвит в жълта мъгла - рече дон Хуан. - Когато си мислел, че сънуваш някакъв несвързан сън, ти всъщност за пръв път си гледал тяхната вселена с физи­ческите си очи. И, колкото и да ти се види странно, на нас това също ни беше за пръв път. Ние знаехме за тази мъгла само от магьосническите предания, а не от собствен опит.

Не проумявах нищо от думите му. Дон Хуан ме увери, че не е възможно да ми даде по-пълно обяснение, защото в мо­мента нямам достатъчно енергия; добави, че трябва да се задоволя с това, което ми казва, и с начина, по който го раз­бирам.

- Но аз изобщо не го разбирам - заявих аз.

- Това не е кой знае каква загуба - отвърна той. – Когато се позакрепиш, сам ще намериш отговор на въпросите си.

Периодично усещах приливи на топлина; казах на дон Хуан за тях. внезапно вдигах температура и докато бях сгорещен и потен, получавах необикновени, но тревожни прозрения от­носно моята ситуация.

Дон Хуан огледа цялото ми тяло с пронизващия си поглед. После ми обясни, че се намирам в състояние на енергиен шок; загубата на енергия временно ме е засегнала, а приливите, въз­приемани от мен като топлинни, всъщност били приливи на енергия, по време на които съм добивал краткотраен контрол над енергийното си тяло и напълно съм осъзнавал всичките си преживелици.

- Напрегни се и сам ми кажи какво се случи с теб в света на неорганичните същества - нареди ми той.

Отвърнах му, че от време на време получавам ясното усе­щане, че той и останалите магьосници са отишли в този свят с физическите си тела и са ме измъкнали от примката на неорганичните същества.

- Точно така! - възкликна дон Хуан. - Добре се справяш. А сега превърни това усещане в картина на случилото се.

Не успях да изпълня нареждането му, колкото и да се опитвах. Тази несполука породи у мен една необикновена умо­ра, която като че ли пресуши тялото ми отвътре. Преди дон Хуан да излезе от стаята, аз му казах, че ме мъчи силно безпокойство.

- Това нищо не означава - отвърна той равнодушно. - Гле­дай да възстановиш енергията си и не се тревожи за глупос­ти

Изминаха повече от две седмици, през които бавно се възс­тановявах. въпреки това продължавах да се тревожа за всич­ко. Притесняваше ме най-вече фактът, че сам не можех да се позная; откривах у себе си известна студенина, която по-рано не бях забелязвал, някакво безразличие и дистанцираност, кои­то приписвах на липсата на енергия, докато не усетих, че съм си я възвърнал. После осъзнах, че това е една нова особеност на моето същество, която постоянно нарушаваше вътреш­ния ми синхрон. За да предизвикам у себе си обичайните си чувства, аз всъщност трябваше целенасочено да ги призовавам и да изчаквам, докато се появят в съзнанието ми.

Друга новопридобита особеност беше странният копнеж, който ме обземаше понякога. Копнеех за някого, когото не познавах; това чувство беше толкова мощно и всепоглъщащо, че всеки път, щом го усетех, трябваше безспирно да крача из стаята, за да изпитам облекчение. Копнежът се задържа до момента, когато в живота ми се появи друг пришълец - един строг самоконтрол, който беше така силен и необича­ен, че само наля още масло в огъня на моите тревоги.

Към края на четвъртата седмица всички магьосници ре­шиха, че съм напълно възстановен. Те рязко намалиха посеще­нията си. Бях сам през по-голямата част от времето и пре­димно спях. Наслаждавах се на такъв отдих и спокойствие, че енергията ми започна осезаемо да нараства. Чувствах се съвсем укрепнал. Даже взех да правя гимнастика.

Един ден, някъде около пладне, обядвах леко и отидох в стаята си, за да подремна. Точно преди да заспя, докато се въртях насам-натам в леглото, за да се наместя по-удобно, някакво странно напрежение в слепоочията ми ме накара да отворя очи. Малкото момиченце от света на неорганичните същества бе застанало в другия край на леглото ми и се взи­раше в мен със своите студени, стоманено сини очи.

Скочих на крака и изкрещях така високо, че трима от сподвижниците на дон Хуан се озоваха в стаята още преди викът ми да е заглъхнал. Те бяха поразени. С ужас наблюдаваха как момиченцето се приближи към мен и бе спряно от очертанията на моето сияйно физическо същество. Двамата се гледахме цяла вечност. То ми говореше нещо, което отна­чало беше непонятно за мен, но в следващия миг ми стана ясно като бял ден. Детето казваше, че за да разбера думите му, съзнанието ми трябва да бъде прехвърлено от физическо­то ми тяло в енергийното.

в този момент в стаята влезе дон Хуан. Той и момичен­цето се взряха един в друг. После дон Хуан се обърна безмълв­но и излезе. Детето се стрелна след него.

вълнението, което тази сцена предизвика сред останали­те магьосници, беше неописуемо. Те напълно загубиха самооб­ладанието си. Очевидно всички те бяха видели момиченцето, когато то напусна стаята заедно с нагуала.

Аз самият също не бях на себе си. Чувствах се отмалял и имах нужда да седна. Бях усетил присъствието на момиченце­то като удар в слънчевия сплит. То изумително приличаше на баща ми. Заля ме вълна от емоции. Дълго се чудих какво ли оз­начаваше всичко това, докато накрая чак ми прилоша.

Когато дон Хуан отново влезе в стаята, аз вече се бях ов­ладял донякъде. Едва не се задушавах от нетърпение да чуя какво би могъл да ми каже той за малкото момиченце. всички магьосници от групата на дон Хуан се вълнуваха не по-малко от мен. Те го заговориха едновременно, а после се разсмяха, когато си дадоха сметка за това. Искаха най-вече да устано­вят дали има някаква еднородност в начина, по който бяха възприели външния вид на скаута. всички бяха единодушни, че са видели момиченце на около шест-седем години, много сла­бо, с красиви, изтънчени черти. По всеобщото мнение очите му били стоманено сини и пламтели от някакво безмълвно чувство; тези очи твърдяха магьосниците, изразявали благо­дарност и преданост.

всеки детайл от тяхното описание съвпадаше с видяното от мен. Очите на момиченцето бяха толкова блестящи и завладяващи, че всъщност ми бяха причинили нещо като бол­ка. Бях почувствал тежестта на погледа му като натиск вър­ху гърдите си.

Сподвижниците на дон Хуан си задаваха един сериозен въп­рос, на който пригласях и аз - въпросът за изводите от това събитие всички бяха съгласни с мнението, че скаутът е час­тица чужда енергия, проникнала през стените, които отде­лят второто внимание от вниманието на ежедневния свят. Те твърдяха, че не са сънували и все пак до един са видели чуждата енергия, проектирана във вид на дете от човешката раса - следователно това дете съществуваше.

После заявиха, че сигурно има стотици, ако не и хиляди слу­чаи, при които някаква чужда енергия се промъква незабеляза­но през естествените бариери и прониква в нашия човешки свят, но в традициите на тяхната приемствена линия, обх­ващаща поколения от магьосници, изобщо не се споменавало за подобни събития. Тревожеше ги най-вече фактът, че не съществували магьоснически предания, които да описват неща , от този род.

- Това ли е първият случай в историята на човечеството, когато става такова нещо? - обърна се към дон Хуан един от магьосниците.

- Според мен такива събития стават постоянно - отвърна той, - но никога не са се случвали по толкова открит и волеви начин.

- Какво означава това за нас? - запита го друг.

- За нас - нищо, но за него - всичко - каза дон Хуан и посо­чи към мен.

всички потънаха в неспокойно мълчание. Дон Хуан закрачи напред-назад из стаята. След малко спря пред мен и ме пог­ледна втренчено, с изражението на човек, който не може да намери думи, за да изкаже смайването си.

- Изобщо не зная как да направя преценка на действията ти - рече той накрая с тон на пълна изумление. - Ти се хвана в капан, но не в такъв, от какъвто се опасявах. Твоят капан беше приготвен специално за теб и се оказа по-страшен от всичко, което би могло да ми хрумне. Аз се тревожех, че ще станеш жертва на ласкателствата и на изкушението да имаш слуги. Ала никога не ми мина през ума, че съществата-сенки ще ти поставят клопка, като се възползват от вроде­ната ти омраза към оковите.

Дон Хуан веднъж беше направил сравнение между начини­те, по които всеки от двама ни реагираше в магьосническия свят спрямо нещата, които ни потискаха най-много. Той каза, без да се оплаква, че въпреки желанието и усилията си, никога не е бил в състояние да предизвиква такава любов, каквато неговият учител, нагуалът Хулиан, будел у хората.

-  Моята безпристрастна реакция, която сега разкривам пред теб, е умението да казвам най-искрено: „Не е моя съдба да пораждам сляпа и безгранична любов; щом е така, така да бъде!"

- Твоята безпристрастна реакция - продължи той - се изразява в това, че не можеш да търпиш никакви окови и би пожертвал живота си, за да ги строшиш.

Изобщо не бях съгласен с него и му казах, че преувеличава. Аз нямах такива ясно определени възгледи.