Пими ®

Принц и принцеса

Хадес — Tue, 01 Sep 2009 16:19:17 GMT

В сънищата те обикновено символизират промяната на личността чрез силата на любовта. Представители са на одобряването със себе си. Принцът и принцесата са тези, към които са насочени всички погледи. Те са „център" на привличане и на любопитство. Появата им насън показва, че афективните ни усилия са „се устремили" към обединяването на личността ни. В големите сънища двойката принц-принцеса означава, че мъжкият и женският полюс, които присъстват във всяко човешко същество, са в хармония.

Затова принцът и принцесата са символи на вътрешна младост и духовност.

Прозорец

Хадес — Tue, 01 Sep 2009 16:18:34 GMT

Той е отвор към светлината и към външния свят. Обикновено сънуващият се намира в стая и гледа навън. Това означава, че стои в настоящето си (стая, не толкова светла като онова, което е вън от нея) и наблюдава бъдещето (светлината, простора, всичко различаващо се от непосредственото му обкръжение).

Тук може да имаме множество ситуации. Дали бъдещето (навън) е светло, слънчево? Какво е стъклото на прозореца -замъглено, потъмняло от дъжда? Оживена ли е улицата, или прозорецът гледа към застинал пейзаж? Как изглежда хоризонтът, ако има такъв? И как стаята, в която се намира сънуващият? Иска ли да я напусне, за да се отправи към бъдещето, или предпочита да си остане в сигурността на настоящето?

Прозорецът понякога символизира и възприемането на външния свят. Защото през него можем да получаваме далечни човешки и светлинни „послания".

Проститутка

Хадес — Tue, 01 Sep 2009 16:17:21 GMT

Проститутката е почти винаги символ на Майката. Тя е „убежището", ако не и последната афективна възможност за самотния или отчаян мъж. Тя е жената, която приема, без да поставя друго условие освен заплащането - с което сънищата никога не се занимават.

Понякога проститутката се преобразява в довереница, понякога дори в куртизанка-съветничка.

Друг път тя означава „одобряване" с жената като символ на живота. Тогава става обект на нещо като вътрешно „обожествяване" заради пълното разбиране, което се предполага, че проявява.

Освен символ на майката, проститутката може да е и част от Анимата на мъжа. В този случай появата й в съня е важна.

Но най-често тя е грозна, разчорлена, вулгарна жена. Представлява отрицателната Анима на мъжа, усещана като опасна и разрушителна. Тогава се превръща в „лошата майка".

Пръстен

Хадес — Tue, 01 Sep 2009 16:16:57 GMT

Както знаем, той е символ - или знак - на обич и вярност. Да носиш пръстен означава, че си „свързан" с някого. Да си спомним за брачната халка или за пръстена на епископа. В съня пръстенът показва, че установяваме връзка със себе си, че се „взимаме в ръце", след като сме решили да осъществим единството си. Най-често е кръгъл и като такъв съдържа и символиката на кръга.

Сън на трийсетгодишен мъж. Той сваля пръстена си и го поставя на земята. Пръстенът се разширява, докато накрая се превръща в огромна окръжност. Но някъде далеч окръжността е прекъсната и част от нея липсва.

В случая с този мъж сънят означава, че единението със самия себе си, което е постигнал, се простира далеч отвъд личния му Аз. Големият пръстен включва живота изобщо и другите хора. Освен това пролуката в него дава възможност на сънуващия да излезе навън, вместо да остане затворен в окръжността, колкото и да е обширна. Човекът впрочем бе сънувал този сън след друг, в който преплувал едно, море.

Прът

Хадес — Tue, 01 Sep 2009 16:16:24 GMT

Символиката му е свързана с тази на оръжията. Прътът е „фалически". В сънищата значението му зависи - както винаги - от контекста. В много от тях се появява счупен прът или пък сънуващият се бие с тояга (доста разпространен сън по време на едипова ситуация, когато момчето се опитва да отстрани баща си, като се прояви като по-мъжествен от него), или прътът се е превърнал в пръчица и т. н. Обикновено значението на пръта е недвусмислено и лесно се определя.

Вариант на пръта е бастунът, на който се подпира пешеходецът, овчарят, поклонникът, слепият (той е поклонник на тъмнината...). Бастунът е символ на подкрепата и самозащитата; той може да се използва като оръжие.

Прътът е и знак за власт, сила, авторитет. Той е палката на полицая, жезълът на маршала... В някои сънища се превръща в магическа пръчица, която позволява да се извършат вътрешни мутации.

Празник

Хадес — Tue, 01 Sep 2009 16:15:24 GMT

Сънищата с празник напомнят тези с „оргия". Иначе казано, съществува безкрайна гама от съновидения, в които празникът приема ту благороден, ту долнопробен аспект. На първо място е важно да се види дали става дума за бал с маски. Това би могло да означава, че всеки крие личността си от другите. Но в някои сънища поради анонимността, осигурявана от маската, Азът престава да съществува. Тогава сънуващият може да изпита усещането за „принадлежност" към нещо по-обширно от себе си. Това е темата за оргията. Защото маската (и в живота) премахва различията между хората, което винаги е свързано с усещане за тревожност.

При сън за бал с маски е необходимо да се знае дали всички участници са маскирани, или само сънуващият носи маска -последното би означавало, че е обзет от чувства за малоценност и вина, които пораждат у него страх да не бъде „видян" и „демаскиран" от другите.

С маски или не, празникът означава „принадлежност към вселената". В този смисъл той се явява в някои големи сънища, изразяващи вътрешна трансформация - тогава Азът се разширява и придобива по-обширни измерения. Защото нека не забравяме, че истинският празник е „религиозен" (religare = свързвам). Той е, повтарям, идентичен с оргията.

Самолет

Хадес — Tue, 01 Sep 2009 16:14:10 GMT

В наше време никой не сънува дилижанси! А автомобили, летящи чинии, ракети, самолети... Така нови (привидно) символи заместват някогашните: Привидно, защото „знакът" може да е различен, но основата му е същата.

Символиката на самолета съвпада с тази на птицата. Тя е свързана и със значенията на въздуха, на свободата, на изкачването, на небето. Летенето със самолет насън означава обикновено, че търсим духовност, че сме се изтръгнали от клопката на земята.

Сънищата със самолети (те са свръх разпространени!) се явяват в девет варианта:

- пилотираме или само се возим на самолет;

- изкачваме се или слизаме;

- летим по определен маршрут или се изгубваме;

- самолетът е здрав и сигурен; или се разбива, или пада.

- Сънуващият пилотира. Това означава най-често, че е господар на себе си и че се е отправил към областта на духовното. Оттук нататък пилотирането може да е трудно или не, апаратът (= личността на сънуващия) преминава през зони на буря или лети безпрепятствено.

- Самолетът е пилотиран от друг. Това може да значи, че Азът на сънуващия е ръководен от неосъзнати сили. И тук всичко зависи от контекста на съня.

В един от сънищата от моя архив сънуващият е пътник, а самолетът е пилотиран от човек с тъмен комбинезон. Машината се тресе и подскача. Сънуващият изпитва сmpax; пилотът остава невъзмутим. Липсва усещане за опасност, само впечатление за очакване.

Веднага става ясно, че сънуващият е „воден" от несъзнателни сили. Но какви? Комплекси? Изтласквания? Страхове? Или става дума за Сянката му? Случаят беше точно такъв. Тъкмо Сянката му, несъзнателният му „двойник", го водеше към светлината - себеосъществяването му, но със съответните „подскоци".

- Когато сънуваме, че се изкачваме или слизаме със самолет, действа символиката съответно на изкачването и слизането.

- Ако в съня самолетът следва маршрута си или изгубва пътя, тълкуването не е проблем. Контекстът ще ни покаже дали сънуващият е пилот или пътник.

- Символиката на здравия и сигурен самолет е очевидна. Вече видяхме и колко многобройни са сънищата с падане.

Ето един сън на трийсетгодишен мъж. Той пътува в самолет, когато пилотът внезапно пикира към земята, глух за виковете му. В този случай сънят сигнализира на мъжа, че „лети" прекалено нависоко в материален и духовен смисъл, без да си е осигурил солидна „база". Налага се временно да слезе на земята. Пилотът явно символизира несъзнаваното. Вътрешният компютър за пореден път отлично си е свършил превантивната работа.

Сватба

Хадес — Tue, 01 Sep 2009 16:13:40 GMT

Тя е разпространен символ. Представител е на всяка форма на съюз или обединение на сънуващия със самия него или с външния свят. Сватбата често означава, че се осъществява връзка между несъзнаваното и съзнателното, между дълбоката афективност и разума.

При мъжа сватбата представлява (но само в големите сънища!) съюзът със собствената му Анима. В този случай сънят е от капитално значение.

При жената някои сънища следват същия път. Сънуващата се омъжва за непознат човек, символ на Анимуса й, тоест на творческото й и социално осъществяване.

Но сватбите в сънищата стигат и по-далеч. Тогава те са символ на вътрешно „обожествяване" и на единение с по-обширна от Аза същност.

Скитник

Хадес — Tue, 01 Sep 2009 16:13:04 GMT

Аз лично притежавам четирийсет сънища на мъже, в които се появява скитник. Той минава за човек, който не познава принудата и е свободен да ходи където пожелае. Живее и умира по собствено желание и се подчинява само на отминаващите сезони. „Клошарите"! Колко мъже се размечтават, като чуят тази дума! Мъже, потънали в сивотата на всекидневието, зависими от норми и правилници, забързани да не изпуснат влака, да не закъснеят за работа, принудени да се подчиняват на началниците си, да плащат данъците си... Скитникът? Колко песни са написани в негова.чест, което добре показва копнежа по вътрешната свобода, обсебил човешкото сърце. И макар днес скитникът да е заместен от „хипито", много хора все така съжаляват, че не са поели по неговия път. Затова скитникът често е представител на Сянката на сънуващия. Той е неговият двойник, скритият му брат, онзи, на когото завижда, но който е потиснал. Тези значения на скитника се явяват само във важните сънища.

В „малките" сънища скитникът може да изразява презрението, което изпитваме към себе ей, чувството, че сме провалили живота си и сме станали „аутсайдери". Тогава сънят говори за обезсърчение и тревожност пред несигурното бъдеще.

И все пак не сме ли щастливи, когато сънуваме скитник? Не носи ли той в себе си съкровища от. братство и въображение?

При жената скитникът често е рошав и нечист. В този случай той символизира нейния мъжки полюс, недоразвития й Анимус, който трябва да се „приведе в ред".

Скъпоценен камък

Хадес — Tue, 01 Sep 2009 16:12:35 GMT

Скъпоценният камък се появява обикновено в големите сънища, които бележат важен етап на промяна и енергетично „центриране" на личността. Тези сънища показват, че Азът „излиза от пашкула си". Скъпоценният камък има символика, сходна с тази на огъня заради своя блясък и топло лъчение.

Стълби

Хадес — Tue, 01 Sep 2009 16:11:58 GMT

По стълбите можем да се изкачим или да слезем. Вече узнахме какво означава това. Когато се качваме по стълби, ние сменяме равнището си - катерим се, отиваме по-нависоко. Такава е и символиката на издигането.

Изкачването по стълби говори за стремеж към афективна промяна и към духовност. То е акт на вътрешно пречистване. В някои сънища горният край на стълбите е охраняван от човешки или животински цербери. Това са пазачите на прага, тези, на които трябва да покажем пропуск, преди да достигнем до по-високото ниво и да бъдем „посветени" в живота.

Слизането по стълби обикновено показва, че вървим навътре към себе си, към инстинктите и несъзнаваното си.

Стълбите служат също за свързване на две стаи в къщата (вижте „Къща" в речника).

Стълбището е тревожният символ на вертикалното. По него се качваме или слизаме. Сънуващият е пленник на едно-единствено измерение. Стълбището не ни позволява да си починем освен временно (на „площадката"). Така то представлява човешката вертикалност, безмилостното усилие, липсата на почивка, отсъствието на успокоителната хоризонталност...

Сухи листа

Хадес — Tue, 01 Sep 2009 16:11:31 GMT

Те, разбира се, изразяват меланхолия и тъга. Може да са символ и на далечното минало. Присъни ли ни се, че метем сухи листа, значи „ликвидираме" носталгията или отминалите събития. Имам в архива си сънища, в които сънуващият се вижда заровен до шия в сухи листа. Това означава, че личността е обсебена и задушавана от тревожни чувства.

Понякога сухите листа са знак за самоунищожително поведение и символизират зова на смъртта, носталгичен като есента.

Таван

Хадес — Tue, 01 Sep 2009 16:10:57 GMT

Твърде разпространен в сънищата, таванът има символика, която е част от символиката на къщата. Вижте тази дума в речника.

Пиер Дако

Тайна

Хадес — Tue, 01 Sep 2009 16:06:36 GMT

Понякога насън узнаваме тайна или казваме нещо на някого под секрет. Пазим тайната или я споделяме. Във всички подобни сънища цари атмосфера на „посвещаване" или на „принадлежност".

Ето накратко един сън на трийсетгодишна жена: -Тя се намира в голяма зала с колони. Някакъв мъж се приближава до нея и й предава кръгло и гладко камъче. Мъжът слага пръст на устните си и се отдалечава.

Това е „голям сън". Той бележи важна вътрешна промяна. Според асоциациите на сънувалата сънят може да се разтълкува така:

- обширната зала с колони е храм - символ на посвещаване, на знание и истина. В храма се събират хора, които споделят една и съща „тайна" или едно и също „откровение". Кръглото камъче е всъщност скъпоценен камък, който символизира „центъра" на личността. Мъжът най-вероятно е част от творческата страна на сънуващата, неин Анимус, нейно продължение, насочено към външния живот. Той моли за мълчание и споделя с нея тайна. А да пазиш тайна е знак за сила. Освен това тайната е и център, фактът, чеха й я поверили, е за сънуващата привилегия, доказателство, че е приета сред избраните. Тук тайната е свързана с идеята за съкровище.

Посланието на съня е следното: станете такава, каквато сте; нека центърът на личността ви бъде този скъпоценен камък, който ще ви донесе душевно богатство и сила. Вие ще станете собствената си тайна, затова запазете мълчание; споделяйте живота си само с онези, което са способни да го приемат. Защото фактът, че сте станали такава, каквато сте, ви прави свободна и следователно самотна, но заедно с това и единна с притежаващите същата тайна.

Танц

Хадес — Tue, 01 Sep 2009 16:06:03 GMT

В сънищата танцът има ту сексуална (еротична), ту „религиозна" символика. В последния смисъл (най-разпространения) сънуващият изпитва усещането, че участва в събития, по-висши от собствения му Аз. Така танцът изразява дълбоко „съгласие" със себе си. Той е ритуал; той отъждествява танцуващия със сътворението. Показва извисяваща се духовност, освобождение от вътрешните задръжки, сдобряване на тялото и душата. В много сънища танцът е знак за вътрешна промяна.

Той може да бъден „оргия" в най-долното и в най-благородното значение на тази дума. Сънищата с танци са винаги важни; затова трябва да се разглеждат в общия им контекст.

Тетрадка

Хадес — Tue, 01 Sep 2009 16:05:29 GMT

Ето един сън, от който лесно може да се извлече символиката на тетрадката:

- Сънувах, че чакам автобуса, за да отида на работа. Носех под мишница папка с документи и някакъв тайнствен пакет. Докато пътувах, отворих пакета - съдържаше тетрадки от началното училище. Разтревожих се; изпитвах желание да сляза от автобуса.

Да отбележим, че този човек изпитваше тревожност всяка неделя вечер (както мнозина други й по същите причини). Това е прословутата „неделна и понеделнишка тревожност", от която страдат много хора в началото на работната седмица. Касае се за траспозиция на безпокойството, изпитвано от детето, когато трябва да се върне на училище, след като е прекарало неделята на сигурно място при майка си и в семейството. Тоест отново ще трябва да „се дават обяснения" и „да се показва домашното".

Когато в съня показваме тетрадките си, те вероятно означават, че не сме преодолели детската тревожност, чувството, че сме изоставени от майка ни заради училището. В зрелия живот тази тревожност се пренася върху всекидневната работа и, разбира се, върху началника, който представлява учителите от детството.

Тълпа

Хадес — Tue, 01 Sep 2009 16:05:03 GMT

Тълпата често се явява в сънища, доминирани от чувство за малоценност, самота, вина. Случва се и да се озовем голи в тълпата. Вече видяхме един сън, в който чантата на сънуващата се изсипва пред очите на минувачите. Може и да ни се струва, че тълпата ни премазва. Това би означавало, че се чувстваме неспособни да овладеем обстоятелствата в живота си. По същия начин тълкуваме сън, в който тълпата ни „отнася". Обикновено тя е символ на сляпа стихия, тоест на неосъзнатите сили. В някои сънища тълпата е привидно спокойна - сънуващият се изгубва в нея, потъва в нея. Това е нещо като самоубийство на личността. При такива сюжети тълпата наподобява вода, в която се оставяме да потънем. Става дума за връщане към несъзнателното, към майчината сигурност, за регресия към безотговорното детство.

Хотел

Хадес — Tue, 01 Sep 2009 15:59:40 GMT

Този символ е в основата на много душевни състояния. Преди всичко е необходимо да се види каква категория е хотелът, в който сме отседнали в съня. Ето няколко примера измежду сънищата, запазени в архива ми:

- Намирах се в луксозен хотел. Като уреждах сметката, установих, че нямам пари. Изпратиха ме да работя в кухнята...

Това е сън с чувство за малоценност. Сънуващият, мъж на четирийсет и осем години, има усещането, че се цели „прекалено нависоко" в живота, че е самозванец и че възхищението - между впрочем искрено, - което му засвидетелстват, не е заслужено. Още един човек, който не се обича!

- Бях отседнал в доста жалък хотел, но семеен. Чувствах се добре в него. Никога не излизах, навън...

Видяхме един сън с подобен хотел от „предградията". И този тук, сънуван от двайсет и девет годишен мъж, показва страх от живота. Сънуващият изпитва усещането, че няма право на по-богато в афективно отношение съществуване. Налице е само-бичуване, потребност от самоунижение, стремеж към мизерен, но „сигурен" живот (хотелът е „семеен").

- Намирах се в голям, много голям хотел в Америка, Но дори нямах телефон, а и се бях записал под фалшиво име...

Четирийсетгодишният мъж, на който принадлежи този сън, явно бяга от живота! Но фактът, че е напълно анонимен (фалшивото име), и сигурността, че никой няма да го открие (липсата на телефон); му носят вътрешна сигурност. Нека отбележим, че тук не става дума за „преход". Тогава щеше да е съвсем друго - сънуващият щеше да е „прекосил" океана от единия до другия бряг, за да обозначи, че у него настъпва важна вътрешна промяна. Можеше дори да си е сменил името - тоест да е напуснал Аза си заради новата си, по-широка личност. Но случаят не беше такъв.

Хотелът понякога е символ и на майката (като болницата например). Там изцяло се грижат за вас и вие просто си живеете. В такъв случай става дума за регресия към детството.

Местенето от хотел на хотел пък може да символизира вътрешно разпиляване и лутане в живота.

Цар в царица

Хадес — Tue, 01 Sep 2009 15:59:18 GMT

Те са красиви символи на Бащата и Майката в духовния смисъл на думата. Някога охотно са умирали за своите цар и царица, а би ли хрумнало някому днес да умре за президента на републиката? Царят и царицата са извън времето, те са постоянни. Те съществуват в „продължителността". Разбираемо е, че появата им в съня е от голямо значение.

Царят е лъчистият вожд. Той упражнява й „централизира" властта. В съня той става „център" на афективните ни сили и представлява целостта на нашия Аз така, както символизира целостта на една нация. Царицата пък е пратеничка и посредничка. Тя свързва нашето несъзнавано с „царя" - висшето ни съзнание.

Царицата може да символизира и Анимата при мъжа, както царят - Анимуса при жената. С тези значения височайшата двойка се явява само в големите сънища.

Църква

Хадес — Tue, 01 Sep 2009 15:58:12 GMT

В християнския свят символиката на църквата изцяло се слива с тази на Майката (нали казваме „нашата Майка Църквата"?). Поради това тя се превръща в „център" на личността ни (дори ако не сме вярващи). Тя е нашият вътрешен храм, мястото на покоя и на обновлението ни. Представлява също дълбокото несъзнавано, основната афективност.

Да влезеш в църква обикновено означава да се слееш с Майката и така да потърсиш на спокойствие своята истина. Влизането в църква символизира също духовно извисяване, както и „преход". Защото църквата е „съд"; тя притежава символиката на лодката, на люлката, на кораба. Чрез нея преминаваме от един духовен бряг на друг.

Да излезеш от църква значи, че вече си нов човек, по-зрял. Напускаш животворната Майка и сам поемаш по пътя на живота.

Сънищата

Хадес — Mon, 06 Jul 2009 21:07:23 GMT

Съществуват и други светове, освен нашия, разположени един в друг като люспите на лука, и чрез специално обучение и подготовка ние можем да променим съзнанието си и да посетим тези удивителни места. Най-добрият студент по пътуване из духовните вселени е антропологът Карлос Кастанеда. Чрез уроците на големия магьосник дон Хуан той е накарал милиони читатели да се отправят на изумителни духови пътешествия с помощта на книги като „Учението на дон Хуан", „Една отделна реалност", „Пътуване към Икстлан"... След шест години, прекарани в размисъл и изследвания, Карлос е написал книга, която може да се окаже най-значителното му произведение -„Изкуството на сънуването"; книга, която ни разкрива как странниците, търсещи духовното, могат да използуват „четвъртата врата" на сънищата, за да проникнат в други светове.

С „Изкуството на сънуването" и вие ще научите онова, което Карлос е узнал: че основното постижение на великите магьосници е навлизането в алтернативни реалности посредством съзнателен контрол над сънищата; че сред нас живеят древни, необикновени и понякога опасни същества; че благодарение на уроците на дон Хуан двама или повече души могат заедно да сънуват и да изследват други светове. Ще станете свидетели на духовно приключение, различно от всяко друго, което някога сте преживели, и ще вземете участие в най-новите проучвания и открития на Кастанеда, изумителни и вълнуващи като всичко, за което е писал досега. И най-вече ще бъдете запленени от историята на неговия забележителен живот и на духовните му пътешествия; пътешествия, които могат да се осъществят единствено чрез уроците на дон Хуан и чрез книгите на Кастанеда.

Древните магьосници

Хадес — Sun, 05 Jul 2009 21:57:25 GMT

Дон Хуан често подчертаваше, че цялото му учение води началото си от откритията и разработките на хора, които той наричаше „древните магьосници". Беше ми изяснил, че между древните и съвременните магьосници има огромна разлика. Той определяше първите като хора, живели в Мексико навярно хилядолетия преди испанското нашествие; хора, чието най-значително постижение било създаването на основните положения на магьосничеството, с особен интерес към конкретното и прагматичното. Според дон Хуан те притежавали блестящи способности, но им липсвала мъдрост. За разлика от тях съвременните магьосници били прочути със здравомислието си и с умението, в случай на нужда, да променят посоката на своите занимания.

Дон Хуан ми обясни, че предпоставките, свързани със сънуването, по естествен път били открити и разработени от древните магьосници. Тъй като тези предпоставки са необходимия ключ, за да се разясни и проумее сънуването, налага ми се да пиша за тях отново. Поради това по-голямата част от тази книга представлява повторно въведение и разширение на материала, който съм изложил в предишните си книги.

По време на един от разговорите ни дон Хуан заяви, че за да оцени правилно положението на сънуващите и самото сънуване, човек трябва да разбере усилията на съвременните магьосници да отклонят магьосничеството от конкретното към абстрактното.

- Какво имаше предвид под конкретно, дон Хуан? - попитах аз.

- Практическата страна на магьосничеството - отвърна той. - Маниакалното съсредоточаване на съзнанието върху практики и техники, напълно неоправданото оказване на влияние върху други хора. всичко това било присъщо на света на магьосниците от миналото.

- А кое е абстрактното в такъв случай?

- Това е стремежът към свобода, свободата да възприемаш без вманиаченост всичко, което е в човешките възможности. Казвам ти, че днешните магьосници търсят абстрактното, понеже те търсят свобода; конкретните облаги не ги интересуват. За разлика от древните те нямат и социални функции. Затова никога няма да ги срещнеш в ролята на обществени ясновидци или магьосници на служба.

- Значи миналото няма стойност за съвременните магьосници?

- Стойност несъмнено има. Но настроенията на това минало не ни допадат. Аз лично ненавиждам мрачните и болезнени страни на съзнанието; обичам безкрайността на мисълта. все пак, независимо от предпочитанията си, не мога да отрека заслугите на древните магьосници, защото те първи са открили и направили всичко, което знаем и вършим днес.

Дон Хуан обясни, че най-важното им постижение било сетивното възприемане на енергийната същност на нещата. Това прозрение било толкова значително, че се превърнало в основна предпоставка за магьосничеството. в наши дни, след дългогодишно обучение и упражняване, магьосниците действително придобиват способността да възприемат сетивно същността на нещата - способност, която наричат виждане.

- Какво би означавало за мен да възприемам енергийната същност на нещата? - попитах дон Хуан веднъж.

- Би означавало да възприемаш енергията директно - отвърна той. - Като изолираш социалната страна на възприятието, ще виждаш същността на всяко нещо. всичко, което възприемаме сетивно, е енергия, но тъй като това не става директно, ние преработваме нашето възприятие, за да пасне на определен калъп. Този калъп е социалната страна, която ще трябва да отделиш.

- А защо да я отделям?

- Защото тя преднамерено стеснява обсега на нашите възприятия и ни кара да вярваме, че не съществува нищо друго освен калъпа, към който ги нагаждаме. Убеден съм, че за да оцелее човек днес, трябва да промени социалната основа на възприятията си.

- Какво представлява тази социална основа, дон Хуан?

- Това всъщност е безспорният факт, че светът се състои от конкретни обекти. Наричам го социална основа, понеже всички хора полагат неимоверни усилия, за да ни накарат да възприемаме света по този начин.

- В такъв случай как трябва да го възприемаме?

- Всичко е енергия. Цялата вселена е енергия. Социална основа на нашето възприятие трябва да бъде безспорният факт, че нищо друго не съществува. И е нужно да се положат огромни усилия, за да започнем да възприемаме енергията като такава. Тогава ще имаме и двете възможности на свое разположение.

- А може ли човек да бъде обучен по този начин? - попитах аз.

Дон Хуан отвърна, че това не само е изпълнимо, но и че заниманията му с мен и с останалите му чираци се свеждали тъкмо до тази задача. Той ни обучаваше на нов начин на възприемане, първо, като ни караше да осъзнаем, че възприемателната ни способност е нагодена към определен калъп, и второ, като рязко ни тласваше в състояния, при които възприемахме енергията директно. Както ме увери, въпросният метод много наподобяваше онзи, чрез който се научаваме да възприемаме света на нашето ежедневие.

Според дон Хуан принудата да се нагаждахме към социалния калъп се обезсилва веднага щом осъзнаем, че сме получили този калъп като наследство от предшествениците си, без да сме се потрудили да го изследваме.

- Възприемането на един свят от солидни обекти с положителни или отрицателни свойства трябва да е било жизнено важно за оцеляването на нашите прадеди - отбелязва той. - И след като този начин на възприемане е господствал векове наред, сега ние сме принудени да вярваме, че светът се състои от обекти.

- Не мога да си представя света другояче, дон Хуан - протестирах аз. - Той несъмнено е изграден от обекти. За доказателство е достатъчно да се блъснем в някой от тях.

- Разбира се, че е изграден от обекти. По този въпрос няма спор.

—За какво говориш тогава?

- Казвам ти, че светът се състои, на първо място, от енергия и чак след тава от обекти. Ако не тръгнем от условието, че светът е енергиен, никога не ще можем да възприемаме енергията директно. винаги сме били възпирани от безспорния факт, който ти току-що изтъкна - твърдостта на обектите.

Доводите му напълно ме смаяха. По онова време разумът ми просто отхвърляше всеки друг начин за осъзнаване на света, който се различаваше от вече познатия ми. Но твърденията на дон Хуан и идеите, които се опитваше да изложи пред мен, бяха толкова необичайни, че макар и да не ги приемах, не можех и да ги отхвърля.

- Ние възприемаме света така, както правят хищниците - каза ми той веднъж - Много ефикасен метод да прецениш и определиш кое служи за храна и кое представлява опасност. Но това не е единственият достъпен за нас начин на възприемане. Има и друг, и тъкмо него се старая да ти разкрия: директното възприемане на същността на всяко нещо, на самата енергия. Това ще ни, даде възможност да разберем, определим и опишем света със съвършено нови средства, много по-сложни и вълнуващи.

Такова бе твърдението на дон Хуан. А по-сложните средства, за които говореше, му бяха предадени от неговите предшественици; тези средства отговарят на магически истини, които са лишени от рационална основа и нямат никаква връзка с ежедневната реалност, но представляват неоспорими факти за магьосниците, които възприемат енергията директно и виждат същността на всяко нещо.

За тези хора няма по-важен магически акт от това да се види същността на вселената. Според дон Хуан древните магьосници, които първи видели същността на вселената, успели най-добре да я опишат. Те казвали, че тя наподобява нишки от пламък, които се простират в безкрая във всички възможни посоки, сияйни влакна, надарени със собствено съзнание по начин, непонятен за човешкия ум.

След като видели вселенската същност, древните магьосници пристъпили към енергийната същност на хората. Дон Хуан заяви, че те описали човешките същества като яйцеподобни образувания и ги нарекли „сияйни яйца".

- Когато магьосниците видят някой човек - каза той, -те всъщност виждат голямо лъчисто образувание, което се носи плавно, правейки дълбока бразда в енергията на земята, сякаш, е снабдено с корен, който влачи със себе си.

Дон Хуан бе останал с впечатлението, че нашата енергийна форма се променя с течение на времето. Каза ми, че за всеки от познатите му ясновидци, включително и за самия него, хората изглеждат no-скоро като кълба или даже надгробни камъни, отколкото като яйца. Но понякога, по неизвестни причини, на магьосниците им се удава да видят човек, чиято енергийна форма напомня яйце. Той смяташе, че имащите яйцевидна форма в наши дни са по-сродни с хората, живели в древността.

По време на обучението ми дон Хуан наведнъж ми обясняваше онова, което според него бе най-съдбоносното откритие на древните магьосници. Наричаше го „основен признак на хората като сияйни кълба": кръгло петно с наситен блясък, голямо колкото топка за тенис, което се намира постоянно на повърхността на кълбото, на разстояние около шейсет сантиметра назад от върха на дясната лопатка.

Тъй като отначало ми беше трудно да добия зрителна представа за това, дон Хуан ми разясни, че сияйното кълбо е много по-голямо от физическото тяло, че наситеното петно е част от тази енергийна форма и е разположено на височината на лопатките, на една ръка разстояние от гърба. После добави, че древните магьосници нарекли това място „събирателна точка", след като видели какви свойства има то.

- А какви свойства има? - запитах аз.

- Чрез него получаваме възприятия - отвърна той. - Магьосниците от миналото видели, че при хората тази точка събира възприятията. виждайки, че всички живи създания притежават подобно блестящо петно, древните магьосници предположили, че възприятията изобщо се осъществяват чрез това място, независимо по какъв начин.

- Кое ги е накарало да стигнат до такова заключение? -поинтересувах се аз.

Дон Хуан отговори, че те най-напред видели как от милионите лъчисти енергийни нишки на вселената, които пронизват цялото сияйно кълбо, само малък брой минават точно през събирателната точка, както и би трябвало да се очаква при нейния незначителен размер.

Сетне видели, че тя винаги е съпроводена от едно допълнително сферично сияние, малко по-голямо от самата нея, което силно увеличава блясъка на минаващите през него нишки.

Накрая видели още две неща. Първо, че събирателните точки на хората могат да променят обичайното си място; и второ, че когато точката е в обичайното си положение, възприятията и нивото на съзнание вероятно са нормални, ако се съди по поведението на тези, които биват наблюдавани. Но когато събирателните точки заедно с околните лъчисти сфери променят нормалната си позиция, необикновеното държане на наблюдаваните хора очевидно доказва, че съзнанието им е станало различно, че те възприемат света по непознат дотогава начин.

От всичко това древните магьосници заключили, че колкото no-голямо е преместването на точката, толкова по-необичайна промяна настъпва в поведението, а очевидно и в съзнанието и възприятията.

- Обърни внимание, че когато говоря за виждането, винаги употребявам изрази от рода на „има вид на" или „изглежда като" - предупреди ме дон Хуан. - Всичко, което човек вижда, е тъй уникално, че може да се опише само чрез сравнение е нещо вече познато.

Той добави, че най-подходяща илюстрация за този проблем е начинът, по който магьосниците говорят за събирателната точка и сиянието около нея. Описват ги като ярко петно, но това е неуместно, понеже ясновидците виждат тези неща не с помощта на очите си. Налага се да уточнят това несъответствие и да кажат, че точката представлява светло място, обкръжено от ореол, от лъчение. Както посочи дон Хуан, ние до такава степен се ръководим от зрителните си навици и хищническия си начин на възприятие, че неизбежно изразяваме всичко видяно така, сякаш е минало през погледа на грабливо животно.

След като видели каква е вероятната роля на събирателната точка и нейния ореол, древните магьосници достигнали до следното обяснение: те предположили, че ,като фокусира блясъка си върху пресичащите я енергийни нишки на вселената, събирателната точка автоматично и без предварителна подготовка превръща тези нишки в устойчива картина на света.

- Как точно става това? - попитах аз.

- Никой не би могъл да знае - отвърна дон Хуан натъртено. - магьосниците виждат движението на енергията, но от това не им става ясно как или защо се движи тя.

По думите на дон Хуан, когато видели как милиони от тези изпълнени със съзнание енергийни нишки пресичат събирателната точка, древните магьосници допуснали, че при това преминаване те се събират благодарение на нейния блясък. виждайки пък, че това сияние е изключително слабо при умиращите или изпаднали в безсъзнание хора, а при труповете напълно липсва, те се убедили, че именно то представлява съзнанието.

- Ами събирателната точка? И тя ли отсъства при труповете? - запитах аз.

Той отговори, че у едно мъртво същество няма и следа от нея, защото събирателната точка и ореолът й са признак за наличието на живот и съзнание. Неминуемото заключение на древните магьосници било, че съзнанието и възприятията вървят ръка за ръка и са свързани с тази точка и обкръжаващото я сияние.

- Има ли вероятност тези магьосници да са сбъркали в своето виждане? - поисках да зная аз.

- Не съм в състояние да ти обясня защо е така, но един магьосник не може да сбърка по отношение на виждането си - заяви дон Хуан с тон, който не търпеше възражение. - Е, изводите, до които е достигнал благодарение на него, биха могли да са погрешни, поради наивност или изостаналост. За да избегне тази беда, той трябва да усъвършенства своя ум по всякакъв начин.

После добави по-меко, че за магьосниците естествено би било най-безопасно да не отиват по-далече от описание на видяното, ала изкушението да правят изводи и разяснения, макар и само за себе си, е прекалено голямо, за да устоят.

Друго енергийно положение, което древните магьосници успели да видят и проучат, бил резултатът от преместването на събирателната точка. Дон Хуан каза, че щом тя заема друга позиция, нов сноп от милиони сияйни енергийни нишки се събира на даденото място. Магьосниците видели това и решили, че след като ореолът на съзнанието винаги е налице, където и да се намира точката, то значи възприятията автоматично се осъществяват там. Поради различното й местонахождение обаче възприеманият свят не би могъл да съвпада със света на нашето ежедневие.

Дон Хуан обясни, че древните магьосници разграничавали два вида измествания. При единия точката заема някакво ново положение на повърхността или във вътрешността на сияйното кълбо; те нарекли този тип изместване преместване на събирателната точка. При другия тип тя застава в дадена позиция извън кълбото; той бил наречен придвижване. Установило се, че разликата между двата вида се състои в естеството на възприятията, които всеки от тях позволява.

Тъй като промените на събирателната точка представляват размествания в областта на сияйното кълбо, световете, породени от тях, колкото и да са странни, причудливи или даже невероятни, все пак са в пределите на човешкия обхват. Този обхват се определя от енергийните нишки, които минават през цялото сияйно кълбо. За разлика от това придвижванията, при които се заемат позиции извън кълбото, включват енергийни нишки, надхвърлящи човешкия обсег. Тяхното възприемане поражда съвършено непонятни, невъобразими светове, които нямат нищо общо с човешките представи.

По онова време се вълнувах най-вече от проблема за истинността.

- Извинявай, дон Хуан - казах му аз веднъж, - но тази работа със събирателната точка е толкова неправдоподобна, толкова недопустима, че просто не зная какво да мисля за нея.

- Имаш само една възможност - рязко отвърна той. -виж събирателната точка! Да виждаш не е голяма мъчнотия. Най-трудното е да съборим стената в умовете си, която ни държи затворени на едно място. За да я разрушим, ни е нужно само да притежаваме енергия. Имаме ли енергия, виждането става от само себе си. Цялата работа е в това да напуснем крепостта на нашето самодоволство и лъжлива увереност.

- За мен е несъмнено, дон Хуан, че за да виждаш, се изискват много знания. Не е достатъчно единствено да имаш енергия.

- Достатъчно е, повярвай ми. Сложното е сам да се убедиш, че това е нещо постижимо. Тук вече се налага да се довериш на нагуала. Чудото на магьосничеството е, че всеки, който се занимава с него, трябва да провери всичко от собствен опит. Аз ти предавам принципите на магьосничеството не с надеждата да ги научиш наизуст, а за да можеш сам да ги прилагаш.

Дон Хуан беше напълно прав относно нуждата от доверие. в началните етапи на моето тринайсетгодишно обучение най-голямата ми трудност бе да се приобщя към света и личността на дон Хуан. Това означаваше да свикна да му се доверявам безрезервно и да го приемам като нагуал съвсем непредубедено.

Цялата му роля в света на магьосниците се изразяваше чрез званието, дадено му от равните на него; те го наричаха Нагуала. Обясниха ми, че с това понятие се обозначава всеки, бил той мъж или жена, чиято енергия притежава специфична форма и който за ясновидците изглажда като удвоено сияйно кълбо. виждащите вярват, че когато такъв човек навлезе в магьосническия свят, този допълнителен енергиен заряд се превръща в мерило за сила и водачески способности. Така нагуалът по естествен начин застава начело на дадена група от магьосници.

Отначало за мен бе твърде обезпокоително да се доверявам толкова на дон Хуан - да не кажа, направо противно. Когато споделих тава с него, той ме увери, че е имал същия проблем по отношение на своя учител.

- На времето казах на моя учител същото, което ми казваш ти сега - рече той. - Отвърна ми, че без доверие в нагуала човек не може да постигне покой и да разчисти живота си от всички отломки, които му пречат да бъде свободен.

Дон Хуан все повтаряше колко прав е бил неговият учител. А аз все изказвах дълбокото си несъгласие. Разправях му, че израстването ми в потискаща религиозна среда е оказало опустошително влияние върху мен, и че тези твърдения, както и собственото му примирение спрямо учителя му, ми напомнят ненавистната ми доктрина за послушанието, която ми бе втълпявана в детските години.

- Когато говориш за нагуала, сякаш проповядваш религиозно убеждение - казах аз веднъж

Първата врата на сънуването

Хадес — Sat, 04 Jul 2009 21:07:55 GMT

Вместо предисловие към първия си урок за сънуването дон Хуан ми описа второто внимание в типичното му развитие: отначало то е просто идея, достигнала до нас no-скоро като любопитно хрумване, отколкото като реално съществуваща възможност; после се превръща в нещо, което може само да се изпита като някакво усещане; и накрая прераства в битие, в област на практическите умения или във върховна сила, която ни разкрива светове, надминаващи и най-развихрените ни фантазии.

Когато обясняват магьосничеството, магьосниците могат да избират между два варианта. Единият е да си служат с метафори и да говорят за свят, чиито измерения се простират в областта на вълшебното. Другият е да описват заниманията си със свойствени за тях абстрактни понятия. винаги съм предпочитал втория вариант, макар че никой от двата не би могъл да задоволи рационалния ум на един човек от западната цивилизация.

По думите на дон Хуан, метафоричното описание на развитието на второто внимание означава, че то, понеже е вторичен резултат от преместването на събирателната точка, не се явява от само себе си, а трябва да се постигне чрез стремеж, затова в началото ние се стремим към него като към идея, а накрая – като към устойчиво и контролирано съзнание за преместването на събирателната точка.

- Ще те науча как да направиш първата стъпка към силата – каза дон Хуан, когато започна да ме посвещава в изкуството на сънуването. - Ще тe науча как да „нагласиш" сънуването.

- Какво означава това?

- Означава да имаш точен и действителен контрол над общата ситуация в някой сън. Сънуваш например, че се намираш в класната си стая. Да „нагласиш" сънуването ще рече да не оставиш съня да премине в нещо друго; да не се озовеш изведнъж от това място в планините, да речем. С други думи, гледката на класната ти стая е в твоя власт и ти не й позволяваш да отмине, докато сам не поискаш.

- Но нима е възможно да се постигне това?

- Разбира се, че е възможно Този вид контрол не е по-различен от онзи, който упражняваме над която и да е ситуация в ежедневието. Магьосниците свикват с него и го прилагат винаги, когато изпитват желание или пък необходимост. За да можеш и ти да привикнеш, ще трябва да започнеш с нещо съвсем простичко. Ще трябва тази нощ да погледнеш насън ръцете си.

Кажи-речи това беше целия разговор, който проведохме на нивото на обичайното съзнание. Когато си припомних обаче преживяванията си във второто внимание, установих, че сме говорили по-нашироко. Аз например заявих, че задачата ми се струва направо абсурдна, а дон Хуан ме посъветва да гледам на нея като на нещо забавно, а не мрачно и сериозно.

- Спокойно можеш да си придаваш тежест, докато само приказваме за сънуването - рече той. - Обясненията винаги изискват задълбочено мислене. Но когато действително го правиш, бъди лек като перце. Сънуването трябва да се извършва с пълна отдаденост и сериозност, но и със смеха и безгрижието на човек, който си няма тревоги на този свят. Едва при тези условия нашите сънища могат наистина да се превърнат в „сънуване".

Дон Хуан ме увери, че съвсем произволно е посочил ръцете ми като нещо, което да търся в сънищата си, и че със същото основание бих могъл да търся какво ли не. Целта на упражнението бе не да намеря определен обект, а да успея да привлека сънното си внимание.

Последното ми бе представено като контрола, който човек добива над сънищата си, фиксирайки събирателната си точка в някое ново положение, до което тя е била преместена по време на тези сънища. По-общо казано, с понятието “сънно внимание” дон Хуан обозначаваше някоя неразбираема страна на съзнанието, която съществува самостоятелно, в очакване на мига, когато ще я привлечем, мига, когато ще и поставим цел; това е една скрита способност, която всеки от нас потенциално притежава, но в ежедневието никога не му се удава случай да я използва.

Първите ми опити да си потърся ръцете в сънищата си претърпяха пълен провал. След като в продължение на месеци се мъчих без всякакъв успех, накрая реших да се откажа и от-ново се оплаках на дон Хуан относно нелепостта на неговата задача.

- Има седем врати - каза той вместо отговор, - които сънувачите трябва да отворят постепенно, една след друга. Ти си се сблъскал с първата, която трябва да отвориш, ако искаш да успееш в сънуването.

- Защо по-рано не ми го каза?

- Би било безполезно да ти говоря за вратите на сънуването, преди да си чукнал главата си в първата от тях. Сега вече знаеш, че такова препятствие съществува и че ти трябва да го преодолееш.

Той ми обясни, че в енергийния поток на вселената има входове и изходи, а що се отнася конкретно до сънуването, там входовете са седем и те пораждат усещането за препятствия, които магьосниците наричат „седемте врати на сънуването".

- За да прекрачим прага на първата врата, требва да по-чувстваме едно особено усещане, което се появява точно преди да заспим дълбоко - рече дон Хуан. - То напомня приятна отпуснатост, която не ни дава да отворим очи. Ние достигаме вратата в мига, когато осъзнаем, че засипваме, натежали и отпуснати в мрака.

- Как да осъзная, че заспивам? Има ли някакво методи, които бих могъл да следвам?

- Не. Никакви методи няма. Човек просто възнамерява да осъзнае, че заспива.

- Но как да възнамеря такова нещо?

- Много е трудно да се говори за намерението. Който и да се опита да ти го обясни, включително и аз самият, все ще звучи като пълна глупост. Имай предвид тава, когато чуеш следното: магьосниците възнамеряват всичко, което може да им хрумне, просто като го възнамеряват.

- Тава не означава нищо, дон Хуан.

- Слушай внимателно. Ще дойде време и ти да обясняваш на някого. Думите ми ти се струват безсмислени, защото не ги поставяш в подходящ контекст. Като всеки рационален човек, и ти също смяташ, че разбирането принадлежи изцяло към областта на нашия интелект, на разума ни.

А понеже твърдението, което изказах, се отнася до намерението и възнамеряването, трябва да добавя, че за магьосниците неговото разбиране спада към областта на енергията. Те вярват, че ако човек се стреми да предаде тези думи на енергийното тяло, то ще ги разбере по начин, съвсем различен от методите, с които си служи разумът. Цялата тънкост е в това - да се добереш до енергийното тяло. За тази цел имаш нужда от енергия.

- По какъв начин би разбрало то твърдението ти, дон Хуан?

- Ще го почувства като физическо усещане, което трудно може да се опише. Трябва да го изпиташ сам, за да знаеш какво е.

Поисках по-конкретно обяснение, но дон Хуан ме тупна по гърба и ме накара да вляза във второто внимание. По онова време тези действия все още бяха пълна загадка за мен. Бях готов да се закълна, че ме е хипнотизирал с докосването си. Сметнах, че мигновено ме е приспал и че просто сънувам как вървя заедно с него из някакъв непознат град по широк булевард с дървета от двете страни. Сънят бе толкова ярък и аз така добре съзнавах всичко, че веднага се постарах да разбера къде се намирам, ориентирайки се по хората и надписите. Това бе някакъв западен град, макар че с положителност не беше англо- или испаноезичен. Хората като че ли бяха от северната част на Европа - може би литовци. Бях изцяло погълнат от опитите си да прочета уличните табелки и афиши.

Дон Хуан леко ме побутна.

- Не се мъчи с това - каза той. - Мястото, където сме, не може да бъде определено. Току-що ти предоставих моята енергия, за да достигнеш енергийното си тяло, и сега си преминал с него в друг свят. Тава няма да трае дълго, тъй че използувай мъдро времето си. Гледай всичко, но без да се набиваш на очи. Не допускай някой да те забележки.

вървяхме мълчаливо. Тази разходка, при която изминахме разстоянието между две пресечки, оказа удивително въздействие върху мен. Изпитвах дълбоко безпокойство, което нарастваше с всяка крачка. Умът ми бе заинтригуван, но тялото ми се тревожеше Разбирах пределно ясно, че не съм на този свят. Когато стигнахме до някаква пресечка и се спряхме, видях, че дърветата по улицата са грижливо подкастрени. Те бяха ниски, с твърди наглед, извити листа. Около всеки ствол беше оставено квадратно пространство за напояване. в тези квадрати нямаше никакви бурени или боклуци, каквито обикновено могат да се видят около дърветата в градовете, а само рохкава пръст, черна като въглен.

в мига, когато спрях погледа си на ръба на тротоара, преди да пресека улицата, забелязах, че нямаше никакви коли. Загледах се отчаяно в хората, които преминаваха край нас, за да открия у тях някакво обяснение за моята тревога. Но щом се взрях в тях, те веднага ми отвърнаха със същото. Около мен и дон Хуан моментално се образува кръг от сурови сини и кафяви очи.

Един непоклатим факт ме порази като гръм: това изобщо не беше сън; намирахме се в реалност, надхвърляща всичко, което познавах дотогава. Обърнах се към дон Хуан. Тъкмо бях започнал да проумявам по какво се различаваха от нас тези хора, когато някакъв странен сух вятър, проникващ чак до синусите ми, ме блъсна в лицето, замъгли погледа ми и аз забравих онова, което се канех да кака на дон Хуан. в следващия миг се оказах пак там, откъдето се бях отправил - В неговия дом. Лежах върху сламена рогозка, свит на една страна.

- Дадох ти моята енергия назаем и ти достигна енергийното си тяло - рече той, сякаш ставаше дума за нещо обикновено.

Чух го, но не можех да помръдна от вцепенение. Поради някакъв особен сърбеж в областта на слънчевия ми сплит дишах неравномерно и с мъка. Знаех, че за малко не съм разбрал нещо трансцендентално, свързано със сънуването и с онези хора, но не бях в състояние да си изясня какво именно знаех.

- Къде бяхме с тебе, дон Хуан? - попитах аз. - Сън ли беше всичко това? Или може би хипноза?

- Не беше сън - отвърна той. - Беше сънуване. Помогнах ти да достигнеш второто внимание, за да осъзнаеш, че стремежът е тема, предназначена за твоето енергийно тяло, а не за разума ти. На този етап все още не можеш да разбереш смисъла на всичко това, не само защото нямаш достатъчно енергия, но и защото не се стремиш към нищо. в противен случай енергийното ти тяло веднага би разбрало, че единственият начин да се стремиш, е да съсредоточиш стремежа си върху онова, което си избрал за целта. Този път аз го съсредоточих вместо теб, достигайки енергийното ти тяло.

- Да не би целта на сънуването да е намерението към това тяло? - попитах аз, внезапно обхванат от някакво странно прозрение.

- Със сигурност може и така да се каже - отвърна той. -Специално в този случай, понеже говорим за първата врата на сънуването, неговата цел е намерението твоето енергийно тяло да осъзнае, че заспиваш. Не се мъчи самият ти да осъзнаеш това състояние. Нека енергийното ти тяло да се справи с него. Да възнамеряваш означава да желаеш без желание, да правиш без правене.

- Приеми това предизвикателство - продължи дон Хуан. - Опитай с мълчалива решителност и без нито една мисъл сам да се убедиш, че си достигнал енергийното си тяло, и че си сънувач. Ако направиш това, веднага ще бъдеш в състояние да осъзнаеш момента на заспиването.

- Как да се убеждавам, че съм сънувач, след като не съм?

- Щом чуеш, че трябва да направиш нещо, незабавно ставаш още по-рационален от обикновено. Питаш как можеш да се убедиш, че си сънувач, когато знаеш, че не си? Намерението обхваща и двете: и действието на убеждението, че наистина си такъв, макар по-рано никога да не си сънувал, и състоянието на убеденост.

- Значи трябва да си кажа, че съм сънувач, и да се постарая с всички сили да го повярвам, така ли? За това ли става дума?

- Не. Намерението е нещо много по-просто и същевременно несравнимо по-сложно от това. То изисква въображение, дисциплина и воля. в дадения случай то означава да добиеш неоспорима физическа увереност, че си сънувач. Да чувстваш, че си сънувач с всяка клетка на своето тяло.

Дон Хуан добави шеговито, че енергията му не би била достатъчна, за да ми я даде пак за намерението, и че най-добре би било да достигна енергийното си тяло без чужда помощ. Увери ме, че намерението към първата врата на сънуването спадало към откритите от древните магьосници средства за достигане на второто внимание и на енергийното тяло.

След тези думи той почти ме изхвърли от къщата си, като ми нареди да не се връщам, преди да съм се справил с първата врата.

Прибрах се у дома и месеци наред всяка нощ се стремях с все сила да осъзная мига на заспиването и да видя насън ръцете си. Останалата част от задачата - да се убедя, че съм сънувам и че съм достигнал енергийното си тяло - ми се струваше съвсем неизпълнима.

И ето че по време на една следобедна дрямка наистина видях ръцете си. Шокът от това бе достатъчен, за да ме събуди. Сънят обаче не се повтори. Изминаха цели седмици, но аз не успявах да осъзная кога заспивам, нито пък да намеря ръцете си. За сметка на това започнах да изпитвам насън смътното чувство, че трябва да правя нещо, ала не мога да се сетя какво точно. Постепенно това усещане така се засили, че взе да ме буди по всяко време на нощта.

Когато разправих на дон Хуан за безплодните си опити да мина през първата врата, той ми даде някои насоки.

- Да накараш един сънувач да намери определено нещо насън е само претекст - каза той. - Истинската цел е да осъзнаеш, че заспиваш. И, колкото и да е странно, тя не се постига, като си заповядаш да осъзнаеш това, а като задържиш гледката на онова, което търсиш в съня си.

После ми обясни, че сънувачите съзнателно хвърлят бързи погледи на всичко, което присъства в съня. Ако съсредоточат сънното си внимание върху конкретен обект, той им служи само като отправна точка. От нея тръгват те, за да гледат други елементи от съдържанието на съня, и се връщат към нея колкото се може по-често.

След като положих големи усилия, започнах действително да откривам ръце в сънищата си, но те никога не бяха моите. Това бяха ръце, които само привидно ми принадлежаха, ръце, които променяха формата си и понякога ставаха направо кошмарни. Обаче останалата част от съдържанието на сънищата ми винаги се отличаваше с някаква приятна устойчивост. Почти ми се удаваше да задържа гледката на всяко нещо, върху което съсредоточавах вниманието си.

Това продължи с месеци, докато един ден способността ми да сънувам се промени сякаш от само себе си. Не бях направил нещо особено за целта, като изключим постоянната ми твърда решимост да осъзная, че заспивам, и да намеря ръцете си.

Сънувах, че съм в родния си град. Градът, който видях в съня, изобщо не приличаше на моя роден, но някакси бях убеден, че е тъкмо той. Отначало всичко беше като в обикновен, но много ярък сън. После светлината се измени. Образите се откроиха по-ясно. Улицата, по която вървях, съвсем осезаемо стана no-реална, отколкото беше миг преди тава. Почнаха да ме болят краката. Усетих, че предметите са абсурдно материални. Когато се блъснах в една врата например, не само почувствах истинска болка в коляното, което ударих, но и направо се вбесих, че съм толкова тромав.

Тази тъй реалистична разходка из града продължи, докато се изтощих напълно. видях всичко, което бих могъл да видя, ако бях някой вървящ из улиците турист. Нямаше абсолютно никаква разлика между тази и всяка друга разходка, която действително съм правил при първото си посещение на някой град.

- Мисля, че доста си се увлякъл - рече дон Хуан, когато му разказах всичко. - От теб се искаше само да осъзнаеш момента на заспиването. А ти все едно че си съборил цяла стена, за да убиеш някой кацнал на нея комар.

- Значи съм объркал конците?

- Не. Но явно се опитваш да повториш нещо, което си правил по-рано. Когато преместих събирателната ти точка и двамата с теб се озовахме в онзи загадъчен град, ти не беше заспал. Ти сънуваше, но не спеше, което означава, че събирателната ти точка не бе променила позицията си благодарение на нормален сън. Аз я бях накарал да се премести.

Ти несъмнено можеш дa достигнеш същата позиция чрез сънуване, но засега не те съветвам да го правиш.

- Опасно ли е?

- И още как! Сънуването изисква голяма умереност. При него всяка погрешна стъпка е недопустима. То е начин да се пробудиш, да придобиеш контрол. Сънното внимание трябва да се упражнява системно, защото то е вратата към второто внимание.

- А каква е разликата между едното и другото?

- Второто внимание е като океан, а сънното - като река, която се влива в него. второто внимание е състояние, при което осъзнаваме други светове, цялостни и абсолютни като нашия, докато при сънното внимание осъзнаваме елементите на нашите сънища.

Дон Хуан изрично подчерта, че последното състояние е ключът към всяко действие в света на магьосниците. Каза, че сред множеството елементи, изграждащи сънищата ни, има неща, които представляват истински енергийни вмешателства, проникнали отвън, чрез някаква чужда сила. Магьосничеството всъщност е способността да откриеш тези неща и да ги последваш.

Той така наблегна на тези твърдения, че нямаше как да не го помоля да ги обясни. За миг се поколеба, преди да ми отговори.

- Сънищата са, ако не врата, то поне пролука към други светове - започна той. - Ето защо те са нещо като двупосочна улица. Нашето съзнание минава през пролуката и попада в други сфери, които пък от своя страна изпращат скаути* в сънищата ни.

- Какво представляват тези скаути?

- Енергийни заряди, които се смесват с елементите на нормалните ни сънища. Това са струи чужда енергия, които тълкуваме като познати или непознати за нас елементи.

- Извинявай, дон Хуан, но нищо не мога да схвана от тава обяснение.

Втората врата на сънуването

Хадес — Fri, 03 Jul 2009 21:08:23 GMT

Благодарение на упражненията си аз установих, че един учител по сънуване трябва да си служи с обобщения в напътствията си, за да наблегне по-добре на някои неща. Когато ми постави първата задача, дон Хуан всъщност искаше да развивам сънното си внимание, като го съсредоточавам върху елементите на сънищата си. Основният му мотив в дадения случай беше идеята за осъзнаване на заспиването. Неговата уловка беше да ми каже, че единственият начин човек да осъзнае заспиването е да изследва съдържанието на сънищата си.

Още в самото начало на практическите занимания разбрах, че най-важно е упражняването на сънното внимание. За разума на обикновения човек е просто недопустимо, че някой може да се обучи да действа съзнателно в такава област, каквато са сънищата. Дон Хуан обаче твърдеше, че за ефикасността на това обучение е нужно постоянство, а то е нещо, с което разумът и всичките му „отбранителни съоръжения" не могат да се справят. Рано или късно рационалните бариери падат под натиска на постоянството и сънното внимание е в пълната си сила.

Докато се упражнявах да го съсредоточавам и задържам върху елементите на сънищата си, започнах да изпитвам една особена самоувереност, която така ме изуми, че реших да споделя това с дон Хуан.

- Навлизането ти във второто внимание е онова, което поражда чувството на увереност - рече той. - Сега е нужно да проявиш още по-голяма трезвост, отколкото преди. Напредвай бавно, но без да спираш и най-вече не говори за всичко това. Просто го прави!

Казах му, че съм проверил на практика истинността на твърдението му, че ако човек хвърля бегли погледи на нещата, които участват в съня, образите не се разсейват. После прокоментирах, че най-трудното в цялата работа е да се разруши първоначалната бариера, която ни пречи да разглеждаме сънищата като поле за съзнателна дейност. Поисках мнението на дон Хуан по въпроса,защото твърдото ми убеждение беше, че тази бариера е психологическа и е възникнала в резултат на насадените ни от обществото представи, които поощряват пренебрежителното ни отношение към сънищата.

- Тази бариера е нещо повече от насадена представа - отвърна той. - Тя е първата врата на сънуването. Сега, когато вече си я преодолял, направо ти се струва нелепо, че хората не могат да се спират по своя воля и да разглеждат елементите на сънищата си. Но тази увереност е погрешна. Първата врата е свързана с потока на енергия във вселената. Тя е едно природно препятствие.

Тогава дон Хуан ме накара да се съглася, че ще разговаряме за сънуването само във второто внимание и когато той намери за уместно. Насърчи ме да се упражнявам междувременно и обеща да не ми се меси.

Когато понатрупах опит в „нагласяването" на сънищата, започнах често да получавам усещания, които ми се виждаха изключително съществени, като например чувството, че, заспивайки, се търкулвам в някакъв ров. Дон Хуан никога не ми каза, че това са незначителни неща, а ме остави да ги описвам в бележките си. Сега осъзнавам колко ли смешен съм му изглеждал. Ако трябва аз днес да обучавам някого в сънуване, категорично бих се противопоставил на подобно поведение. Той обаче просто ми се присмиваше, като ме наричаше прикрит егоцентрик, който уж се бори с чувството за собствена значимост, а в същото време си води най-подробен, свръхличен дневник „Моите сънища".

При всеки удобен случай дон Хуан изтъкваше, че енергията, необходима за освобождаване на сънното ни внимание от затвора на насадените ни от обществото представи, се добива при преразпределяне на вече съществуващата ни енергия. Това е съвършено вярно. Изплуването на нашето сънно внимание е пряка последица от преустройството на живота ни. Понеже, както казваше дон Хуан, няма как да почерпим допълнителна енергия от някой външен източник, трябва да преразпределим онази, с която разполагаме, с помощта на всички достъпни за нас средства.

Той упорито твърдеше, че магьосническият начин на живот е най-доброто средство, с което, образно казано, можем „да смажем колелата" на това преразпределяне, а от всички характерни особености на този начин на живот най-ефикасна е „загубата на чувството за собствена значимост". Дон Хуан бе напълно убеден, че магьосниците се нуждаят от тази особеност във всичко, което правят, затова полагаше огромни усилия да подтикне учениците си към осъществяване на товa изискване. Според него чувството, че сме значими, винаги е било не само най-големия враг на магьосниците, но и проклятието на човешкия род.

Доводът на дон Хуан беше, че ние изразходваме повечето от енергията, за да поддържаме своята значимост. Този факт се проявява най-очебийно в безкрайните ни тревоги за начина, по който се представяме пред света, за това дали другите ни се възхищават, харесват или приемат. Ето защо, както ми бе обяснено, ако ни се удаде да загубим част от значимостта си, две необикновени неща ще се случат с нас. Първо, ще освободим енергията си от усилията да поддържа илюзията за нашето величие; и, второ, ще се сдобием с достатъчно енергия, за да влезем във второто внимание и да зърнем действителното величие на вселената.

Бяха ми нужни повече от две години, за да се науча да съсредоточавам напълно сънното си внимание върху всичко, което пожелаех. Станах толкова вещ в това, че се чувствах така, сякаш съм го правил цял живот. Най-странното беше, че изобщо не можех да си представя как по-рано ми е липсвала тази способност. И все пак си спомнях колко ми беше трудно отначало дори да мисля, че е възможно да постигна това. веднъж ми хрумна, че умението да изследваме съдържанието на сънищата ни сигурно се дължи на някаква естествена даденост на нашето същество, навярно нещо подобно на способността да ходим. Ние сме физически устроени така, че да вървим само по един начин - на два крака, и въпреки това трябва да положим огромни усилия, за да се научим да ходим.

Новото умение да хвърлям погледи на елементите на сънищата си бе съчетано с едно упорито вътрешно натякване да не забравям да го прилагам. Знаех си, че характерът ми се отличава с известна упоритост, но в сънищата тази черта започна да добива изключителни размери. Тя стана толкова явна, че не само изпитвах истинско негодувание, докато слушах как сам си натяквам, но и започнах да се питам дали това се дължи действително на присъщата ми упоритост, или на нещо друго. Даже ми мина през ума, че може би полудявам.

- Непрекъснато си говоря насън, като си напомням да гледам разни неща - споделих аз с дон Хуан.

Дотогава бях спазвал споразумението ни да разговаряме за сънуването само когато той подхване темата. Този път обаче реших, че въпросът не търпи отлагане.

- А нямаш ли чувството, че сякаш не си ти, а е някой друг?

- Като се замисля, наистина е така. в такива моменти все едно, че не съм аз самият.

- Значи действително не си ти. Сега не е време да ти обяснявам това. Но мога да ти кажа, че не сме сами на този свят. И че има и други светове, достъпни за сънуваните - цялостни светове. Понякога ни навестяват енергийни същества, идващи оттам. Следващия път, когато чуеш, че си натякваш насън, ядосай се истински и извикай една заповед. Трябва да изкрещиш: „Престани!"

Така се сблъсках с друго предизвикателство: да се сетя да извикам тази заповед насън. Но когато се чух отново, навряно главно поради силното си раздразнение от натрапчивия глас, наистина си спомних, че трябва да се провикна:"Престани!" Натякването моментално спря и никога вече не се повтори.

- Всеки сънувач ли преживява подобно нещо? - попитах аз дон Хуан, щом пак се видях с него.

- При някои се случва - отвърна той без особен интерес. Започнах бурно да описвам колко странно е било тава за мен. Той обаче ме пресече с думите:

- Сега вече си готов да пристъпиш към втората врата на сънуването.

възползвах се от случая, за да получа отговор на някои въпроси, които по-рано не бях успял да му задам. Онова, което бях преживял първия път, когато той ме накара да сънувам, продължаваше да заема най-важно място в съзнанието ми. Казах на дон Хуан, че съм наблюдавал елементите на собствените си сънища до насита, но никога не съм имал сън, който поне смътно да наподобява онзи по отношение на яснотата и подробностите.

- Колкото повече мисля за това, толкова повече се озадачавам - казах аз. - Докато гледах хората в онзи сън, изпитах страх и отвращение, които ми е невъзможно да забравя. Каква означаваха тези чувства, дон Хуан?

- Според мен, енергийното ти тяло се прикачи към чуждата енергия на онова място и направо се развихри. При тава положение ти, съвсем естествено, се почувства уплашен и отвратен: та нали тогава изследваше чужда енергия за пръв път в живота си.

- Имаш склонност обаче да се държиш като магьосниците в миналото. Щом ти се удаде възможност, веднага позволяваш на събирателната си точка да тръгне нанякъде. в онзи случай тя се премести на значително разстояние. И резултатът беше, че ти, също като древните магьосници, отиде отвъд света, който познаваме. Съвършено реално, но опасно пътешествие.

Пренебрегнах значението на думите му в полза на собственото си любопитство и попитах:

- Дали онзи град не беше на някоя друга планета, а?

- Не можеш да обясняваш сънуването чрез неща, които знаеш или мислиш, че знаеш - отвърна той. - Мога само да ти кажа, че градът, който посети тогава, не се намираше на този свят.

- А къде се е намирал в такъв случай?

- Извън него, разбира се. Не си чак толкова глупав. Забеляза го още в първия миг. Объркването ти се дължи на факта, че не си в състояние да си представиш, че дадено нещо може да е извън този свят.

- Но къде все пак се намира онова, което е извън него?

-Повярвай ми, тук става дума за най-удивителната черта на магьосничеството. Онзи път ти, например, предположи, че и аз съм видял същите неща като теб. Доказателството за това е, че изобщо не ме попита какво съм видял. Но всъщност ти и само ти видя град с хора в него. При мен нямаше нищо подобно. Аз видях енергия. Така че онова, което е извън този. свят. в дадения случай и единствено за теб представляваше град.

- Но ако е така. дон Хуан, значи градът не е бил реален. Той е съществувал само в моето съзнание.

- Съвсем не. Сега вече се опитваш да сведеш нещо отвъдно до положението на нещо земно. Не можеш да.постъпваш така. Твоето пътуване беше реално. Ти видя онова място като град. Аз пък го видях като енергия. Никой от двама ни не е прав, но и никой не греши.

- Страшно се обърквам, когато ми говориш за реалност. Казваш, че мястото, където попаднахме, действително съществува. Но в такъв случай как е възможно да го видим в два различни варианта?

- Много просто. вариантите са два, защото тогава ние с теб имахме различни степени на еднородност и компактност. вече съм ти обяснил, че ключът към възприятието са именно тези два свойства.

- Мислиш ли, че бих могъл да се върна в същия град отново?

- Тук ме хващаш натясно. Не зная. Или навярно зная, но не мога да ти обясня. Или пък мога, но не искам. Ще трябва да почакаш и сам да разбереш кое от всичко това е вярно.

Дон Хуан не пожела да говори повече за това.

- А сега да се заемем с нашата работа - каза той. - Човек достига втората врата на сънуването тогава, когато се събуди от един сън в друг. Може да имаш толкова сънища, колкото искаш, или си способен да имаш, но трябва да упражняваш съответен контрол и да не се събуждаш в света, който познаваме.

Тези думи ме хвърлиха в истинска паника.

- Да не искаш да кажеш, че не бива никога вече да се събуждам тук, в този свят? - попитах аз.

- Не, нямах това предвид. Но след като сам се сещаш за подобна възможност, налага се да те предупредя, че тя наистина съществува. Така постъпвали древните магьосници - никога не се събуждали в познатия ни свят. Някои магьосници от моята приемствена линия също са го правели. Това е напълно изпълнимо, но лично аз не го препоръчвам. От теб искам да се събуждаш по най-естествен начим, щом приключиш поредното упражнение по сънуване, но докато трае то, трябва да сънуваш, че се събуждаш в друг сън.

Улових се да задавам същия въпрос, който му бях задал още първия път, когато ми разказа за настройването на сънуването:

- Възможно ли е да се постигне това?

Дон Хуан очевидно усети моята разсеяност и усмихнато повтори отговора. който ми беше дал тогава:

- Разбира се, че е възможно. Този вид контрол не е по-различен от контрола, упражняван от нас над която и да е ситуация в ежедневието.

Бързо преодолях смущението си и се приготвих да го питам за други неща, но той ме изпревари и се зае да ми обяснява някои присъщи на втората врата особености - обяснение, което ме смути още повече.

- Има един проблем, свързан с тази врата - каза дон Хуан. - Той може да се окаже повече или по-малко сериозен, в зависимост от характера на човека. Ако по принцип сме склонни да се вкопчваме до самозабрава в разни неща или ситуации, то на този етап направо ни чака удар под пояса.

- В какъв смисъл, дон Хуан?

- Разсъди малко. Ти вече си имал необикновеното удоволствие да изследваш съдържанието на собствените си сънища. А сега си представи как преминаваш от един сън в друг, като наблюдаваш всичко, като изучаваш всяка подробност. Не е трудно да се досетиш, че човек може да затъне смъртоносно в това занимание. Особено ако е склонен да се самозабравя.

- А тялото или мозъкът няма ли да го възпрат по естествен начин?

- Да, но ако става дума за естествено, тоест нормално състояние, в каквото си, когато спиш. Само че това не е нормално състояние. Това е „сънуване". С преминаването на първата врата сънувачът вече е постигнал енергийното cui тяло. Така че това, което действително минава през втората врата, скачайки от сън в сън, е именно енергийното тяло.!

- И какъв е крайният извод, дон Хуан?

- Изводът е, че щом преминеш през втората врата, трябва да възнамериш още по-голям и по-трезв контрол над сънното си внимание - единственият предпазен клапан на сънувачите.

- За какъв клапан говориш?

- Ти и сам ще откриеш, че истинската цел на сънуването е усъвършенстването на енергийното тяло. Едно съвършено енергийно тяло, наред с някои други неща, разбира се, владее сънното внимание до такава степен, че може да го възпира винаги, когато е необходимо. Това е предпазният клапан, с който сънувачите разполагат. Колкото и да са склонни да тънат в самозабрава, в определен момент сънното им внимание ги принуждава да изплуват от това състояние.

Трябваше да започна пак от самото начало, само дето задачата ми беше различна. Този път преследваната цел изглеждаше още по-неуловима, а трудностите около нея - по-големи. Най-напред, съвсем като при първата задача, не можех да измисля какво точно да предприема. Имах мрачното подозрение, че дотогавашната ми практика няма да ми помогне осбено в дадения случай. След безброй неуспехи се отказах от опитите си и реших просто да продължа упражненията, свързани с фиксирането на сънното внимание върху елементите на сънищата ми. Фактът, че приемах своите недостатъци, се оказа сякаш стимулиращ, защото станах още по-опитен в задържането на гледката на отделните елементи.

Така измина цяла година без никаква промяна. Ала един ден нещо стана. Докато гледах насън един прозорец, мъчейки се да разбера дали бих могъл да зърна част от пейзажа навън, някаква вихрена сила, която почувствах като бучене в ушите си, ме издърпа от стаята през прозореца. Непосредствено преди това дръпване сънното ми внимание бе привлечено от странно съоръжение, което се намираше навън, на известно разстояние от мен. Заприлича ми на трактор. в следващия миг вече стоях до него и го разглеждах.

Напълно съзнавах, че сънувам. Озърнах се наоколо, като се опитвах да открия от кой прозорец съм гледал преди малко. Пейзажът напомняше за провинциална ферма. Не се виждаха никакви постройки. Канех се да поумувам над този факт. Цялото ми внимание обаче бе завладяно от множеството селскостопански машини, които се търкаляха навсякъде край мен, като че ли бяха захвърлени. Разгледах какви ли не косачки, трактори, жътварски машини, брани, вършачки. Бяха толкова много, че чак забравих първоначалния си сън. Тогава ми се прииска да се ориентирам по самата гледка. в далечината имаше нещо, което приличаше на рекламно табло с няколко телефонни стълба около него.

Щом съсредоточих вниманието си върху това табло, мигновено се озовах до него. Стоманената му конструкция ме стресна. Тя излъчваше заплаха. На таблото имаше снимка на някаква сграда. Прочетох текста към нея: беше реклама на мотел. Изпитах странна увереност, че се намирам в щата Орегон или в северната част на щата Каролина.

Огледах се за други характерни черти на околността. видях планини на голямо разстояние от мен, както и някакви заоблени зелени хълмове, които бяха по-наблизо. Те бяха обрасли с, както ми се стори, калифорнийски дъбове. Исках да бъда придърпан от зелените хълмове, но всъщност ме притеглиха далечните планински вериги. Бях убеден, че това е Сиера Невада.

Цялата ми енергия на сънуване ме напусна в тези планини. Но преди да стане това, аз бях придърпван от всеки възможен елемент. Сънят ми вече не беше сън. Като се вземат предвид възприятията, които получавах, действително се намирах в Сиера Невада, носейки се стремглаво към какви ли не дефилета, скали, пещери и дървета. Преминавах от стръмни склонове към планински върхове, докато силите ми съвсем се изчерпаха и вече не бях в състояние да съсредоточа сънното си внимание върху каквото и да било. Почувствах, че губя контрол. Накрая пейзажьт изчезна и настъпи мрак.

- Достигнал си втората врата на сънуването - рече дон Хуан, когато му разказах този сън. - Следващото, което трябва да направиш, е да преминеш през нея. Това е нещо много сериозно; изисква голяма дисциплина.

Не бях напълно сигурен, че съм изпълнил поставената ми задача, защото в действителност не се бях събудил в друг сън. Попитах дон Хуан каква е причината за това несъответствие.

- Грешката беше моя - отвърна той. - Казах ти, че човек трябва да се събуди от един сън в друг, но в същност имах предвид - да смени няколко сънища, ясно и системно, както ти си направил. При първата врата загуби много време, като само търсеше ръцете си. Този път си пристъпил направо към разрешаване на въпроса, без да се мъчиш да изпълняваш даденото поръчение - да се събудиш в друг сън.

Дон Хуан каза, че има два начина да се премине през втората врата на сънуването. Първият е да се събудиш в друг сън, тоест да сънуваш, че сънуваш, а след това да сънуваш, че се събуждаш. вторият вариант е да използваш елементите на даден сън, така че от тях да се породи друг, точно като в моя случай.

Фиксирането на събирателната точка

Хадес — Thu, 02 Jul 2009 21:08:50 GMT

Тъй като се бяхме споразумели с дон Хуан да обсъждаме сънуването само тогава, когато той сметнеше за необходимо, аз рядко го разпитвах на тази тема и гледах никога да не прекалявам с въпросите си. Ето защо бях готов да го слушам жадно всеки път, щом сам пожелаеше да заговори за това. Той неизменно вмъкваше забележките и обясненията си за сънуването между други елементи от своето учение и винаги ми ги поднасяше внезапно, без предисловие. При едно мое посещение си говорехме за съвсем други неща, когато той без всякаква връзка каза, че благодарение на контактите си с неорганични същества по време на сънуване, древните магьосници станали изключително вещи в манипулирането на събирателната точка - една твърде обширна и зловеща тема.

веднага се възползвах от предоставения случай и попитах дон Хуан приблизително по кое време са живели древните магьосници. По-рано неколкократно му бях задавал същия въпрос, без да получа удовлетворителен отговор. Този път обаче смятах, че щом сам е заговорил за това, навярно няма да откаже да задоволи любопитството ми.

- Извънредно мъчителна тема - заяви той. Начинът, по който го каза, ме накара да си помисля, че пак ще пренебрегне въпроса ми. Останах доста изненадан, когато той продължи:

- Тя отново ще подложи твоята рационалност на изпитание, също като темата за неорганичните същества. впрочем, какво е мнението ти за тях сега?

- Вече не си съставям никакви мнения - отвърнах аз. - Не мога да си позволя да мисля каквото и да е.

Отговорът ми го развесели. Той се разсмя и ми разказа за собствените си страхове и за отвращението си от неорганичните същества.

- Никога не съм имал слабост към тях - рече той. - Разбира се, това се дължеше най-вече на страха, който всяваха у мен. Не успях да го преодолея навреме и нещата си останаха така.

- Страхуваш ли се от тях и сега, дон Хуан?

- Не, no-скоро изпитвам неприязън. Не искам да имам нищо общо с тези същества.

- Има ли някаква специална причина за твоята неприязън?

- Най-добрата възможна причина: ние сме напълно противоположни. Те обичат робството, а аз - свободата. Те обичат да купуват, а аз нищо не продавам.

Усетих необяснимо вълнение и рязко заявих, че тази тема е прекалено невероятна за мен, така че изобщо не мога да се отнасям сериозно към нея.

Дон Хуан ме погледна с усмивка и каза: - Най-подходящото отношение към неорганичните същества е това, което ти си възприел: да отричаш съществуването им, но и да ги посещаваш най-редовно, като си повтаряш, че сънуваш, а в сънуването всичко е възможно. По този начин човек не се обвързва.

Почувствах се странно виновен, макар че нямах представа на какво се дължи това. Бях принуден да попитам:

- За какво намекваш, дон Хуан?

- За твоите посещения при неорганичните същества -отвърна той сухо.

- Шегуваш ли се? За какви посещения говориш?

- Не исках да обсъждам това, но според мен вече е време да ти кажа, че натрапчивият глас, който все ти натякваше да съсредоточаваш сънното си внимание върху елементите на сънищата си, беше глас на неорганично същество.

Помислих си, че дон Хуан минаваше границите на всяка логика. Това така ме раздразни, че чак му се развиках. Той се разсмя и поиска да му разправя за моите отклонения при сънуването. Тази молба ме изненада. Не бях споменавал на никого, че имах много случаи, при които, издърпан от даден елемент, изхвръквах от някой сън, но вместо аз да го сменя с друг, както би трябвало да бъде, цялостното настроение на съня се променяше и се озовавах в някакво непознато за мен измерение. Там се реех, направляван от невидим водач, който ме караше да се въртя до безкрай. винаги се събуждах от този вид сънища, като все още се въртях, и продължавах да се мятам и преобръщам дълго време, преди да се разбудя напълно.

- Това са си истински срещи с твоите неорганични приятели - заяви дон Хуан.

Не ми се спореше, но не исках и да се съгласявам с него. Реших да си замълча. вече бях забравил въпроса си за древните магьосници, но дон Хуан сам подхвана тази тема.

- По моя преценка древните магьосници са съществували навярно още преди десет хиляди години - каза той и с усмивка зачака моята реакция.

Позовавайки се на общоприетите археологически данни за преселението на номадски племена от Азия към двата американски континента, отвърнах, че намирам тази дата за погрешна. Десет хиляди години изглеждаше твърде отдавна.

- Ти си имаш свои сведения, а аз си имам мои - отвърна дон Хуан. - Моите сведения са, че древните магьосници са били в разцвет в продължение на четири хиляди години - от около седемхилядната до трихилядната година преди нас. Залезът им настъпил преди три хиляди години. Оттогава дошлите след тях магьосници се занимават с прегрупиране и преустройване на онова, което е останало от древните.

- Откъде си толкова сигурен в твоите дати? - запитах аз.

- А ти откъде си толкова сигурен в твоите? - сопна ми се той.

Казах му, че археолозите разполагат с безпогрешни методи за установяване на дати, свързани с отминали култури. Той ми отвърна все така рязко, че и магьосниците си имат свои методи, които са не по-малко безпогрешни.

- Не се опитвам да ти противореча или да те оборвам -продължи той, - но скоро ще ти се удаде възможност да попиташ някой, който има сигурни сведения за тези неща.

- Никой не би могъл да има сигурно сведения за това, дон Хуан.

- Отново ще ти се стори невероятно, но съществува някой, който може да потвърди всичко това. Един ден ще се срещнеш с този човек.

- Хайде де, дон Хуан, ти май се шегуваш. Кой може да потвърди какво се е случило преди седем хиляди години?

- Много просто, един от древните магьосници, за който съм ти говорил. Онзи, с когото аз самият съм се срещал. Тъкмо от него научих всичко за древните магьосници. Надявам се, че ще запомниш онова, което ще ти разкажа за този човек. Той е важна фигура в много от нашите занимания и ти също ще трябва да се срещнеш с него.

Казах на дон Хуан, че целият съм в слух, макар и да не разбирам за какво ми говори. Той ме упрекна, че се отнасям снизходително към него и в действителност не вярвам на нито една дума за древните магьосници. Признах, че когато бях на обикновеното си ниво на съзнание, аз, естествено, не вярвах на тези фантасмагории. Но и когато се намирах във второто внимание, пак се съмнявах в тях, въпреки че тогава би трябвало да реагирам по-различно.

- Разказите ми се превръщат във фантасмагории само когато разсъждаваш над тях - отбеляза той. - Без намесата на здравия ти разум, те си остават чисто и просто въпрос на_:енергия.

- Защо казваш, че и аз ще се срещна с един от древните магьосници, дон Хуан?

- Защото точно така ще стане някой ден. вашата среща е изключително важна. Но засега нека да ти разкажа една друга фантасмагория, която се отнася до нагуала Себастиан, един от нагуалите от моята приемствена линия.

Оказа се, че нагуалът Себастиан бил клисар в някаква църква в Южно Мексико, някъде в началото на осемнайсети век. в своя разказ дон Хуан подчерта, че магьосниците, предишни или сегашни, често търсят убежище в стабилни институции, каквато е например Църквата. Той заяви, че поради изключителната си дисциплина те са надеждни служители, ревностно търсени от такива институции, които винаги изпитват остра нужда от подобни личности. Според дон Хуан, стига само някой да не е наясно с действията на магьосниците, те изглеждат като образцови работници, понеже са напълно лишени от идеологически убеждения. Един ден, докато Себастиан изпълнявал задълженията си като клисар, в църквата дошъл някакъв странен човек - стар и наглед болен индианец. С немощен глас той казал на Себастиан, че се нуждае от помощ. Последният помислил, че индианецът търси енорийския свещеник, но човекът с голямо усилие се обърнал именно към нагуала. Според неговите думи, изречени рязко и без заобикалки, той знаел, че Себастиан е не само магьосник, но и нагуал.

Себастиан, силно разтревожен от внезапния обрат на събитията, дръпнал индианеца настрана и му поискал извинение. Онзи отвърнал, че не е дошъл да се извинява, а до получи специфична помощ. Нуждаел се от енергията на нагуала, за да продължи живота си, който, по неговите твърдения, траел вече хиляди години, но в момента бил на път да угасне.

Себастиан, който бил много интелигентен човек и нямал желание да дава ухо на подобни глупости, наредил на индианеца да престане с палячовщините си. Старецът много се ядосал и го заплашил, че ще бъде разобличен заедно с групата си пред църковните власти, ако не изпълни молбата му.

Дон Хуан ми напомни, че това ставало в епоха, когато Църквата брутално и системно изкоренявала всякакви еретически занимания сред индианското население на Новия Свят. Заканата на стареца никак не била за пренебрегване; над нагуала и групата му действително надвиснала смъртна опасност. Себастиан попитал индианеца как би могъл да му даде енергия. Човекът обяснил, че нагуалите, благодарение на своята дисциплина, придобиват особена енергия, която натрупват в телата си, и че той щял да я изтегли безболезнено от енергийния център, намиращ се в пъпната област на Себастиан. в замяна на това последният щял не само да получи възможност да продължава дейността си невредим, но и да се сдобие с дар на силата.

Мисълта, че възрастният индианец го изнудва, не се понравила на нагуала, но старецът бил непреклонен и не му оставил никакъв друг избор.

Дон Хуан ме увери, че твърденията на този човек ни най-малко не били преувеличени. Оказало се, че той бил един от онези древни магьосници, които са известни като предизвикателите на смъртта. Очевидно бил оцелял до наши дни чрез манипулиране на събирателната си точка по начини, които само той си знаел.

Дон Хуан каза, че описаната случка впоследствие положила началото на едно споразумение, обвързващо всичките шестима нагуали, които на свой ред дошли след Себастиан. Предизвикателят на смъртта удържал на думата си; като отплата за взетата от тях енергия той дал на всекиго съответен дар на силата. Себастиан се видял принуден да приеме такъв дар, макар и с неохота, понеже бил притиснат до стената и нямал друг избор. Затова пък всички други нагуали след него приели даровете си с радост и гордост.

Дон Хуан завърши разказа си с думите, че с времето предизвикателят на смъртта станал известен като наемателят. И в течение на повече от два века нагуалите от линията на дон Хуан спазвали тази двустранна спогодба, създавайки симбиозна връзка, която променила техния курс и крайната им цел.

Той не пожела да ми даде по-нататъшно обяснение на тази история и аз останах с едно странно усещане за достоверност, което ме обезпокои повече, отколкото бих могъл да предположа.

- Как е успял да живее толкова дълго? - попитах аз.

- Никой не знае - отвърна дон Хуан. - Поколения наред научаваме за него единствено онова, което сам реши да ни каже. Предизвикателят на смъртта е онзи, когото разпитах за древните магьосници, и от него разбрах, че те са били в апогей допреди три хиляди години.

- А откъде знаеш, че ти е казал истината? - попитах аз. Дон Хуан поклати глава смаяно, ако не и направо възмутено.

- Когато човек е изправен пред онази невъобразима неизвестност ей-там - рече той, посочвайки всичко наоколо, - той не си губи времето с дребни лъжи. Дребните лъжи са само за хората, които никога не са се срещали с онова, което ги очаква ей-там.

- Какво ни очаква ей-там, дон Хуан?

С отговора си - привидно безобидна фраза - той ме уплаши повече, отколкото ако ми беше описал най-голямата страхотия.

- Нещо абсолютно обективно - отвърна той.

После навярно забеляза, че това ми дойде много. Тогава ме вкара в друго ниво на съзнание, за да преодолея уплахата си.

Няколко месеца по-късно в упражненията ми по сънуване настъпи странен обрат. Започнах да получавам насън отговори на въпроси, които възнамерявах да задам на дон Хуан. Най-впечатляващото в цялата работа беше фактът, че това скоро взе да ми се случва и в будно състояние И ето че един ден, докато седях на бюрото си, получих отговор на непроизнесен въпрос относно реалността на неорганичните същества. в сънищата си толкова пъти бях виждал такива същества, че вече мислех за тях като за нещо реално. Напомних си, че в Сонорската пустиня, в състояние на повишено съзнание, даже бях докоснал едно от тях. Освен това сънищата ми редовно търпяха отклонения и преминаваха в панорама на светове, които едва ли биха могли да бъдат плод на моя ум. Исках да отправя към дон Хуан най-точното си попадение в областта на кратките запитвания, затова формулирах в съзнанието си следния въпрос: ако приемем, че неорганичните същества са толкова реални, колкото и хората, то тогава къде в цялата физическа необятност на вселената се намира мястото, което обитават?

След като формулирах въпроса си наум, чух странен смях, също като в деня на моята схватка с неорганичното същество. После един мъжки глас ми отговори: „Това място съществува в една определена позиция на събирателната точка", каза той. „Точно както и твоят свят съществува в нейната обичайна позиция."

Последното, което исках, беше да водя диалог с някакъв безплътен глас, затова скочих и побягнах към къщи. Помислих си, че полудявам; още една към и без това многото ми тревоги.

Гласът беше толкова ясен и авторитетен, че не само ме заинтригува, но и ме уплаши. С истинско опасение зачаках нови атаки от негова страна, но случката вече не се повтори. При първата удала ми се възможност разказах на дон Хуан за това.

Той изобщо не се впечатли.

- Трябва да разбереш веднъж завинаги, че подобни неща са съвсем нормално явление в живота на един магьосник - заяви той. - Ти ни най-малко не полудяваш; просто чуваш гласа на сънния пратеник. След като преминат през първата или втората врата, сънувачите достигат определен енергиен праг и започват да виждат разни неща или да чуват гласове. всъщност не множество гласове, а един отделен. Магьосниците го наричат „гласа на сънния пратеник".

- Какво представлява този пратеник?

- Чужда енергия в сгъстен вид. Чужда енергия, която уж подпомага сънувачите, като им казва разни неща. Проблемът е, че сънният пратеник може да каже само онова, което магьосниците вече знаят или би трябвало да знаят, ако не са съвсем бездарни.

- Определението „чужда енергия в сгъстен вид" никак не ми помага, дон Хуан. Какъв вид енергия е това - доброжелателна, злонамерена, подходяща, неподходяща, какво точно?

- Тя е просто чужда, както вече ти обясних. Безлична сила, която ние превръщаме в нещо много лично, понеже притежава глас. Някои магьосници направо се кълнат в нея. Те дори я вшкдат. Или пък, както се е получило при теб, само я чуват като мъжки или женски глас. И този глас е в състояние да им дава различни сведения, на които те обикновено гледат като на свещено знание.

- Защо някои от нас чуват тази сила по такъв начин?

- Ние я виждаме или чуваме, защото поддържаме събирателните си точки в една характерна нова позиция; колкото по-силно ги фиксираме там, толкова по-ярък става начинът, по който възприемаме пратеника. Така че внимавай! Може да го видиш и да го усетиш даже и като гола жена.

Дон Хуан се разсмя на собствената си забележка, но аз бях така уплашен, че хич не ми беше до шеги.

- Тази сила в състояние ли е да се материализира - попитах аз.

- Разбира се - отвърна той. - Всичко зависи от степента на фиксиране на събирателната точка. Но мога да те уверя, че ако успееш да запазиш известна необвързаност, нищо няма да се случи. Тогава пратеникът ще си остане онова, което е: безлична сила, оказваща определено въздействие върху нас благодарение на фиксирането на събирателните ни точки.

- А надеждни ли са знанията, които ни дава?

- Това всъщност не са знания. Пратеникът просто ни казва как стоят нещата, а после ние сами си вадим заключения.

Тогава предадох на дон Хуан думите, които бях чул от гласа.

- Точно както ти казах - отбеляза дон Хуан. - Пратеникът не те е научил на нищо ново. Твърденията му са били верни, но изобщо не са били някакво откровение. Той просто е повторил нещо, което на теб вече ти е било известно.

- Боя се, че не мога да претендирам за такова знание, дон Хуан.

- Напротив, можеш. Ти знаеш много повече за тайните на вселената, отколкото си мислиш. Но това е нашата човешка болест - да знаем повече за тайните на вселената, отколкото подозираме.

Фактът, че съм се сблъскал с такова невероятно явление съвсем самичък, без подготовка от страна на дон Хуан, ме изпълни с въодушевление. Исках да получа още сведения за този пратеник. Понечих да попитам дон Хуан дали и той чува гласа му.

Дон Хуан ме прекъсна и каза с широка усмивка:

- Да, да. Пратеникът ми говори и на мен. Когато бях млад, даже го вшкдах като монах с черна качулка; един говорещ монах, който всеки път ми изкарваше акъла. впоследствие, когато страховете ми се поуталожиха, той се превърна в безплътен глас, който ми казва разни работи и до ден днешен.

- Какви например?

- Ами всякакви неща, върху които съсредоточавам намерението си, но не искам да се мъча да ги проследявам сам. Като, да речем, някои подробности за поведението на моите ученици - с какво се занимават, когато не съм край тях. Пратеникът ме осведомява и за теб. Той ми разказва за всичко, което правиш.

Посоката, която бе взел нашият разговор, вече изобщо не ми допадаше. Трескаво прерових мислите си за другите въпроси, с които да сменя темата, докато дон Хуан се заливаше от смях.

Светът на неорганичните същества

Хадес — Wed, 01 Jul 2009 21:09:16 GMT

Верен на споразумението да изчаквам, докато дон Хуан сам реши да заговори за сънуването, аз търсех съветите му единствено в случай на необходимост. Обикновено той като че ли не само нямаше желание да подхваща тази тема, но изглеждаше и някак недоволен от мен. Доколкото можех да преценя; неодобрението му се потвърждаваше от факта, че при всеки разговор за моето сънуване той винаги омаловажаваше постиженията ми.

По онова време аз се вълнувах най-вече от въпроса за съществуването на неорганичните същества. След многобройните им посещения в сънищата ми и особено след схватката ми с тях в пустошта край къщата на дон Хуан, би било логично да се отнасям към този въпрос по-сериозно; но всички тези събития имаха no-скоро обратен ефект върху мен. Аз станах непреклонен и упорито отхвърлях идеята, че би могло да има такива същества.

После размислих и реших да проведа обективно изследване за тях. Методът ми изискваше най-напред да запиша всичко, което се случваше по време на моето сънуване, а след това, базирайки се на данните, да установя дали тези случки доказват или опровергават каквото и да е по отношение на неорганичните същества. Така запълних стотици страници с най-добросъвестно описани, но незначителни подробности, без да ми стане ясно, че доказателствата за съществуването на тези създания са се появили още почти в началото на проучването ми.

Само след няколко упражнения по сънуване открих, че онова, което бях взел за случайна препоръка от страна на дон Хуан - да не съдя прибързано и да оставя неорганичните същества сами да дойдат при мен - всъщност отговаряше на метода, чрез който те били привличани от древните магьосници. Дон Хуан просто спази правилата на магьосническото обучение, като ме остави сам да установя това. Той често казваше, че „аз"-ът много трудно може да бъде принуден да предаде крепостите си, освен чрез практика. Рационалността е една от най-силните отбранителни линии на „аз"-а и е не само най-издръжливата, но и най-подложената на атаки. Дон Хуан беше убеден, че съществуването на неорганичните същества е онова, което нанася основния удар върху нашата рационалност.

По отношение на сънуването аз имах установена практика, към която се придържах всеки ден без никакво отклонение. Целта ми беше най-напред да наблюдавам всички елементи, а след това да сменям сънищата си. Мога съвсем откровено да заявя, че съм наблюдавал милиони детайли в неизброими сънища. в даден момент сънното ми внимание отслабваше и упражненията ми приключваха, при което аз или заспивах и имах обикновени сънища, лишени от това внимание, или пък се събуждах и вече изобщо не можех да заспя.

От време на време в сънищата ми проникваше поток чужда енергия или скаут, както го наричаше дон Хуан. Обстоятелството, че бях предупреден, ми помогна да приспособя сънното си внимание и да съм нащрек. За пръв път забелязах чужда енергия, когато сънувах, че се намирам в някакъв универсален магазин. Минавах от щанд на щанд в търсене на антики, докато най-сетне попаднах на една. фактът, че търсех антикварни предмети в универсален магазин, беше така очебийно нелогичен, че чак ме накара да се засмея, но след като вече бях намерил един, забравих за това несъответствие. Предметът се оказа дръжка на бастун. Продавачът ми каза, че е направена от иридий, който, според неговите думи, бил едно от най-твърдите вещества в света. Дръжката беше оформена като глава и рамене на маймуна. Материалът, от който беше изработена, ми приличаше no-скоро на нефрит. Продавачът се обиди, когато му намекнах за това, и за да до-каже твърдението си, с всички сили запрати предмета на циментения под. Дръжката не се счупи, а отскочи като топка и се понесе надалече, въртейки се като метателен диск. Тръгнах след нея. Тя се скри зад някакви дървета. Изтичах да я потърся и я открих, забита в земята. Беше се превърнала в цял бастун с необикновена красота, в тъмнозелено и черно.

Аз се полакомих за него. Сграбчих го и се опитах да го измъкна от земята, преди да са се появили други хора. Но колкото и да се мъчих, не успях дори да го помръдна. Страхувах се, че може да се счупи, ако се опитам да го изтръгна чрез разклащане напред-назад. Затова започнах да разравям почвата около него с голи ръце. Докато ровех, бастунът постепенно се топеше и накрая на негово място остана само локва зелена вода. втренчих се в нея; внезапно тя сякаш изригна. Превърна се в бял мехур, а после изчезна. Сънят ми продължи с други образи и детайли, които не бяха нещо изключително, но затова пък бяха кристално ясни.

Когато разправих този сън на дон Хуан, той каза:

- Ти си изолирал скаут. Сънищата на сънувачите се отличават със странна липса на скаути в сравнение с обикновените, нормални сънища, където те са по-многобройни. Когато се появят, те могат да бъдат разпознати по необичайност-та и нелогичността, които ги обграждат.

- Какво имаш предвид под „нелогичност", дон Хуан!

- Това, че присъствието им изглежда безсмислено.

- Но в един сън много малко неща изглеждат смислени.

- Само в обикновените сънища има нелепи неща. Причината за това е, че в тях се промъкват повече скаути, понеже обикновените хора са подложени на по-големи атаки от страна на неизвестността.

- Знаеш ли на какво се дължи това, дон Хуан?

- Според мен така се постига равновесие на силите. Обикновените хора имат удивително силни защитни прегради, като например тревогите около собствения им „аз". Колкото по-яка е бариерата, толкова по-мощна е и атаката. Сънувачите, напротив, имат по-малко бариери, затова при тях скаутите са по-малко. Изглежда, че в техните сънища безсмислените неща винаги изчезват, вероятно за да могат сънувачите със сигурност да доловят присъствието на скаутите.

Дон Хуан ме посъветва да проявя голямо внимание и да запомня всеки възможен детайл от този сън. Дори ме накара да му го разкажа повторно.

- Направо ме смайваш - рекох аз. - Най-напред не щеш и да чуеш за моето сънуване, а после сам се интересуваш от него. Има ли някаква вътрешна логика в това?

- Можеш да бъдеш сигурен, че има - отвърна той. - Не е изключено един ден и ти да постъпваш така с някой друг сънувач. Дадени елементи са от ключово значение, защото са свързани с духа. Други пък са абсолютно несъществени, защото са свързани с нашата склонност да се самозабравяме.

- Първият скаут, който си изолирал, винаги ще присъства, независимо в каква форма, даже и като иридий. впрочем, какво е иридий?

- Наистина не зная - отвърнах аз съвсем искрено.

- Ето ти на! Ами ако се окаже, че това е едно от най-твърдите вещества в света?

Очите на дон Хуан светеха от удоволствие, докато аз нервно се смеех на тази абсурдна възможност, която, както научих впоследствие, е напълно вярна.

Оттогава започнах да забелязвам нелогични елементи в сънищата си. След като веднъж бях приел определението на дон Хуан за проникващата чужда енергия, бях абсолютно съгласен, че несъответните елементи в моите сънища са чужди нашественици. Когато успеех да ги изолирам, сънното ми внимание винаги се съсредоточаваше върху тях със сила, която му липсваше при други обстоятелства.

Забелязах също така, че при всяко нахлуване на чужда енергия в сънищата ми, моето внимание трябваше да полага големи усилия, за да я превърне в познат обект. То обаче не беше в състояние да се справи напълно с подобна трансформация и в крайна сметка се получаваше някакъв хибриден елемент, почти неизвестен за мен. Тогава чуждата енергия се разпръскваше доста лесно, а необичайният елемент изчезваше, превръщайки се в светло петно, което останалите детайли от сънищата ми бързо поглъщаха.

Когато помолих дон Хуан да ми обясни тези неща, той каза;

- На този етап от твоето сънуване скаутите, изпратени от неорганичното царство, правят само предварително проучване. Те са много бързи, което означава, че не се задържат дълго.

- Защо казваш, че правят предварително проучване, дон Хуан?

- Защото идват да търсят потенциално съзнание. Те притежават съзнание и цели, които навярно могат да се сравнят с тези на дърветата, макар че са непонятни за нашия ум. вътрешната скорост на дърветата и неорганичните същества е неразбираема за нас, понеже е далеч по-бавна от нашата.

- Какво те кара да кажеш това, дон Хуан?

- И едните, и другите живеят по-дълго от нас. Те са устроени така, че да стоят на една място. Неподвижни са, но карат всичко останало да се движи около тях.

- Значи неорганичните същества са закрепени на едно място като дърветата, така ли?

- Разбира се. Онова, което виждаш в сънуването си като ярки или тъмни пръчковидни форми, са техни проекции. Проекция е и гласът на сънния пратеник, който чуваш, а същото важи и за скаутите им.

По някаква необяснима причина тези думи ме съкрушиха. внезапно ме налегна силно безпокойство. Попитах дон Хуан дали и дърветата имат такива проекции.

- Да, имат - отвърна той. - Само че техните проекции са още по-неблагосклонни към нас, отколкото тези на неорганичните същества. Сънувачите никога не ги търсят, освен ако не са в най-любезни отношения с дърветата, а подобно приятелство се постига извънредно трудно. Както знаеш, ние, хората, нямаме приятели на тази земя; и не е тайна защо е така - добави той с лека усмивка.

- За теб може да не е тайна, дон Хуан, но за мен определено е.

- Ние сме разрушителни. Настроили сме всичко живо на тази земя срещу нас. Ето защо нямаме приятели.

Почувствах се толкова неловко, че ми се искаше да сложа край на разговора. Но нещо ме подтикнд да се върна към темата за неорганичните същества.

- Според теб какво трябва да предприема, за да последвам скаут? - попитах аз.

- За какъв дявол ти е притрябвало да ги следваш?

- Провеждам обективно изследване по въпроса за неорганичните същества.

- Майтапиш ли се с мен? Нали беше непоклатим в убежденията си, че те не съществуват?

От насмешливия тон и кикотенето на дон Хуан ми стана ясно какво е отношението му към моето обективни изследване.

- Промених мнението си, дон Хуан. Сега съм решил да проуча всички възможности.

- Припомни си, че царството на неорганичните същества било област на действие за древните магьосници. За да отидат там, те упорито фиксирали сънното си внимание върху елементите на сънищата си. По този начин разграничавали скаутите. И щом успеели да ги изолират, се провиквали, че искат да ги последват. в мига, в който древните магьосници изказвали гласно намерението си, те се понасяли, теглени от чуждата енергия.

- Нима е толкова просто, дон Хуан?

Той не ми отговори. Само се разсмя, сякаш ме предизвикваше да последвам указанията му.

Когато се прибрах у дома, започнах да умувам до изнемога, за да открия какво всъщност е имал предвид дон Хуан. Изобщо не бях склонен да допусна, че може да ми е описал някаква истинска процедура. След като и идеите, и търпението ми напълно се изчерпаха, един ден просто изоставих бдителността си. Тъкмо сънувах, че вървя покрай някакво езеро, и се смаях от една риба, която внезапно изскочи от него. Тя се заизвива край краката ми, после отлетя като шарена птица и кацна на един клон, без да престава да бъде риба. Гледката беше толкова необичайна, че сънното ми внимание силно се оживи. веднага разбрах, че това е скаут. Миг по-късно, когато рибата-птица се превърна в светло петно, аз извиках, че искам да я последвам, и, точно както беше казал дон Хуан, се понесох към друг свят.

Прелетях през един привидно тъмен тунел, сякаш бях лек като насекомо. Усещането за тунел свърши толкова рязко, че аз се почувствах така, като че ли бях избълван от някаква тръба и запратен от силата на тласъка срещу един огромен материален обект; почти го докосвах. в каквато и посока да гледах, краят му не се виждаше. Цялото нещо ми напомняше най-вече за научно-фантастичен филм, поради което бях напълно убеден, че аз самият изграждам тази гледка така, както човек изгражда някой сън. И защо не? Мислех си, че, в края на краищата, съм заспал и сега сънувам.

Заех се да разуча елементите на моя сън. Онова, пред което се намирах, много приличаше на гигантски сюнгер. Беше шуплесто и надупчено. Не можех да усетя какво е на пипане, но изглеждаше грапаво и влакнесто. Цветът му беше тъмно-кафеникав. в този момент се усъмних, че тази безмълвна материя е просто сън. Тя нито помръдваше, нито се променяше. Гледайки я втренчено, добих пълно впечатление за нещо реално, но неподвижно; то беше закрепено някъде и излъчваше такава притегателна мощ, че бях неспособен да отклоня сънното си внимание и да наблюдавам нещо друго, включително и самия себе си. Бях прикован от някаква странна сила, която дотогава не бях срещал в сънуването си.

Тогава съвсем ясно усетих как материята освободи сънното ми внимание; цялото ми съзнание се съсредоточи върху скаута, който ме беше отвел там. в мрака той изглеждаше като светулка, кръжаща над мен. в своето царство скаутът представляваше кълбо от чиста енергия, чието "кипене" можех да видя. Той като че ли усещаше присъствието ми. Изведнъж се наклони към мен и ме дръпна или побутна. Не почувствах допира му, но разбрах, че ме докосна. Това усещане беше поразително и непознато; сякаш някаква част от мен, която не се намираше там, се беше наелектризирала от докосването му и през нея започнаха да преминават енергийни вълни, една подир друга.

От този момент нататък всичко стана много по-реално. вече ми беше много трудно да продължавам да мисля, че това е сън. Към тази трудност се прибавяше и моята увереност, че с допира си скаутът всъщност направи енергиен контакт с мен. Разбрах какво иска той от мен още в мига, когато като че ли ме бутна или подръпна.

Скаутът най-напред ме тласна през една огромна пещера,или друго подобно отвърстие, вътре в материята, която наблюдавах. Когато се озовах там, установих, че и вътрешността е все така равномерно шуплеста, както и външната страна, но изглеждаше някак много по-лека, сякаш грапавините бяха огладени с шкурка. Намирах се сред някакво образувание, което напомняше увеличена снимка на пчелна пита. Имаше безброй тунели с геометрична форма, които отиваха във всички направления. Едни бяха насочени нагоре, други надолу, наляво или надясно от мен; те се пресичаха под ъгъл или се издигаха и спускаха в стръмни и полегати наклони.

Светлината беше много смътна, но всичко се виждаше съвършено ясно. Тунелите изглеждаха живи и съзнателни; те кипяха. втренчих се в тях и бях поразен от мисълта, че виждам. Това бяха енергийни тунели. в мига, когато проумях този факт, гласът на сънния пратеник изрева в ушите ми така гръмко, че не можах да разбера думите му. "Приказвай по-тихо", изкрещях аз с необичайно нетърпение и осъзнах, че при говорене гледката на тунелите се скриваше и аз попадах във вакуум, в който можех само да чувам.

Пратеникът промени гласа си и каза: „Ти се намираш вътре в едно неорганично същество. Избери си някой тунел и може даже да живееш в него". Гласът замълча за миг, после добави: „Стига да искаш, разбира се."

Не смеех да кажа каквото и да е. Страхувах се да не би изявленията ми да бъдат изтълкувани погрешно. „Ще имаш безкрайна изгода", продължи гласът на пратеника. „Можеш да живееш в толкова тунели, в колкото пожелаеш. И всеки от тях ще те научи на нещо различно. Древните магьосници живееха по този начин и узнаха удивителни неща."

Разбрах без никакво усещане, ме скаутът ме побутна изотзад. Той като че ли искаше да ме накара да се придвижа нанякъде. Свърнах в най-близкия тунел от дясната ми страна. Щом се озовах в него, осъзнах, че всъщност не вървя, а летя u се рея в тунела. Аз бях енергийно кълбо, не по-различно от скаута.

Гласът на пратеника отново прозвуча в ушите ми. „Да, ти си просто едно енергийно кълбо", каза той. Неговата словоохотливост ми донесе голямо облекчение. „И сега летиш във вътрешността на неорганично същество", продължи той. „Това е начинът, по който скаутът иска да се движиш в този свят. Когато те докосна, той те промени завинаги. всъщност ти вече си един от нас. Ако пожелаеш да останеш тук, само трябва да кажеш." Пратеникът замълча и пред мен отново се разкри гледката на тунела. Но когато заговори отново, нещата някак се бяха регулирали; можех да чуя гласа му, без гледката на тунела да изчезне. „Древните магьосници научиха всичко, което знаеха за сънуването, като стояха тук при нас", каза пратеникът.

Канех се да попитам дали са придобили всичките си знания просто като са живели в тунелите, но той ми отговори още преди да изрека въпроса си.

„Да, те научиха всичко това просто като живееха вътре в неорганични същества", отвърна той. „А за да стоят в тях, древните магьосници трябваше само да кажат, че имат желание за това, точно както и ти пристигна тук просто като изрази намерението си, високо и ясно".

Скаутът отново се блъсна в мен, за да ми даде знак да продължа да се движа. Аз се поколебах и той направи нещо, равностойно на силен тласък, вследствие на което полетях като куршум през едни безкрайни тунели. Най-накрая спрях, защото и скаутът спря. За миг кръжахме насам-натам, после се спуснахме в някакъв отвесен тунел. Аз не усетих рязката промяна на посоката. По отношение на възприятията ми все още се движех привидно хоризонтално.

Много пъти сменяхме направленията, без това да се отрази на моите възприятия. У мен вече се зараждаше мисълта, че не съм способен да усетя дали се движа нагоре или пък надолу, когато чух гласа на пратеника. „Струва ми се, че ще се чувстваш по-удобно, ако пълзиш, вместо да летиш", каза той. „Можеш да се движиш още и като паяк или муха, право нагоре или надолу, а също и обърнат наопаки."

Аз незабавно се приземих, сякаш дотогава бях лек като перушина, а в този момент изведнъж придобих някакво тегло. Не усещах стените на тунела, но наистина ми беше по-удобно да пълзя, както ми беше предложил пратеникът.

„в тукашния свят не е нужно да си прикован от гравитация", каза той. Естествено, можех и сам да разбера това. „Не е нужно и да дишаш", продължи гласът. „Само че, единствено заради собственото ти удобство, можеш да запазиш зрителната си способност и да виждаш така, както виждаш в твоя свят." Пратеникът като че ли се колебаеше дали да прибави още нещо. Той се закашля, също като човек, който прочиства гърлото си, и поясни: „Зрителната способност никога не се накърнява; затова един сънувач винаги описва сънуването си, като изхожда от онова, което е видял."

Скаутът ме изтика в един тунел от дясната ми страна, който беше някак по-тъмен от другите. По един абсурден начин той ми изглеждаше по-уютен от останалите, по-приветлив или даже познат. Мина ми през ума, че аз приличам на този тунел или пък той прилича на мен.

„вие двамата сте се срещали преди", каза гласът на пратеника.

„Моля?", възкликнах аз. Бях чул думите му, но не проумявах значението им.

Светът на сенките

Хадес — Tue, 30 Jun 2009 21:09:55 GMT

- Трябва да бъдеш крайно предпазлив, защото си на път да станеш плячка на неорганичните същества - каза дон Хуан доста неочаквано, след като бяхме водили разговор, който нямаше нищо общо със сънуването.

Неговите думи ме свариха неподготвен. Както обикновено, направих опит да се защитя.

- Няма нужда да ме предупреждаваш. Държа се много внимателно - уверих го аз.

- Неорганичните същества заговорничат - заяви той. - Просто го усещам и не мога да се утешавам с мисълта, че те поставят капани още в началото и по този начин извършват трайно и ефикасно отсяване на сънувачите, които не са желани.

Той говореше така настойчиво, че се наложи незабавно да го уверя, че няма да попадна в никакъв капан.

- Трябва най-сериозно да отчетеш факта, че неорганичните същества разполагат с невероятни средства – продължи той. — Тяхното съзнание е изключително. в сравнение с тях ние сме деца, преливащи от енергия, за която те ламтят.

Исках да му кажа, че на абстрактно ниво съм разбрал смисъла на думите му и загрижеността му, но в конкретен план не виждах причина за предупреждения, защото бях в състояние да контролирам заниманията си по сънуване.

Последваха няколко минути неловко мълчание, преди дон Хуан да заговори отново. Той смени темата и каза, че трябва да насочи вниманието ми към един много важен въпрос от обучението по сънуване, подминавай до този момент от моето съзнание.

- Вече ти е ясно, че вратите на сънуването са специфични препятствия - каза той, - но още не си разбрал, че отделните врати всъщност не са свързани с упражненията, чрез които човек ги достига и преминава през тях.

- Изобщо не разбирам какво имаш предвид, дон Хуан.

- Искам да кажа, че не е вярно например, че сънувачът достига втората врата и минава през нея тогава, когато се научи да се събужда в друг сън, или да сменя сънищата си, без да се събужда в ежедневния свят.

- Защо да не е вярно, дон Хуан?

- Защото втората врата се преодолява едва тогава, когато сънувачът се научи да изолира и да следва чуждата енергия, тоест скаутите.

- В такъв случай защо въобще се поставя задачата за сменяне на сънищата?

- Да се събудиш в друг сън или да сменяш сънищата си е упражнението, което древните магьосници измислили, за да развиват способността за изолиране и следване на скаутите.

Дон Хуан каза, че да следваш скаут е голямо постижение и че когато сънувачите са в състояние да го извършат, втората врата се разтваря широко за тях и те получават достъп до вселената, която се крие зад нея. Той подчерта, че тази вселена се намира там постоянно, но ние не можем да проникнем в нея, защото нямаме енергийна мощ, и че всъщност втората врата на сънуването е вратата към света на неорганичните същества, а самото сънуване е ключът, който я отваря.

- Може ли един сънувач да изолира някой скаут направо, без да се е обучавал в сменяне на сънищата? - попитах аз.

- В никакъв случай - отвърна той. - Това упражнение е от първостепенна важност. въпросът е само дали е единственото упражнение, което съществува, или сънувачите могат да си послужат и с някое друго?

Дон Хуан ме погледна някак особено. Той като че ли наистина очакваше да отговоря на въпроса му.

- Прекалено трудно е да създадеш упражнение, което по съвършенство да не отстъпва на измисленото от древните магьосници - заявих аз с непоклатим авторитет, без да знам как ми хрумна това.

Дон Хуан напълно се съгласи с мен и добави, че древните магьосници изнамирали редица безукорни упражнения, за да минават през вратите на сънуването и да попадат в специфичните светове, които съществуват зад всяка от тях. Той повтори онова, което ми беше казал и по-рано - че сънуването е изобретено от древните магьосници и следователно трябва да се практикува според техните правила. После ми описа „правилото за втората врата" като поредица от три етапа: първо, чрез упражнението за сменяне на сънищата сънувачите откриват скаутите; второ, следвайки скаутите, те отиват в друга реална вселена; и трето, в тази вселена сънувачите сами научават, посредством собствените си действия, нейните управляващи принципи и закони.

Дон Хуан каза, че при взаимоотношенията си с неорганичните същества аз съм се придържал към това правило така стриктно, че той се опасявал от най-страшни последици. Струвало му се, че неизбежната реакция от страна на неорганичните същества щяла да бъде опит да ме задържат в техният свят.

- Не преувеличаваш ли малко, дон Хуан? - попитах аз. Не можех да повярвам, че положението е толкова мрачно, колкото той ми го описваше.

- Изобщо не преувеличавам - отвърна той с хладна сериозност. - Сам ще се убедиш. Неорганичните същества не пускат никого да си отиде - не и без истинска борба.

- Но какво те кара да мислиш, че искат да ме задържат?

- Вече са ти показали твърде много неща. Наистина ли смяташ, че те си правят целия този труд просто за развлечение?

Дон Хуан се засмя на собствените си думи. На мен обаче не ми беше забавно. Един особен страх ме накара да попитам дали нямала е добре временно да прекъсна или даже напълно да прекратя заниманията си по сънуване.

- Трябва да продължаваш, докато прекосиш вселената, която се намира зад втората врата - рече той. - Ти си единственият, който може да реши дали да приемеш, или да отхвърлиш съблазните на неорганичните същества. Тъкмо затова аз се държа настрана u много рядко взимам отношение към твоите занимания.

Признах, че винаги съм недоумявал защо той така подробно ми разкрива други области от своето знание, а скъпи обясненията си за сънуването.

- Бях принуден да те обучавам в сънуване - каза дон Хуан -единствено защото такава е установената от древните магьосници практика. Пътеката на сънуването е осеяна с клопки и дали ще ги избегне, или ще попадне в тях, си е лична работа на всеки сънувач; мога да допълня, че в тази област решенията са не само индивидуални, но и окончателни.

- А не са ли тези клопки резултат от поддаването на ласкателства или на обещания за сила? - попитах аз.

- Те са резултат от поддаването на всичко, което ни предлагат неорганичните същества. От определен момент нататък магьосниците не бива да приемат нищо, което им е предложено от тях.

- А кога настъпва този момент, дон Хуан?

- Това зависи от нас като личности. Предизвикателството за всеки от нас е да вземе от неорганичния свят само необходимото и нищо повече. Според магьосниците, да знаеш кое е необходимо е дарба, но да вземеш само него - това е вече върховно постижение. Най-сигурният начин да се сгромолясаш в някой капан е да не проумееш това просто правило.

- Какво става в случай на провал, дон Хуан?

- Тогава се налага да си платиш, а цената зависи от обстоятелствата и от степента на провала. Но в действителност няма как да говорим за подобни възможности, защото въпросът не опира до някакво наказание. Тук става дума за енергийни потоци, които пораждат обстоятелства, по-страшни и от смъртта. По пътя на магьосниците всичко е въпрос на живот и смърт, но по пътеката на сънуването опасностите се увеличават стократно.

Отново уверих дон Хуан, че винаги съм проявявал крайна предпазливост при заниманията си по сънуване и че подхождам към тях извънредно дисциплинирано и добросъвестно.

- Зная, че е така - каза той. - Но искам да си още по-дисциплиниран и да пипаш с кадифени ръкавици по отношение на всяко нещо, което е свързано със сънуването. И най-вече трябва да си бдителен. Не мога да предскажа от коя страна ще дойде атаката.

- Виждаш ли някаква непосредствена опасност за мен, дон Хуан?

- Виждам я още от деня, в който ти се разходи из онзи тайнствен град, когато за пръв път ти помогнах да извикаш енергийното си тяло.

- А знаеш ли точно какво трябва да правя и от какво да се пазя?

- Не, не зная. Известно ми е само, че вселената, която се намира зад втората врата, е най-близка до нашата, а нашата вселена е доста коварна и безсърдечна; следователно и онази едва ли е по-различна.

Аз упорствах да разбера какво ме чака. Дон Хуан подчерта, че като магьосник долавя витаещата опасност, но не може да й даде конкретно определение.

- Вселената на неорганичните същества винаги е готова да нанесе удар - продължи той. - Но такава е и нашата. Ето защо трябва да отиваш в онова царство така, сякаш навлизаш във военна зона.

- Значи ли това, дон Хуан, че сънувачите трябва постоянно да се страхуват от неорганичния свят?

- Не, нещата не стоят така. Щом един сънувач прекоси вселената, скрита зад втората врата, или напълно я отхвърли като безплоден вариант, неприятностите свършват.

Дон Хуан заяви, че едва тогава сънувачите са свободни да продължат нататък. Не разбрах много добре какво иска да каже; тогава той ми обясни, че вселената зад втората врата е толкова мощна и агресивна, че служи като естествен инструмент за отсяване или като изпитателно поле, където сънувачите биват подлагани на проверка заради слабостите си, Ако издържат на изпитанията, те могат да се отправят към следващата врата; в противен случай завинаги остават пленници на онази вселена.

Колкото и да увещавах дон Хуан, той не ми каза нищо повече, макар че едва не се задушавах от безпокойство. Когато се прибрах у дома, поднових пътуванията си до царството на неорганичните същества, като проявявах голяма предпазливост. внимателното ми отношение като чи ли само засилваше чувството на удоволствие от тези пътешествия. Стигнах дотам, че даже мисълта за тамошния свят бе достатъчна, за да. породи у мен неописуемо въодушевление. Страхувах се, че този възторг рано или късно ще пресекне, но не стана така, Една непредвидена случка дори го подхрани още повече.

веднъж един скаут ме преведе през някакви неизброими тунели така набързо, сякаш търсеше нещо или пък се опитваше да изчерпи цялата ми енергия и да ме изтощи. Когато той най-сетне се спря, аз вече имах чувството, че съм участвал в маратонско бягане. Стори ми се, че ме е довел до края на своя свят. Там нямаше тунели й цареше пълен мрак. После мястото пред мен се освети от неопределен източник. Това беше неясна светлина, която придаваше на всичко приглушени сиви или кафеникави тонове. Щом свикнах с нея, успях да различа някакви тъмни, движещи се форми. След малко, когато съсредоточих сънното си внимание върху тях, те като че ли добиха вещественост. Забелязах три различни вида: едните бяха кръгли като топки, другите приличаха на камбани, а третите напомняха огромни, трептящи пламъци на свещи. всички, те бяха малко или много заоблени и с еднакъв рамер. Прецених, че диаметърът им е около метър. Тези форми бяха стотици, може би даже хиляди на брой.

Знаех, че имам странно и сложно видение; въпреки това силуетите бяха толкова реални, че изпитах истинска погнуса. Имах противното чувство, че съм се надвесил над рояк огромни, кръгли, сивкави и кафяви буболечки, фактът, че се намирах над тях, ми носеше някакво усещане за безопасност. Отхвърлих всички тези съображения в мига, в който си дадох сметка, че е глупаво от моя страна да изпитвам безпокойство или пък чувство за сигурност, сякаш се касае за реална житейска ситуация, а не за сън. И все пак, докато наблюдавах тези бръмбароподобни форми, които се гърчеха край мен, бях обзет от силна тревога при мисълта, че те се канят да ме докоснат.

„Ние сме подвижното звено на нашия свят", внезапно проговори гласът на сънния пратеник. „Не се страхувай. Ние сме енергия и изобщо нямаме намерение да те докосваме. А и това, така или иначе, не би било възможно, понеже ни дели истинска бариера."

След дълга пауза гласът добави: „Искаме да се присъединиш към нас . Слез по^:надолу, където сме ние. И не се тревожи. Нали не се притесняваш от скаутите, а още по-малко пък от мен; а ние не се различаваме от останалите. Аз съм с форма на камбана, а скаутите са като пламъци на свещи."

Последните думи определено бяха предназначени за енергийното ми тяло. Щом ги чух, погнусата и страховете ми изчезнаха. Спуснах се до нивото на топките, камбаните и пламъците на свещи, и те ме наобиколиха. Дойдоха толкова близо, че ако имах физическо тяло, щяха да се допират до мен. вместо това ние започнахме да преминаваме едни през други, сякаш бяхме валма от пара.

в този момент изпитах едно невероятна усещане. Макар че не чувствах нищо с енергийното си тяло, усещах крайно необикновен гъдел някъде другаде; през мен несъмнено преминаваха някакви меки и въздушни неща, но това ставаше на друго място. Чувството беше смътно и краткотрайно и не успях да го доловя добре. вместо да съсредоточа сънното си внимание върху него, аз изцяло се потопих в гледката на гигантските енергийни буболечки.

На нивото, на което се намирахме, като че ли имаше нещо общо ме^ду мен и тези безплътни форми - това беше размерът. Чувствах се почти уютно сред тях, навярно защото преценявах, че на големина са колкото моето енергийно тяло. Когато ги разгледах, реших, че нямам нищо против тях. Те бяха безстрастни, хладни и независими и това безкрайно ми допадна. За миг се зачудих дали фактът, че отначало изпитвах неприязън към тях, а в следващия момент вече ги харесвах, е естествен резултат от сънуването или е плод на някакво енергийно влияние, което тези създания упражня-ваха върху мен.

„Те са извънредно приятни", казах аз на пратеника и у мен незабавно се надигна вълна от дълбоко приятелско чувство или даже любов към тях.

Едва бях успял да изразя мнението си, когато тъмните силуети се разбягаха подобно на едри морски свинчета и ме оставиха сам в полумрака.

„Ти излъчи твърде силно чувство и ги изплаши", рече гласът на пратеника. „Чувствата са прекалено тягостни за тях; впрочем и за мен важи същото." Тогава наистина чух как той се засмя стеснително.

в този момент настъпи краят на сънуването. Когато се събудих, първата ми реакция беше да си стегна багажа, за да замина за Мексико и да се срещна с дон Хуан. Ала едно непредвидено събитие в личния ми живот осуети пътуването, въпреки неистовите ми приготовления. Безпокойството, което тази спънка породи у мен, напълно прекрати моите занимания по сънуване. Аз не ги спрях с усилие на волята; несъзнателно бях отдал такова значение на този особен сън, че просто ми изглеждаше безсмислено да продължавам, преди да съм се видял с дон Хуан.

Прекъсването трая повече от половин година; недоумението ми относно случилото се постоянно растеше. Не ми беше хрумвало, че чувствата ми сами по себе си ще са в състояние да прекратят упражненията ми. Започнах да се чудя дали в такъв случай желанието ми ще е достатъчно, за да ги подновя. Оказа се, че е така! Щом формулирах мисълта, че искам да се върна към сънуването, заниманията ми се възобновиха така, сякаш никога не бяха прекъсвали. Скаутът улови предишния им край и ме понесе направо към видението, което бях получил при последното си сънуване.

„Това е светът на сенките", каза гласът на пратеника веднага щом попаднах там. „Но макар и да сме сенки, ние излъчваме светлина. Подвижни сме и именно от нас идва светлината, която е в тунелите. Ние сме друг вид от тукашните неорганични същества. Те биват три вида: едните са като неподвижни тунели, а другите като подвижни сенки. Ние спадаме към вторите. Тунелите ни дават енергията си, а ние изпълняваме техните нареждания."

Тук пратеникът замълча. Усетих, че ме подканва да го попитам за третия вид. Усетих също така, че той няма да ми даде сведения, ако сам не му задам въпрос.

„Какъв е третият вид неорганично същество?", попитах аз.

Пратеникът се изкашля и тихичко се засмя. На мен това ми прозвуча така, сякаш му стана много приятна, че го питам. „О, ето че стигаме да нашата най-загадъчна особеност", рече той. „Третият вид се разкрива пред посетителите ни едва тогава, когато те решат да останат при нас."

„А защо?", поинтересувах се аз.

„Защото е необходимо голямо количество енергия, за да го видиш", отвърна пратеникът. „И тази енергия трябва да бъде предоставена от нас."

Знаех, че ми казва истината, и си давах сметка, Че тук ме дебне изключителна опасност. въпреки това изгарях от безгранично любопитство. Исках да видя съществата от третия вид.

Пратеникът като че ли усети настроението ми. „Би ли искал да ги видиш?", попита той небрежно.

„Да, разбира се", отговорих аз.

„Трябва само да заявиш високо, че желаеш да останеш при нас", каза пратеникът с безгрижен тон.

„Но ако го направя, ще се наложи да остана, така ли?", попитах аз.

„Естествено", отвърна той с непоклатимо убеждение. „в този свят всичко, което кажеш на висок глас, важи завинаги."

Не можех да не си помисля, че ако той възнамеряваше да ме задържи с измама, бе достатъчно просто да ме излъже. Аз нямаше как да разбера това.

„Не мога да те лъжа, защото лъжата не съществува", каза пратеникът, намесвайки се в мислите ми. „Мога да ти говоря само за съществуващото, а в моя свят това е единствено намерението; зад лъжата не се крие никакво намерение; следователно тя изобщо не съществува."

Понечих да възразя, че дори и зад лъжите се крие намерението още преди да подхвана спора, пратеникът заяви, че зад тях има цел, ала целта не е намерение.

Не бях в състояние да задържа сънното си внимание върху изложения от него довод. То се прехвърли на съществата-сенки. внезапно забелязах, че те приличат на стадо странни животни, у които имаше нещо детско. Гласът на пратеника ме предупреди да обуздавам чувствата си, понеже ненадейните емоционални изблици карали съществата да се разпръскват като ято птици.

„Какво искаш да направя сега?", попитах аз. „Слез при нас и започни да се опитваш да ни буташ или дърпаш", подкани ме той. „Колкото по-бързо се научиш да вършиш това, толкова no-скоро ще можеш да движиш разни неща в нашия свят единствено с поглед."

Синият скаут

Хадес — Mon, 29 Jun 2009 21:10:33 GMT

Сънувах един крайно нелеп сън. Карол Тигз стоеше край мен. Тя ми говореше нещо, макар че не можех да разбера думите й. Дон Хуан също участваше в съня, заедно с всички членове на неговата група. Те като че ли се мъчеха да ме измъкнат от някакъв мъглив, жълтеникав свят.

След упорити опити, по време на които ту ги виждах, ту ги губех от погледа си, те успяха да ме изтръгнат от онова място. Тъй като не можех да проумея смисъла на тези усилия, накрая реших, че сънувам обикновен, нелогичен сън.

Каква беше изненадата ми, когато се събудих и видях, че се намирам в къщата на дон Хуан, на някакво легло. Изобщо не можех да се помръдна. Нямах никаква енергия. Не знаех какво да мисля, макар че веднага почувствах сериозността на положението, в което бях изпаднал. Имах смътното усещане, че съм загубил енергията си вследствие на умората, причинена от сънуването.

Магьосниците от групата на дон Хуан изглеждаха крайно загрижени за моето състояние. Те постоянна влизаха в стаята ми, един по един. всеки от тях стоеше кратко време, в пълно мълчание, докато се появеше някой друг. Струваше ми се, че се редуват да ме наглеждат. Бях твърде слаб, за да поискам да ми обяснят поведението си.

През следващите дни започнах да се подобрявам и те започнаха да ме разпитват за сънуването ми. Отначало не разбирах какво искат от мен. После ми стана ясно, поради въпросите, които ми задаваха, че ги измъчва мисълта за съществата-сенки. всеки от магьосниците изглеждаше уплашен и ми разправяше горе-долу едно и също. Те упорито твърдяха, че никога не са били в света на сенките. Някои от тях даже заявиха, че не са знаели за съществуването му. Техните реакции и изявления засилиха объркването и страховете ми.

всеки ме питаше следното: „Кой те заведе в този свят? Изобщо как разбра по какъв начин да стигнеш до него?" Когато им казах, че скаутите са ми го показали, магьосниците просто не можеха да ми повярват. Те очевидно допускаха, че аз съм бил там, но след като нямаха личен опит, който да използват като база за сравнение, не бяха в състояние да проумеят думите ми. въпреки това искаха да узнаят всичко, което можех да им кажа за съществата-сенки и за тяхното царство. Изпълних желанието им. всички те, с изключение на дон Хуан, седяха край леглото ми и ме слушаха в захлас. Обаче щом направех опит да узная мнението им за собственото ми състояние, те се разбягваха точно като съществата-сенки.

Забелязах у тях и една друга смущаваща реакция, която по-рано никога не бяха проявявали; тя се изразяваше във факта, че трескаво избягваха всякакъв физически допир с мен. Държаха се на разстояние, сякаш бях чумав. Това поведение така ме разтревожи, че се почувствах длъжен да им поискам обяснение. Те отрекоха този факт. Изглеждаха обидени и даже настояха да ми докажат, че съм се заблудил. От сърце се смях на напрегнатата ситуация, която произтече от това. Телата им се сковаваха всеки път, когато се опитваха да ме прегърнат.

Флоринда Грау, най-близката спътничка на дон Хуан, беше единственият член от групата му, който ме отрупваше с внимание, без да избягва допир с мен, и тъкмо тя се постара да ми обясни как стоят нещата. Каза ми, че в света на неорганичните същества аз съм бил изпразнен от енергия и зареден отново, обаче новият ми енергиен заряд бил малко обезпокоителен за по-голямата част от групата.

Флоринда всяка нощ ме слагаше да си легна, сякаш бях инвалид. Тя даже ми говореше на бебешки език - нещо, което останалите магьосници посрещаха с бурен смях. Но колкото и да се шегуваше тя с мен, аз ценях нейната загриженост, която изглеждаше съвсем искрена.

Писал съм за Флоринда и преди, във връзка с нашето запознанство. Тя несъмнено беше най-красивата жена, която някога съм срещал. веднъж й казах съвършено сериозно, че би могла да бъде модел на модно списание. „Да, на някое списание от хиляда деветстотин и десета," отвърна тя.

Флоринда, макар и в напреднала възраст, изобщо не беше стара. Тя излъчваше младост и здраве. Когато попитах дон Хуан на какво се дължи необикновено младежкият й вид, той ми отговори, че магьосничеството я поддържа в такава добра форма. Магьосническата енергия, отбеляза той, се възприема от окото като младост и сила.

След като задоволиха първоначалнато си любопитство относно света на сенките, сподвижниците на дон Хуан престанаха да влизат в стаята ми и разговорите им с мен се сведоха до откъслечни въпроси за здравословното ми състояние. Затова пък при всеки мой опит да стана от леглото наоколо винаги се намираше някой, който внимателно ме връщаше обратно. Не желаех грижите им, но явно имах нужда от тях; чувствах се слаб. Примирих се с положението си. Истински ме измъчваше само това, че нямаше кой да ми каже какво правя в Мексико, след като при последното си сънуване бях заспал у дома, в Лос Анджелис. Често разпитвах магьосниците за това. всеки от тях ми даваше един и същ отговор: „Питай нагуала. Той е единственият, който може да ти обясни."

Най-накрая Флоринда разчупи ледовете.

- Ти си бил подмамен в капан - ето какво всъщност се е случило с теб - рече тя.

- Къде съм бил подмамен в капан?

- В света на неорганичните същества, естествено. Нали ти от години се занимаваше тъкмо с този свят. Не е ли така?

- Разбира се, че е така, Флоринда. А можеш ли да ми кажеш каква точно е била клопката?

- Не съвсем. Мога само да ти кажа, че там си загубил цялата си енергия. Затова пък си се борил много добре.

- От какво съм болен, Флоринда?

- Това не е болест; ти се бил поразен енергийно. Положението ти беше критично, но сега вече е само сериозно.

- Как е станало всичко това?

- влязъл си в смъртоносна схватка с неорганичните същества и си бил победен.

- Не си спомням да съм се борил с когото и да било, Флоринда.

- Дали си спомняш, или не, е без значение. Борил си се и са те надвили. Не си имал никакъв шанс да се справиш с онези изкусни измамници.

- Значи наистина съм се борил с неорганичните същества, а?

- Да, и то на живот и смърт. Просто не зная как си оцелял след техния фатален удар.

Тя не пожела да ми каже нищо повече, само загатна, че нагуалът съвсем скоро ще дойде да ме види.

На следващия ден дон Хуан се появи. Държеше се много весело и ободряващо. Шеговито обяви, че е дошъл на визитация в качеството си на енергиен лекар. Прегледа ме, като ме измери с втренчения си поглед от главата до петите.

- Вече си почти излекуван - заключи той.

- Какво се е случило с мен, дон Хуан?

- Попаднал си в клопка, приготвена за теб от неорганичните същества - отвърна той.

- А как се озовах тук?

- Ето в това се крие голямата загадка - каза той с добродушна усмивка, като явно се опитваше да изкара нещата по-несериозни, отколкото бяха всъщност. - Бил си грабнат от неорганичните същества целокупно. Най-напред, когато си последвал един от скаутите им, те са взели в царството си енергийното ти тяло, а после пренесли и физическото.

Останалите магьосници изглежда шокирани. Един от тях попита дон Хуан дали неорганичните същества биха могли да отвлекат всекиго. Той отвърна, че това несъмнено е по силите им, и припомни случката с нагуала Елиас, който също бил пренесен в онази вселена, без да е имал никакво намерение да отива там.

всички от групата кимнаха в знак на съгласие. Дон Хуан продължи да говори, като се обръщаше към тях, а за мен приказваше в трето лице. Той каза, че обединеното съзнание на определен брой неорганични същества първоначално е погълнало енергийното ми тяло, като е предизвикало емоционален изблик от моя страна: желанието да освободя синия скаут. След това обединеното съзнание на същата група същества е изтеглило и инертната ми физическа маса в техния свят. Дон Хуан прибави, че без енергийното си тяло човек представлява просто една буца органична материя, която с лекота може да бъде манипулирана от нечие съзнание.

- Неорганичните същества са свързани помежду си като клетките на нашето тяло - продължи дон Хуан. - Когато обединят съзнанието си, никой не може да се мери с тях. Те са в състояние без всякакво усилие да ни измъкнат от убежището ни и да ни отвлекат в своя свят. Особено ако сме станали достъпни и сме привлекли вниманието им, какъвто е случаят с Карлос.

Стаята се изпълни с въздишките и възклицанията на останалите магьосници. всички те изглеждаха искрено загрижени и уплашени.

Идеше ми да се завайкам и да упрекна дон Хуан, че не ме е спрял навреме, но си спомних колко пъти напразно се беше мъчил да ме предупреди и да ме отклони от подобно развитие на нещата. Той явно долови мислите ми и ми се усмихна многозначително.

- Сега ти се струва, че си болен - каза той, обръщайки се към мен, - понеже неорганичните същества са отнели твоята енергия и са ти дали от тяхната. Това е нещо, което би могло да убие всекиго. Само че, като нагуал, ти имаш допълнително количество енергия; ето защо си оцелял, макар и на косъм.

Споделих с него, че откъслечно си спомням някакъв доста объркан сън, в който се намирах в един обгърнат от жълта мъгла свят, а самият дон Хуан, Карол Тигз и другите магьосници от групата се опитваха да ме измъкнат оттам.

- Физическото зрение възприема царството на неорганичните същества като свят, обвит в жълта мъгла - рече дон Хуан. - Когато си мислел, че сънуваш някакъв несвързан сън, ти всъщност за пръв път си гледал тяхната вселена с физическите си очи. И, колкото и да ти се види странно, на нас това също ни беше за пръв път. Ние знаехме за тази мъгла само от магьосническите предания, а не от собствен опит.

Не проумявах нищо от думите му. Дон Хуан ме увери, че не е възможно да ми даде по-пълно обяснение, защото в момента нямам достатъчно енергия; добави, че трябва да се задоволя с това, което ми казва, и с начина, по който го разбирам.

- Но аз изобщо не го разбирам - заявих аз.

- Това не е кой знае каква загуба - отвърна той. – Когато се позакрепиш, сам ще намериш отговор на въпросите си.

Периодично усещах приливи на топлина; казах на дон Хуан за тях. внезапно вдигах температура и докато бях сгорещен и потен, получавах необикновени, но тревожни прозрения относно моята ситуация.

Дон Хуан огледа цялото ми тяло с пронизващия си поглед. После ми обясни, че се намирам в състояние на енергиен шок; загубата на енергия временно ме е засегнала, а приливите, възприемани от мен като топлинни, всъщност били приливи на енергия, по време на които съм добивал краткотраен контрол над енергийното си тяло и напълно съм осъзнавал всичките си преживелици.

- Напрегни се и сам ми кажи какво се случи с теб в света на неорганичните същества - нареди ми той.

Отвърнах му, че от време на време получавам ясното усещане, че той и останалите магьосници са отишли в този свят с физическите си тела и са ме измъкнали от примката на неорганичните същества.

- Точно така! - възкликна дон Хуан. - Добре се справяш. А сега превърни това усещане в картина на случилото се.

Не успях да изпълня нареждането му, колкото и да се опитвах. Тази несполука породи у мен една необикновена умора, която като че ли пресуши тялото ми отвътре. Преди дон Хуан да излезе от стаята, аз му казах, че ме мъчи силно безпокойство.

- Това нищо не означава - отвърна той равнодушно. - Гледай да възстановиш енергията си и не се тревожи за глупости

Изминаха повече от две седмици, през които бавно се възстановявах. въпреки това продължавах да се тревожа за всичко. Притесняваше ме най-вече фактът, че сам не можех да се позная; откривах у себе си известна студенина, която по-рано не бях забелязвал, някакво безразличие и дистанцираност, които приписвах на липсата на енергия, докато не усетих, че съм си я възвърнал. После осъзнах, че това е една нова особеност на моето същество, която постоянно нарушаваше вътрешния ми синхрон. За да предизвикам у себе си обичайните си чувства, аз всъщност трябваше целенасочено да ги призовавам и да изчаквам, докато се появят в съзнанието ми.

Друга новопридобита особеност беше странният копнеж, който ме обземаше понякога. Копнеех за някого, когото не познавах; това чувство беше толкова мощно и всепоглъщащо, че всеки път, щом го усетех, трябваше безспирно да крача из стаята, за да изпитам облекчение. Копнежът се задържа до момента, когато в живота ми се появи друг пришълец - един строг самоконтрол, който беше така силен и необичаен, че само наля още масло в огъня на моите тревоги.

Към края на четвъртата седмица всички магьосници решиха, че съм напълно възстановен. Те рязко намалиха посещенията си. Бях сам през по-голямата част от времето и предимно спях. Наслаждавах се на такъв отдих и спокойствие, че енергията ми започна осезаемо да нараства. Чувствах се съвсем укрепнал. Даже взех да правя гимнастика.

Един ден, някъде около пладне, обядвах леко и отидох в стаята си, за да подремна. Точно преди да заспя, докато се въртях насам-натам в леглото, за да се наместя по-удобно, някакво странно напрежение в слепоочията ми ме накара да отворя очи. Малкото момиченце от света на неорганичните същества бе застанало в другия край на леглото ми и се взираше в мен със своите студени, стоманено сини очи.

Скочих на крака и изкрещях така високо, че трима от сподвижниците на дон Хуан се озоваха в стаята още преди викът ми да е заглъхнал. Те бяха поразени. С ужас наблюдаваха как момиченцето се приближи към мен и бе спряно от очертанията на моето сияйно физическо същество. Двамата се гледахме цяла вечност. То ми говореше нещо, което отначало беше непонятно за мен, но в следващия миг ми стана ясно като бял ден. Детето казваше, че за да разбера думите му, съзнанието ми трябва да бъде прехвърлено от физическото ми тяло в енергийното.

в този момент в стаята влезе дон Хуан. Той и момиченцето се взряха един в друг. После дон Хуан се обърна безмълвно и излезе. Детето се стрелна след него.

вълнението, което тази сцена предизвика сред останалите магьосници, беше неописуемо. Те напълно загубиха самообладанието си. Очевидно всички те бяха видели момиченцето, когато то напусна стаята заедно с нагуала.

Аз самият също не бях на себе си. Чувствах се отмалял и имах нужда да седна. Бях усетил присъствието на момиченцето като удар в слънчевия сплит. То изумително приличаше на баща ми. Заля ме вълна от емоции. Дълго се чудих какво ли означаваше всичко това, докато накрая чак ми прилоша.

Когато дон Хуан отново влезе в стаята, аз вече се бях овладял донякъде. Едва не се задушавах от нетърпение да чуя какво би могъл да ми каже той за малкото момиченце. всички магьосници от групата на дон Хуан се вълнуваха не по-малко от мен. Те го заговориха едновременно, а после се разсмяха, когато си дадоха сметка за това. Искаха най-вече да установят дали има някаква еднородност в начина, по който бяха възприели външния вид на скаута. всички бяха единодушни, че са видели момиченце на около шест-седем години, много слабо, с красиви, изтънчени черти. По всеобщото мнение очите му били стоманено сини и пламтели от някакво безмълвно чувство; тези очи твърдяха магьосниците, изразявали благодарност и преданост.

всеки детайл от тяхното описание съвпадаше с видяното от мен. Очите на момиченцето бяха толкова блестящи и завладяващи, че всъщност ми бяха причинили нещо като болка. Бях почувствал тежестта на погледа му като натиск върху гърдите си.

Сподвижниците на дон Хуан си задаваха един сериозен въпрос, на който пригласях и аз - въпросът за изводите от това събитие всички бяха съгласни с мнението, че скаутът е частица чужда енергия, проникнала през стените, които отделят второто внимание от вниманието на ежедневния свят. Те твърдяха, че не са сънували и все пак до един са видели чуждата енергия, проектирана във вид на дете от човешката раса - следователно това дете съществуваше.

После заявиха, че сигурно има стотици, ако не и хиляди случаи, при които някаква чужда енергия се промъква незабелязано през естествените бариери и прониква в нашия човешки свят, но в традициите на тяхната приемствена линия, обхващаща поколения от магьосници, изобщо не се споменавало за подобни събития. Тревожеше ги най-вече фактът, че не съществували магьоснически предания, които да описват неща , от този род.

- Това ли е първият случай в историята на човечеството, когато става такова нещо? - обърна се към дон Хуан един от магьосниците.

- Според мен такива събития стават постоянно - отвърна той, - но никога не са се случвали по толкова открит и волеви начин.

- Какво означава това за нас? - запита го друг.

- За нас - нищо, но за него - всичко - каза дон Хуан и посочи към мен.

всички потънаха в неспокойно мълчание. Дон Хуан закрачи напред-назад из стаята. След малко спря пред мен и ме погледна втренчено, с изражението на човек, който не може да намери думи, за да изкаже смайването си.

- Изобщо не зная как да направя преценка на действията ти - рече той накрая с тон на пълна изумление. - Ти се хвана в капан, но не в такъв, от какъвто се опасявах. Твоят капан беше приготвен специално за теб и се оказа по-страшен от всичко, което би могло да ми хрумне. Аз се тревожех, че ще станеш жертва на ласкателствата и на изкушението да имаш слуги. Ала никога не ми мина през ума, че съществата-сенки ще ти поставят клопка, като се възползват от вродената ти омраза към оковите.

Дон Хуан веднъж беше направил сравнение между начините, по които всеки от двама ни реагираше в магьосническия свят спрямо нещата, които ни потискаха най-много. Той каза, без да се оплаква, че въпреки желанието и усилията си, никога не е бил в състояние да предизвиква такава любов, каквато неговият учител, нагуалът Хулиан, будел у хората.

- Моята безпристрастна реакция, която сега разкривам пред теб, е умението да казвам най-искрено: „Не е моя съдба да пораждам сляпа и безгранична любов; щом е така, така да бъде!"

- Твоята безпристрастна реакция - продължи той - се изразява в това, че не можеш да търпиш никакви окови и би пожертвал живота си, за да ги строшиш.

Изобщо не бях съгласен с него и му казах, че преувеличава. Аз нямах такива ясно определени възгледи.

Третата врата на сънуването

Хадес — Sun, 28 Jun 2009 21:11:02 GMT

- Третата врата на сънуването се достига тогава, когато видиш насън някой, който спи, и се окаже, че ти самият си този някой - каза дон Хуан.

По онова време нивото на моята енергия беше така повишено, че веднага се залових с третата задача, макар че той не ми даде никаква по-нататъшна информация за нея. Щом започнах да се упражнявам, най-напред забелязах, че някакъв прилив на енергия незабавно пренастрои фокуса на сънното ми внимание. Сега то беше фокусирано върху задачата да се събудя насън и да се видя заспал; пътуването до царството на неорганичните същества вече не влизаше в заниманията ми.

Скоро след началото на упражненията наистина се видях заспал по време на един сън. веднага съобщих на дон Хуан за това. Случката беше станала докато му гостувах.

- Всяка от вратите на сънуването е свързана с две фази - каза той. - Първата, както знаеш, е достигането на вратата, а втората - преминаването през нея. Чрез този сън ти си достигнал третата врата. Следващият етап е да се раздвижиш наоколо, щом се видиш как спиш.

- При третата врата на сънуването - продължи дон Хуан - човек започва съзнателно да смесва реалността на сънуването си с реалността на ежедневния свят. Това е упражнението, което магьосниците наричат „усъвършенстване на енергийното тяло". Сливането на двете реалности трябва да бъде толкова пълно, че за тази цел е нужно да си по-гъвкав от когато и да било. При третата врата се изисква да наблюдаваш всичко с голяма старание и любопитство.

Оплаках се, че тези препоръки са прекалено загадъчни и нищо не ми говорят.

- Какво имаш предвид под голямо старание и любопитство? - попитах аз.

- При тази врата човек често се разпилява в подробности -отвърна той. - Да разглеждаш нещата старателно и любопитно означава да устояваш на почти непреодолимото изкушение да задълбаеш в разни подробности. Както вече казах, упражнението, което се дава на този етап, е предназначено да укрепи енергийното тяло. Сьнувачите започват да оформят енергийното си тяло, като изпълняват упражненията за първата и втората врата. Когато достигнат третата, то вече е готово да се появи, а още по-точно би било да кажем, че е готово да действа. За съжаление тогава то лесно може да бъде хипнотизирало от подробностите.

- Какво означава това?

- Енергийното тяло е като дете, което през целия си живот е било държано затворено. в мига, в който бъде освободено, то попива всичко, което му попадне - ама наистина всичко. И най-незначителните и неуместни детайли могат изцяло да го погълнат.

Последва неловко мълчание. Не знаех какво да кажа. Напълно разбирах думите на дон Хуан, но в дотогавашния ми опит нямаше нищо, което да ми даде представа за точното им значение.

- За енергийното тяло и най-нелепата подробност се превръща в цял един свят - поясни той. - И за да направляват това тяло, сънувачите трябва да полагат неимоверни усилия. Зная, че указанието да наблюдаваш нещата с любопитство и старание звучи тромаво, но няма по-добър начин да ти опиша какво е нужно да правиш. При третата врата сънувачите трябва да се опазят от почти неудържимия порив да се потопят във всичко, и за тази цел се налага да бъдат толкова любопитни, толкова жадни да проникнат навсякъде, че да не позволят на нито едно конкретно нещо да ги завладее.

Дон Хуан добави, че тези препоръки, които, както му било известно, звучали абсурдно за моя разум, били насочени директно към енергийното ми тяло. Той подчерта, че се налагало то да събере всичките си сили, за да може да действа.

- Нима енергийното ми тяло не е направило нищо досега? - попитах аз.

- Част от него действаше, иначе ти не би могъл да пътуваш до света на неорганичните същества - отвърна дон Хуан. - Но сега то трябва да бъде ангажирано изцяло, за да изпълни упражнението за третата врата. Ето защо е необходимо да обуздаеш своята рационалност - така ще улесниш задачата на енергийното си тяло.

- Опасявам се, че си сбъркал адреса - казах аз. - След всички преживявания, които ти ми докара до главата, у мен е останала твърде малко рационалност.

- По-добре не казвай нищо. При третата врата тъкмо рационалността е отговорна за упорството на нашите енергийни тела да задълбават в излишни подробности. Тогава трябва да имаме ирационална гъвкавост и освободеност, за да противодействаме на това упорство.

Твърдението на дон Хуан, че всяка от вратите на сънуването е препятствие, в този случай се оказа по-вярно от когато и да било. Упражнението за третата врата изискваше повече усилия, отколкото бях положил за предишните две задачи, взети заедно. Дон Хуан упражняваше огромен натиск върху мен. Освен това, в живота ми се бе появило нещо ново: едно истинско чувство на страх. Дотогава бях изпитвал нормални, а понякога дори прекалено силни страхове от едно или друго, но в целия ми опит нямаше нищо, което би могло да се сравни с уплахата, породена от схватката ми с неорганичните същества. въпреки това тези наситени преживявания бяха извън обсега на обикновената ми памет. Можех да си ги спомня единствено в присъствието на дон Хуан.

веднъж го попитах за този странен факт, когато двамата с него бяхме в Националния музей за антропология и история в Мексико Сити. въпросът ми беше предизвикан от обстоятелството, че точно в този момент у мен се пробуди необичайната способност да си спомня всичко, което ми се беше случило през цялото време на познанството ми с дон Хуан. И това ме накара да се почувствам толкова свободен, лек и сърцат, че направо затанцувах наоколо.

- Просто става така, че присъствието на нагуала води до промяна на събирателната точка - каза дон Хуан.

Тогава той ме заведе в една от залите на музея, заявявайки, че въпросът ми бил напълно във връзка с онова , което се канел да ми каже.

- Намерението ми бе да ти обясня, че позицията на събирателната точка е като склад, в който магьосниците съхраняват сведенията си - започна той. - Направо се разтопих от удоволствие, когато твоето енергийно тяло долови намерението ми и ти сам ме запита за онова, което възнамерявах да ти кажа. Енергийното тяло има необхватни познания. Нека да ти покажа колко много знае то.

Дон Хуан ми нареди да вляза в пълен вътрешен покой. Той ми напомни, че поради предизвиканата от неговото присъствие промяна на събирателната ми точка, аз вече се намирах в особено състояние на съзнанието. После ме увери, че благодарение на пълния вътрешен покой скулптурите в залата щели да ме накарат да видя и чуя невъобразими неща. Той добави, очевидно за да засили объркването ми, че някои от археологическите експонати в тази зала имали способността сами да причиняват промяна на събирателната точка, и че постигането на състояние на пълно мълчание щяло да ми позволи действително да стана свидетел на сцени, свързани с живота на хората, които са изработили тези предмети.

Тогава дон Хуан ме поведе на най-странната музейна обиколка, която някога бях предприемал. Докато вървяхме из помещението, той ми описваше и разясняваше изумителни подробности за всеки от големите експонати. Според него, всяко от тези произведения представляваше документ, умишлено оставен от хората, живели в древността - документ, който дон Хуан, като магьосник, разчиташе пред мен така, както някой би чел книга.

- всеки от събраните тук предмети е предназначен да предизвика промяна на събирателната точка - продължи той. - Съсредоточи погледа си върху някой от тях, накарай разума си да замлъкне и сам открий може ли това да се получи и при теб, или пък не.

- А по какво ще позная, че събирателната ми точка е променила позицията си?

- Ако това стане, ще видиш и почувстваш неща, които са извън нормалния обсег на възможностите ти.

Трудно бих могъл да обясня онова, което чух и видях, докато се взирах в скулптурите. Преди бях наблюдавал всички тези предмети с очите на антрополог, като винаги се бях съобразявал с тълкуванията на учените, работещи в тази област. Техните описания на функциите на предметите - описания, които изхождаха от познанието на съвременния човек за света, сега за пръв път ми се сториха крайно предубедени, да не кажа направо нелепи. Онова, което дон Хуан ми разказа за тези експонати и което аз самият видях и чух, докато ги гледах втренчено, нямаше нищо общо с прочетеното от мен дотогава.

Притеснението ми беше толкова голямо, че се почувствах длъжен да се извиня на дон Хуан, задето, както си мислех, бях така склонен да се поддавам на внушения. Той не ми се смя, нито пък се пошегува с мен. Само ми обясни търпеливо, че магьосниците са способни да оставят точни сведения за своите открития в позицията на събирателната точка. Той каза, че когато искаме да стигнем до същината на някое писмено сведение, ние трябва да използваме чувството си за съпричастност и въображението си, за да проникнем отвъд страниците и да обхванем самото преживяване. Но тъй като в света на магьосниците няма писмени архиви, в позицията на събирателната точка биват оставяни цялостни сведения за неща, които човек може не да прочете, а лично да изживее.

За да поясни твърдението си, дон Хуан ми даде за пример магьосническите уроци за второто внимание. Той изтъкна, че те се преподават тогава, когато събирателната точка на ученика се намира в положение, различно от обичайното. По този начин урокът се записва тъкмо в нейната позиция. За да го възстанови в паметта си, ученикът трябва да върне събирателната си точка в същата позиция, която е заемала при преподаването на урока. Дон Хуан завърши обяснението си, като повтори онова, което ми беше казвал и по-рано - че възстановяването на всички положения, в които събирателната точка е била по време на отделните уроци, е постижение от изключителна величина.

в течение на почти цяла година дон Хуан не ме попита нищо във връзка с третата ми задача, докато един ден, доста ненадейно, поиска да му опиша най-подробно развоя на моите упражнения по сънуване.

Най-напред му споменах за една загадъчна цикличност. в продължение на месеци имах сънища, в които стоях и наблюдавах как самият аз спя в леглото си. Странното в случая беше системността, с която ми се присънваше това - точно на всеки четири дни, съвсем като по часовник. в промеждутъчните три дни сънуването ми протичаше по обичайния си начин: разглеждах всеки възможен елемент на моите сънища, после ги сменях, а понякога, тласкан от пагубно любопитство, се отправях след проникващата чужда енергия - скаутите, макар че това ме караше да се чувствам ужасно виновен. Струваше ми се, че склонността към тези пътешествия е като някаква тайна наркомания. Реалността на света, в който попадах, ме привличаше непреодолимо.

Дълбоко в себе си смятах, че някакси съм освободен от пълната отговорност за тези действия, защото самият дон Хуан ми беше дал идеята да попитам сънния пратеник за начина, по който да освободя синия скаут, задържан сред нас. Дон Хуан всъщност искаше да каже, че трябва да повдигна въпроса по време на ежедневните си занимания, но аз реших, че ме съветва да разпитам пратеника, когато се намирам в неговия свят. в действителност исках да разбера от него дали беше вярно, че неорганичните същества ми бяха поставили капан. Пратеникът не само потвърди всичко, което дон Хуан ми беше казал по този въпрос, но и ми даде наставления какво да направя заедно с Карол Тигз, за да освободя скаута.

- Системността на твоите сънища донякъде отговаря на очакванията ми - отбеляза дон Хуан, след като изслуша как протичаха упражненията ми.

- Защо говориш така, дон Хуан?

- Заради взаимоотношенията ти с неорганичните същества.

- Отдавна съм приключил с тях - излъгах аз, като се надявах, че той няма да се задържи на тази тема.

- Казваш това само заради мен, нали? Не е необходимо да се криеш; зная как стоят нещата. Повярвай ми, щом веднъж си се хванал на хорото им, няма как да се пуснеш. Те винаги ще те преследват. Или пък, което е още по-лошо, ти винаги ще ги преследваш.

Дон Хуан ме погледна втрещено; явно съм имал много виновен вид, защото той прихна да се смее.

- Една такава системност може да се обясни само с това, че неорганичните същества отново се опитват да ти угаждат - каза той след малко, вече със сериозен тон.

Побързах да сменя темата с думите, че друга достойна за отбелязване подробност от моите упражнения беше собствената ми реакция, когато се наблюдавах как лежа и спя дълбоко. Тази гледка неизменно ме стряскаше толкова, че или замръзвах на една място, докато сънят се сменяше, или се събуждах от силната уплаха, крещейки с цяло гърло. Бях стигнал дотам, че се боях да заспя в дните, в които знаех, че това ще ми се присъни.

- Все още не си готов за истинско сливане на реалността на сънуването си и на ежедневната си реалност - заключи дон Хуан. - Трябва да направиш по-задълбочен преглед на живота си.

- Но аз вече съм направил целия преглед, на който бях способен — възразих аз. - Години наред съм се занимавал с това. Няма какво повече да си спомня за моя живот.

- Трябва да има още много други неща - каза той непреклонно, - в противен случай ти не би се будил с викове.

Мисълта за един повторен преглед не ми се понрави. Бях го осъществил веднъж, и то, според собственото ми убеждение, толкова добре, че не намирах за нужно отново да се занимавам с този въпрос.

- Прегледът на нашия живот продължава безкрайно, колкото и добре да сме го направили вече - заяви дон Хуан. - Обикновените хора не могат да проявяват воля в сънищата си, защото никога не извършват такъв преглед и вследствие на това животът им е претъпкан с обременителни емоции -спомени, надежди, страхове и прочие, и прочие. Магьосниците, за разлика от тях, са сравнително освободени от разни тягостни, обвързващи чувства, понеже постъпват другояче. А ако се натъкнат на някаква спънка, както сега се е получило при теб, единственият извод е, че в живота им все още има нещо, което не е напълно изяснено.

- Твърде сложно е отново да се заемам с тази задача, дон Хуан. Навярно има нещо друго, което бих могъл да направя вместо това.

- Не можеш да направиш нищо освен прегледа; той и сънуването вървят ръка за ръка. Като се разтоварваме от живота си, ние ставаме все по-леки.

На времето дон Хуан ми беше дал много подробни и ясни указания за този преглед. Той се изразяваше в следното: да преживееш повторно живота си, като си спомниш абсолютно всички събития от него, дори и най-дребните случки. Според дон Хуан това беше най-важният фактор за преразпределянето и пренастройването на енергията при сънувачите. Както твърдеше той, „при прегледа се освобождава енергия, която дотогава е била затворена в нас, а без тази отприщена енергия сънуването е невъзможно."

Преди години дон Хуан ме беше посъветвал да направя списък на всички хора, които съм срещнал през живота си, като започна от настоящия момент. Той ми помогна да внеса система в списъка си, като го разделя на различни области на дейност, които включваха например работите, с които съм се залавял, училищата, посещавани от мен. После ме накара да тръгна от първия човек в моя списък и да стигна до последния, без ни най-малко да се отклонявам, преживявайки отново всичките си взаимоотношения с тях.

Както ми беше обяснил дон Хуан, прегледът на дадено събитие изисква съзнанието най-напред да подреди всички елементи, които имат отношение към тази задача. Това подреждане означава да възстановим събитието, частица по частица, като отначало си припомним физическите детайли на обстановката, след това преминем към човека, с когото сме контактували, и най-накрая обърнем поглед към себе си и изследваме чувствата, които сме изпитали.

Дон Хуан ме беше научил, че прегледът трябва да се съчетава с естествено, ритмично дишане, при което човек издишва продължително, като движи главата си внимателно и бавно от дясно на ляво, а после вдишва продължително, движейки я от ляво на дясно. Той наричаше това обръщане на главата от една страна на друга „раздухване на събитието". Съзнанието разглежда дадено събитие отначало докрай, докато тялото раздухва като с ветрило всичко, върху което съзнанието се съсредоточава.

Дон Хуан казваше, че древните магьосници, откривателите на този преглед, се отнасяли към дишането като към магическо, животворно действие и съответно го използвали като магическо средство; издишването им служело, за да изхвърлят чуждата енергия, останала у тях по време на контактите и взаимодействията, които подлагали на преглед, докато при вдишването поемали обратно енергията, която самите те били отделили при тези взаимодействия.

Поради университетското си образование аз най-напред реших, че извършването на такъв преглед означава да анализирам собствения си живот. Дон Хуан обаче, настояваше, че това действие е по-сложно от интелектуален психоанализ. Според неговото определение, то представляваше магьосническа тактика, предназначена да предизвиква неголеми, но системни премествания на събирателната точка. Той казваше, че изследването на отминали постъпки и чувства кара събирателната точка да се движи насам-натам между сегашното си положение и положението, заемано от нея по време на събитието, с чийто преглед се занимаваме.

Както твърдеше дон Хуан, логическото обяснение на основанията за такъв преглед се криело в убеждението на древните магьосници, че във вселената има една невъобразима всепоглъщаща сила, която вдъхва живот на организмите, като им дава назаем съзнание. Тя ги заставя и да умират, за да извлече обратно същото това съзнание, което организмите са разширили чрез целия си жизнен опит. Древните магьосници разсъждавали по следния начин: те вярвали, че щом тази сила се стреми към нашия жизнен опит, извънредно важно е да я задоволим с точното му копие - жизнения преглед. След като получи онова, което търси, всепоглъщащата сила освобождава магьосниците; тогава те могат на воля да развиват възприемателната си способност и чрез нея да достигнат до най-далечните предели на пространството и времето.

Когато се залових отново да правя преглед, в заниманията ми по сънуване настъпи едно спонтанно прекъсване. Попитах дон Хуан каква е причината за тази непредвидена спънка.

- Сънуването изисква цялата ни налична енергия - отвърна той. - Не е възможно да го упражняваме, ако в живота ни има нещо, което сериозно ни ангажира.

- И преди съм бил сериозно ангажиран - възразих аз, - но това никога не е пречило на заниманията ми.

- Значи всеки път, когато си мислел, че си ангажиран, ти си бил само егоистично загрижен - рече дон Хуан със смях. - За магьосниците ангажираността е състояние, при което човек използва всичките си енергийни източници. Твоите източници сега за пръв път са изцяло заети. По-рано, даже по времето на предишния си жизнен преглед, ти никога не си бил така погълнат от каквото и да било.

Тогава дон Хуан ми даде нов образец, по който да правя прегледа си. Според този образец аз трябваше да подредя цяла мозайка от събития, спирайки се, привидно безразборно, на различни случки от моя живот.

- Но това ще бъде пълна бъркотия - протестирах аз.

- Нищо подобно - заяви дон Хуан. - Ще се получи бъркотия само ако оставиш собствената си незначителност да избере събитията, на които да направиш преглед. Трябва да позволиш на духа да реши вместо теб. Изпълни се с покой и вникни в онези случки, които духът ще ти посочи.

Новата област за изследване

Хадес — Sat, 27 Jun 2009 21:11:39 GMT

Дон Хуан ми каза, че за да виждам по време на сънуване, трябва не само да се стремя към това, но и да изразявам намерението си на висок глас. Той изрично настоя, че се налага да говоря високо и ясно, макар че отказа да ми обясни по какви причини. Дон Хуан не отрече, че същия резултат може да се постигне и с други средства, но, както ме увери, гласното изразяване на намерението било най-простият и непосредствен метод.

За пръв път приложих този метод, когато сънувах, че присъствам на благотворителен базар, организиран от църква. Там имаше толкова много предмети, че не можех да реша в кой от тях да се взра. Една огромна, биеща на очи ваза, поставена в някакъв ъгъл, сложи край на колебанията ми. взрях се в нея и изрекох намерението си да видя. вазата остана за миг пред погледа ми, а после се превърна в друг предмет.

в този сън аз се взрях в толкова неща, в колкото ми се удаде. При всяко изразяване на намерението ми да видя, избраният от мен елемент или изчезваше, или се видоизменяше, както често се бе случвало по време на заниманията ми по сънуване. Накрая сънното ми внимание се изчерпи и аз се събудих крайно разстроен, почти разгневен.

Месеци наред се взирах в стотици елементи от сънищата си и съзнателно изричах намерението си, но нищо не се получаваше. Отегчен от чакане, най-сетне се обърнах към дон Хуан за съвет.

- Трябва да имаш търпение. в момента се учиш на нещо изключително - рече той. - Учиш се да виждаш в сънищата си чрез намерението. Някой ден вече няма да е нужно до го изразяваш гласно, просто ще го направляваш в мълчание.

- Струва ми се, че не съм разбрал предназначението на това, което върша - казах аз. - Щом викна, че искам да видя, нищо не се случва. Какво означава това?

- Означава, че до този момент си имал обикновени сънища, които са били илюзорни проекции, образи, съществуващи единствено в твоето сънно внимание.

Дон Хуан поиска да узнае какво точно се случваше с елементите, върху които съсредоточавах погледа си. Отвърнах, че те или изчезваха, или се превръщаха в нещо друго, а понякога даже предизвикваха завихряния, които в крайна сметка сменяха съня с друг.

- Така става по време на всичките ми занимания по сънуване - казах аз. - Единственото необичайно нещо е това, че постепенно се приучвам да крещя в сънищата си с цяло гърло.

При последното ми твърдение дон Хуан избухна в бурен смях, който доста ме смути. Не разбирах какво толкова забавно бях казал и неговата реакция ми се стори съвсем необяснима.

- Един ден ще разбереш колко смешно е всичко това - рече той в отговор на мълчаливото ми негодувание. - А междувременно не се обезсърчавай и не вдигай ръце. Продължавай да опитваш. Рано или късно ще налучкаш верния тон.

Както обикновено, дон Хуан имаше право. След няколко месеца късметът ми се усмихна. Сънувах извънредно странен сън. Той започна с появата на скаут от света на неорганичните същества. Напоследък сънищата ми се отличаваха с непривичното отсъствие на скаутите, както и на сънния пратеник. Не тъгувах за тях, нито пък се замислях над изчезването им. всъщност, без тях се чувствах така спокоен, че даже бях забравил да попитам дон Хуан на какво се дължеше тази липса.

Скаутът в съня ми отначало беше огромен жълт топаз, който бях открил на дъното на някакво чекмедже. в мига, в който изразих намерението си да видя, топазът се превърна в кълбо от кипяща енергия. Аз се уплаших, че ще бъда принуден да го последвам, затова отвърнах погледа си от него и се съсредоточих върху един аквариум с екзотични рибки. Когато изразих намерението си да видя, изненадата ми нямаше край. Аквариумът излъчи някакво слабо, зеленикаво сияние, след което се превърна в голям сюрреалистичен портрет на обсипана с украшения жена. Щом отново изрекох намерението си, портретът излъчи същата зеленикава светлина.

Докато се взирах в нея, целият сън се промени. Озовах се на една улица в някакъв град, който ми се стори познат; може да е бил Тусон. Погледнах втренчено една витрина на магазин за дамско облекло и изразих високо намерението си да видя. Някакъв черен манекен с ярки дрехи веднага започна да свети. После се взрях в продавачката, която се появи в този момент, за да пренареди витрината. жената ме погледна. След като изказах намерението си, аз видях нейното сияние. То беше така изумително, че се уплаших да не би нещо от тази великолепна светлина да ме погълне изцяло, но продавач-ката отиде във вътрешността на магазина, преди да съм успял напълно да съсредоточа вниманието си върху нея. Аз определено възнамерявах да я последвам, но сънното ми внимание изведнъж беше привлечено от някакво движещо се сияние. То ме връхлетя, изпълнено с омраза. Излъчваше ненавист и злонамереност. Отскочих назад. Сиянието спря атаката си; аз бях погълнат от някаква черна субстанция, а в следващия миг се събудих.

Поради изключителната яркост на всички тези образи бях твърдо убеден, че съм видял енергия и че сънят ми е бил едно от онези състояния, които дон Хуан беше нарекъл съноподобни, пораждащи енергия. Мисълта, че сънищата могат да се случват в реалността на ежедневния ни свят, ме заинтригува, точно както ме бяха заинтригували и сънните образи от царството на неорганичните същества.

- Този път ти не само си видял енергия, но и си преминал една опасна граница - рече дон Хуан, след като изслуша разказа ми.

Той отново изтъкна, че упражнението за третата врата на сънуването е да накараш енергийното тяло да се раздвижи само. По думите на дон Хуан, при последното си занимание аз неволно бях надхвърлил целта на упражнението и бях попаднал в друг свят.

- Твоето енергийно тяло се е преместило - каза той. - То е пътувало от само себе си. Засега този вид пътувания надминават възможностите ти, и ето че нещо те е нападнало.

- Според теб какво би могло да е то, дон Хуан?

- Тази вселена е хищническа. Би могло да е едно от хилядите неща, които си съществуват ей-там.

- А защо ме нападна, как мислиш?

- По същата причина, по която те нападнаха и неорганичните същества - понеже си бил достъпен.

- Нима случаят е толкова ясен, дон Хуан?

- Разбира се. Толкова ясен е, колкото и начинът, по който би реагирал ти, ако някакъв странен наглед паяк пропълзи по бюрото ти, докато пишеш. вместо да му се любуваш или да го изследваш, най-вероятно би го смачкал от уплаха.

Бях смутен и не можех да намеря думи, за да задам някой уместен въпрос. всъщност исках да попитам къде се е случило това, което сънувах, или в кой свят съм бил. Но тези въпроси, както и сам разбирах, бяха съвсем безсмислени. Дон Хуан обаче прояви отзивчивост.

- Иска ти се да знаеш къде е било съсредоточено сънното ти внимание, нали? - попита той ухилен.

Точно така смятах да формулирам въпроса си. Според собственото ми мнение, в съня, за който ставаше дума, аз навярно бях погледнал някакъв реален обект, също както по-рано бях забелязвал в сънищата си разни дребни детайли по пода, стените или вратата на стаята си - все неща, които действително съществуваха.

Дон Хуан каза, че в такива особени сънища, какъвто беше и въпросният, нашето сънно внимание се съсредоточава върху ежедневния свят и се движи с голяма бързина из него, като се прехвърля от един реален обект на друг. Това движение се осъществява благодарение на обстоятелството, че събирателната точка се намира в подходяща позиция на сънуване. От тази позиция тя предава на сънното внимание такава подвижност, че то може за секунди да премине невероятни разстояния, пораждайки бързи и мимолетни възприятия, които наподобяват обикновен сън.

Дон Хуан обясни, че в моя сън аз най-напред съм видял истински аквариум, след което сънното ми внимание се е прехвърлило през големи разстояния, за да види истински сюрреалистичен портрет на жена, отрупана с украшения. Крайният резултат от това, като изключим виждането на енергията, много е напомнял някой обикновен сън, при който елементите се превръщат в нещо друго, щом човек се взре в тях.

- Зная колко смущаващо е всичко това - продължи той, несъмнено доловил моето объркване. - Поради някаква причина, свързана със съзнанието ни, виждането на енергия по време на сънуване е по-обезпокоително от всичко, което човек би могъл да си представи.

Аз отбелязах, че и преди съм виждал енергия в сънуването си, но това никога не ми е оказвало такова въздействие.

- Сега енергийното ти тяло вече е оформено и може да действа - каза той. - Ето защо, когато видиш, енергия насън, ти всъщност възприемаш един реален свят през булото на съня. в това се изразява и значението на пътуването, което си предприел. То е било реално пътуване. включвало е произвеждащи енергия елементи, които едва не са те убили.

- Нима положението ми е било толкова сериозно, дон Хуан?

- И още как! Съществото, което те е връхлетяло, е било изцяло изтъкано от съзнание и смъртоносно, колкото си щеш. Ти си видял енергията му. Безспорно вече си разбрал, че докато не започнем да виждаме по време на сънуване, не можем да направим разлика между реалните, произвеждащи енергия неща, и илюзорните проекции. Затова, макар че си се борил с неорганичните същества и действително си видял скаутите и тунелите, твоето енергийно тяло не знае с положителност дали те са били реални, тоест произвеждащи енергия. Ти си деветдесет и девет, но не и сто процента сигурен в това.

Дон Хуан настояваше да разговаряме за предприетото от мен пътуване. По някакви необясними причини аз нямах желание да се занимавам с тази тема. Думите му бяха предизвикали незабавна реакция у мен. Бях обзет от силен, особен страх, с който се мъчех да се преборя; това мрачно чувство ме човъркаше с неприятна настойчивост.

- Ти несъмнено си попаднал в друга люспа на лука - каза дон Хуан в завършек на някакво твърдение, на което не бях обърнал внимание.

- За каква люспа говориш, дон Хуан?

- Вселената е като лук с множество люспи. Светът, който познаваме, е само една от тях. Понякога ние прекосяваме границите му и навлизаме в друга люспа - друг свят, много подобен на нашия, но все пак различен. Същото си направил и ти, и то съвсем самичък.

- Как е възможно да се осъществи такова пътуване, дон Хуан?

- Въпросът ти е безполезен, защото никой не може да му даде отговор. Според.магьосниците вселената е изградена от пластове, които енергийното тяло е в състояние да прекосява. Знаеш ли къде съществуват древните магьосници и до ден днешен? в друг пласт, в друга люспа на лука.

- Лично аз много трудно мога да проумея или да приема идеята, че човек е способен да предприема реални, практически пътувания по време на сънищата си.

- Вече сме обсъждали тази тема до пълна изнемога. Бях убеден, че си разбрал за какво става дума: пътуването на енергийното тяло зависи изцяло от позицията на събирателната точка.

- Да, това си ми го казвал. Но, колкото и да съм си блъскал главата над думите ти, обяснението, че пътуването е в позицията на събирателната точка, не ми говори абсолютно нищо.

- Твоят проблем е, че се отнасяш надменно към тези неща. Аз бях същият като теб. Надменността не ни позволява да променяме коренно разбиранията си за света. Освен това ни кара да смятаме, че винаги имаме право.

Идеята на дон Хуан ми се видя съвършено ясна, но аз все пак му напомних, че изпитвам някаква вътрешна съпротива.

- Предлагам ти да се заемеш с една дивотия, която би могла да промени хода на нещата - каза той. - Започни да си повтаряш непрекъснато, че движещата сила на магьосничеството е загадката на събирателната точка. Ако си повтаряш това достатъчно дълго, едно невидимо влияние ще се намеси и ще внесе у теб необходимата промяна.

По нищо не личеше, че дон Хуан се шегува. Разбрах, че говори напълно сериозно. Притесни ме единствено настойчивостта, с която подчерта, че трябва безспирно да си казвам тази формулировка. Улових се, че мисля за всичко това като за някаква нелепост.

- Престани вече с надменното си отношение - сряза ме дон Хуан. - Повтаряй си тези думи искрено.

- Загадката на събирателната точка е всичко в магьосничеството - продължи той, без да гледа към мен. - Или по-точно, всичко в магьосничеството се основава на манипулирането на събирателната точка. Ти знаеш това, но трябва да си го повтаряш.

Докато го слушах, за миг ми се стори, че ще умра от мъка. Едно невероятно чувство на физическа тъга стегна гърдите ми и ме накара да извикам от болка. Стомахът и диафрагма-та ми като че ли се изтласкваха нагоре, навлизайки в гръдния ми кош. Това ме изпълни с такова силно напрежение, че нивото на съзнанието ми се промени и аз се върнах 8 нормалното си състояние. Разговорът, който бяхме водили, се превърна в неясна мисъл за нещо, което би могло да се случи, но в действителност не се е случило, както ми подсказваше светската логика на моето ежедневно ниво на съзнание.

Следващият ни разговор за сънуването беше свързан с причините за настъпилото прекъсване в заниманията ми, което продължаваше вече месеци наред. Дон Хуан ме предупреди, че ще трябва да тръгне по заобиколен път, за да обясни ситуацията, в която се намирах. Той най-напред изтъкна, че съществува огромна разлика между мислите и делата на хората, живели в древността, и тези на съвременното човечество. После посочи, че в древни времена хората са имали много реалистични представи за естеството на възприятието и за съзнанието, защото техните възгледи са се основавали на наблюденията им над заобикалящата ги вселена. Съвременните хора, напротив, имат абсурдно нереалистични представи за възприятието и съзнанието, понеже техните възгледи произтичат от наблюденията им над общественото устройство и от мястото, което заемат в него.

- Защо ми казваш всичко това? - попитах аз.

- Защото си съвременен човек, който се е обвързал с представите и наблюденията на хората, живели в древността -отвърна дон Хуан. - За теб тези неща са напълно непознати. Сега повече от всякога се нуждаеш от трезвост и самообладание. Опитвам се да построя мост, по който да можеш да вървиш - един здрав мост между възгледите на древните и на съвременните хора.

Той отбеляза, че аз съм запознат само с едно от всичките трансцендентални наблюдения на хората от древността, понеже то е достигнало до наши дни - идеята за сделката с дявола, при която човек продава душата си, за да се сдобие с безсмъртие - нещо, което, според дон Хуан, изглеждаше като пряк отзвук от взаимоотношенията на древните магьосници с неорганичните същества. Дон Хуан ми напомни, че сънният пратеник се бе опитал да ме склони да остана в неговото царство, предлагайки ми възможността да запазя своята индивидуалност и съзнание едва ли не за цяла вечност.

- Както знаеш, поддаването на съблазните на неорганичните същества не е просто идея; то е нещо реално - продължи той. - Но ти все още не си разбрал напълно какво означава тази реалност. Сънуването също е реално; то е състояние, произвеждащо енергия. Ти чуваш твърденията ми и несъмнено схващаш какво искам да кажа, но съзнанието ти още не е достигнало до цялостното значение на всичко това.

Дон Хуан заяви, че моята рационалност е наясно с последиците, до които би довело едно такова разбиране на нещата, и при последния ни разговор е предизвикала промяна в нивото на съзнанието ми; вследствие на това аз съм възвърнал нормалното си ниво, преди да успея да разгледам всички нюанси на съня си. Рационалността ми допълнително се е погрижила за защитата си, като е прекратила заниманията ми по сънуване.

- Мога да те уверя, че прекрасно разбирам какво означава „състояние, произвеждащо енергия" - казах аз.

- Аз пък мога да те уверя, че нищо не разбираш - сопна ми се дон Хуан. - В противен случай щеше да изградиш преценката си за сънуването много по-грижливо и внимателно. Тъй като си убеден, че просто си сънуваш, ти поемаш необмислени рискове. Погрешната ти логика ти подсказва, че каквото и да се случи, в даден момент сънят ще свърши и ти ще се събудиш.

Прикриване за улавяне на прикривачите

Хадес — Fri, 26 Jun 2009 21:12:26 GMT

Когато се прибрах у дома, скоро ми стана ясно, че е невъзможно да си отговоря на който и да е от моите въпроси. в действителност не бях в състояние даже да ги формулирам. Това навярно се дължеше на обстоятелството, че за мен границата на второто внимание вече беше започнала да се размива - едно събитие, чието начало беше първата ми среща с Флоринда Грау и Карол Тигз в света на ежедневния живот. Фактът, че те ми бяха напълно непознати, а същевременно толкова близки, че в случай на нужда бих пожертвал живота си заради тях, породи у мен объркване, което ми се отрази безкрайно зле. Запознанството ми с Таиша Абелар бе станало няколко години по-рано и аз тъкмо бях започнал да свиквам със смущаващото чувство, че я познавам по някакъв начин, за който нямам и най-малката представа. Прибавянето на още двама души се оказа твърде много за моя претоварен организъм. Направо се разболях от изтощение и се наложи да потърся помощта на дон Хуан. Отидох в Южно Мексико, в града, където живееше той заедно със сподвижниците си.

Едва бях споменал тревогите си, когато дон Хуан и останалите магьосници от групата му избухнаха в гръмогласен смях. Дон Хуан ми обясни, че те всъщност се смеели не на мен, а на самите себе си. Моите познавателни проблеми им напомнили за затрудненията, които имали те по времето, когато границата на второто внимание се размила за тях -същото, което ставало и с мен в момента. Както каза той, по онова време и тяхното съзнание, подобно на моето, не било подготвено за такова нещо.

- Всеки магьосник минава през тези страдания - продължи дон Хуан. - Съзнанието е безкрайна област за изследвания, както за магьосниците, така и за човека изобщо. Струва си да поемаме всякакви рискове, за да разширим съзнанието, да използваме всякакви средства. Но не бива да забравяш, че то може да бъде разширено само при наличието на здрав дух.

Той отново ми каза, че времето му вече изтичало, затова било необходимо аз да използвам мъдро възможностите си и да усвоя колкото се може повече материал преди неговото заминаване. По-рано, когато слушах такива приказки, винаги изпадах в дълбока депресия. Напоследък обаче бях започнал да се примирявам с наближаващото отпътуване на дон Хуан. Мисълта за това все още ме хвърляше в паника, но вече не ме караше да се чувствам потиснат.

За момента не си казахме нищо повече. На следващия ден аз закарах дон Хуан, по негова молба, до Мексико Сити, Пристигнахме по обед и отидохме направо в Хотел дел Прадо на „Пасео Аламеда", където обикновено отсядаше дон Хуан при посещенията си в града. Той имаше уговорена среща с адвокат в четири часа следобед същия ден. Тъй като разполагахме с много време, тръгнахме да обядваме в кафе „Такуба" - едно известно заведение в сърцето на търговската част, което се славеше с доброто си меню.

Дон Хуан не беше гладен. Той си поръча само две сладки царевични питки, докато аз си устроих същинско пиршество. Смеейки се, дон Хуан правеше знаци на мълчаливо отчаяние от прекрасния ми апетит.

- Ще ти предложа една линия на поведение - каза той с рязък тон, когато свършихме с обеда. - Става дума за последната задача, свързана с третата врата на сънуването; тази задача се изразява в прикриване за улавяне на прикривачите -една много загадъчна маневра. Да се прикриваш, за да улавяш прикривачите, означава съзнателно да извличаш енергия от царството на неорганичните същества, за да можеш да извършиш магьоснически подвиг.

- Какъв е този подвиг, дон Хуан?

- Едно пътуване - пътуване, което използва съзнанието като елемент на околната среда - обясни той. - В света на ежедневния живот водата е такъв елемент на околната среда, който ние използваме, за да пътуваме. Представи си съзнанието като подобен елемент, който може да послужи за същата цел. Посредством съзнанието скаути от цялата вселена идват при нас, и обратно - пак чрез него магьосниците отиват до най^:отдалечените кътчета на вселената.

Някои от множеството идеи, с които дон Хуан ме беше запознавал по време на обучението ми, веднага завладяваха вниманието ми, без да е нужно да бъда увещаван. Точно така стана и в този случай.

- Идеята, че съзнанието е физически елемент, е. направо революционна - промълвих аз със страхопочитание.

- Не съм казал, че е физически - поправи ме той. - То е енергиен елемент. Трябва да правиш разлика между тези две неща. За магьосниците, които виждат, съзнанието е сияние. Те могат да прикачват енергийните си тела към това сияние и да пътуват с него.

- В какво се състои разликата между физическите и енергийните елементи? - попитах аз.

- в това, че физическите елементи са част от нашата система за интерпретиране, а енергийните не са. във вселената ни съществуват енергийни елементи, каквото е и съзнанието. Ала ние, като обикновени хора, възприемаме само физическите елементи, защото така сме научени. Магьосниците възприемат енергийните по същата причина - защото така са научени.

Дон Хуан ми обясни, че същността на магьосничеството е използването на съзнанието като енергиен елемент на нашата околна среда и че от гледна точка на практическите действия траекторията на магьосничеството е следната: първо, да освободим наличната си енергия, като се придържаме безупречно към пътя на магьосниците; второ, да употребим тази енергия, за да развием енергийното си тяло посредством сънуването; и трето, да използваме съзнанието като елемент на околната среда, чрез който да влизаме с енергийното си тяло и с цялата си физическа маса в други светове.

- Енергийните пътешествия в други светове биват два вида, продължи той. - При единия съзнанието взима енергийното тяло на магьосника и го понася нанякъде, а при другия самият магьосник решава, напълно обмислено, да извърши пътешествие, използвайки този елемент. Ти вече си пътувал по първия начин. вторият обаче изисква огромна дисциплина.

След дълго мълчание дон Хуан добави, че в живота на магьосниците има някои неща, с които трябва да се борави много изкусно, и че контактът със съзнанието като енергиен елемент, достъпен за енергийното тяло, е най-важното, съдбоносно и опасно измежду тези неща.

Нямах какво да кажа. Целият бях изтръпнал и го слушах в захлас.

- Сам по себе си ти не притежаваш достатъчно енергия, за да осъществиш последната задача за третата врата на сънуването - продължи той, - но двамата с Карол Тигз несъмнено можете да направите това, което имам предвид.

Последва мълчание, с което дон Хуан явно ме подтикваше да попитам какво точно има предвид. Смехът му само засили мрачните ми предчувствия.

- Искам вие двамата да прекрачите границите на нормалния свят и да влезете в друг, използвайки съзнанието като енергиен елемент - каза той. - Това прекрачване и навлизане е равносилно на прикриване за улавяне на прикривачите. Използването на съзнанието като елемент на околната среда е нещо, което не се влияе от неорганичните същества, но все пак си служи с тяхната енергия.

Дон Хуан не пожела да ми даде допълнителна информация, за да не би, както сам обясни, да ми окаже някакво въздействие. Той беше убеден, че колкото по-малко зная предварително, толкова по-добре ще се справя. Аз не бях съгласен с него, но той ме увери, че в случай на нужда енергийното ми тяло прекрасно би могло да се погрижи за себе си.

От ресторанта отидохме в кантората на адвоката. Дон Хуан бързо си свърши работата и докато се усетя, вече се намирахме в едно такси на път за летището. Дон Хуан ме осведоми, че Карол Тигз специално пристига от Лос Анджелис, за да изпълни последната задача заедно с мен.

- Долината на Мексико Сити е великолепно място за извършването на този магьоснически подвиг, който трябва да бъде ваша цел - отбеляза той.

- Още не си ми обяснил каква точно е процедурата, която е необходимо да следвам - казах аз.

Той не ми отвърна и за известно време настъпи мълчание. Но по-късно, докато чакахме самолетът да кацне, дон Хуан ми описа начина на действие. Трябваше да отида в стаята на Карол в хотел „Рехис", който се намираше срещу нашия хотел, да вляза в състояние на пълен вътрешен покой и да премина плавно към сънуване заедно с нея, като произнасяме нашето намерение да се озовем в царството на неорганичните същества.

Прекъснах дон Хуан, за да му припомня, че винаги ми се налагаше да чакам появата на някой скаут, преди да изразя високо и ясно намерението си да отида в онова царство.

Той се засмя под мустак и каза:

- Ти още не си сънувал заедно с Карол Тигз. Сега ще видиш, че това е цяло удоволствие. Магьосничките не се нуждаят от никакви подкрепления. Те просто си ходят там, когато поискат; има скаути, които постоянно са на тяхно разположение.

Трудно ми беше да повярвам, че една магьосница би могла да върши такива неща, каквито ми описваше дон Хуан. Мислех си, че що се отнася до света на неорганичните същества, аз самият имах немалък опит. Когато споменах за това, получих резкия отговор, че моят опит е нищо в сравнение със способностите на магьосничките.

- Според теб защо бях взел Карол Тигз с мен, когато трябваше да те измъкнем физически от онова царство? - попита той. - Да не мислиш, че заради красотата й?

- Защо я взе, дон Хуан?

- Защото не можех да се справя сам, а за нея това беше нищо работа. всичко, което е свързано със света на неорганичните същества, й се удава с лекота.

- Тя изключителен случай ли е, дон Хуан?

- Жените като цяло имат естествено влечение към този свят; магьосничките, разбира се, са най-надарени, но Карол Тигз е по-добра от всички, които познавам, понеже, като жена-нагуал, тя притежава невероятна енергия.

Помислих си, че съм уловил дон Хуан в сериозно противоречие. По-рано той ми беше казвал, че неорганичните същества изобщо не се интересуват от жени. Сега пък твърдеше обратното.

- Не, не твърдя обратното - отвърна той, когато му посочих това несъответствие. - Казвал съм ти, че те не преследват жени, а се домогват единствено до мъже. Но съм ти казвал още и това, че самите неорганични същества са женски, както и цялата вселена е женска до голяма степен. Така че прави си сам заключенията.

Тъй като не знаех какви заключения да си направя, дон Хуан ми обясни, че на теория магьосничките могат да ходят до тамошния свят и да се връщат, както им е угодно, благодарение на своето разширено съзнание и на женската си същност.

- Напълно ли си сигурен, че е така? - попитах аз.

- Жените от моята група никога не са вършили това -призна той, - но не защото не могат, а защото аз ги разубедих на времето. Затова пък тези от твоята група го правят като две и две четири.

Почувствах някаква особена празнота в стомаха си. в действителност не знаех нищо за жените от групата ми. Дон Хуан ме утеши с думите, че моето положение е по-различно от неговото, както и ролята ми на нагуал. Той ме увери, че даже и да застана на главата си, не би ми се удало да разубедя която и да е от жените от моята група.

Докато таксито ни караше към хотела на Карол, тя забавляваше дон Хуан и мен, имитирайки някои хора, които познавахме. Аз се опитах да се държа сериозно и й зададох въпроси, свързани с нашата задача. Карол измънка някакви извинения, задето не била в състояние да ми отговори с цялата сериозност, която съм заслужавал. Дон Хуан се преви от смях, когато тя пародира тържествения ми тон.

След като тя се регистрира в хотела, тримата тръгнахме да се разхождаме из търговската част на града в търсене на антикварни книжарници. Хапнахме лека вечеря в ресторанта на Санборн в Керемидената сграда. Към десет часа се прибрахме в хотела. Тръгнахме направо към асансьора. Страхът ми беше изострил способността ми да забелязвам детайлите на обстановката. Хотел „Рехис" беше стара и масивна постройка. Мебелировката на фоайето явно бе виждала и по-добри дни. въпреки това всичко наоколо носеше отпечатъка на отминало великолепие, в което имаше нещо много привлекателно. Лесно можех да разбера защо Карол толкова харесваше този хотел.

Преди да се качим в асансьора безпокойството ми така се засили, че трябваше да поискам последни инструкции от дон Хуан.

- Кажи ми пак по какъв начин да действаме - замолих го аз.

Дон Хуан ни дръпна към големите старинни кресла във фоайето и търпеливо ни обясни, че щом се озовем в света на неорганичните същества, трябва да произнесем нашето намерение да прехвърлим нормалното си съзнание върху енергийните cu тела. Той ни посъветва двамата с Карол да произнесем заедно намерението си, макар че това не било от особено значение. За дон Хуан най-важното беше всеки от двама ни да възнамери да пренесе върху енергийното си тяло цялото съзнание, с което разполага в ежедневния свят.

- Как става това? - попитах аз.

- За да прехвърлиш съзнанието си, трябва само да изразиш намерението си и да притежаваш необходимото количество енергия - каза той. - Карол е наясно с всичко това, защото вече го е правила. Тя влезе с физическото си тяло в света на неорганичните същества, за да те измъкне оттам, нали си спомняш? Сега нейната енергия ще свърши цялата работа, накланяйки везните.

- Какво означава да наклониш везните? Изобщо не мога да се ориентирам в тези неща, дон Хуан.

Той поясни, че в случая този израз означава да присъединиш цялата си физическа маса към енергийното тяло. Каза още, че използването на съзнанието като средство за пътуване в друг свят не е резултат от прилагането на някакви техники, а естествена последица от наличието на намерение и на достатъчно енергия. Основната част от енергията на Карол Тигз, прибавена към моята, или основната част от моята енергия, прибавена към тази на Карол, щяла да ни превърне в един-единствен обект, способен да изтегли физическата ни маса и да я разположи върху енергийното тяло, за да осъществим пътуването.

- Какво точно трябва да направим, за да влезем в този друг свят? - попита Карол. въпросът й ме уплаши почти до смърт; смятах, че тя знае как стоят нещата.

- Цялата ви физическа маса трябва да се присъедини към енергийното ви тяло - отвърна дон Хуан, като я погледна в очите. - При тази маневра най-голямата трудност се състои в дисциплинирането на енергийното тяло - нещо, което и двамата вече сте постигнали. Липсата на дисциплина е единствената причина, поради която може да не успеете да извършите подвига на най-висшето прикриване. Понякога някой обикновен човек го извършва по случайност и така попада в друг свят. Това обаче веднага бива обяснено като халюцинация или умопомрачение.

Бих дал всичко на света, само и само дон Хуан да беше продължил да говори. Той обаче ни изпрати до асансьора и ние се качихме на втория етаж, където беше стаята на Карол, въпреки моите протести и рационалната ми потребност да узная нещо повече. Дълбоко в себе си чувствах, че вълнението ми се дължи не толкова на тази потребност, колкото на страха, който ме беше обзел. По някакъв начин тази магьосническа маневра ми изглеждаше по-страшна от всичко, което бях правил дотогава.

На раздяла дон Хуан ни каза:

- Забравете „Аз"-а и няма да се уплашите от нищо.

Той ни подкани да се замислим над последните му думи, като се усмихна широко и кимна с глава.

Карол се разсмя и започна да имитира как говореше дон Хуан, докато ни даваше загадъчните си наставления. Нейното фъфлене правеше изказванията му особено колоритни. Понякога намирах фъфленето й за очарователно. Обикновено обаче се дразнех от него. За щастие тази вечер то почти не се усещаше.

Наемателят

Хадес — Wed, 24 Jun 2009 21:12:50 GMT

Заниманията ми по сънуване не преминаха към следващ етап, както ставаше обикновено. При следващата ми среща с дон Хуан той ме постави под ръководството на две жени от неговата група: Флоринда и Сулейка, които бяха най-близките му спътнички. Обучението, на което ме подложиха те, беше свързано с различни начини за използване на енергийното тяло, а не с вратите на сънуването, и при това не беше достатъчно продължително, за да ми окаже някакво особено влияние. Останах с впечатлението, че тези жени искаха по-скоро да проверят възможностите ми, отколкото да ме научат на каквото и да е.

- Аз не мога да те науча на нищо повече във връзка със сънуването - каза дон Хуан, когато го разпитах за това положение на нещата. - Моето време на тази земя е към края си. Но Флоринда ще остане. Тя е човекът, който ще напътства не само теб, но и всичките ми други ученици.

- Ще продължи ли тя заниманията ми по сънуване?

- Не зная, а и тя не знае. всичко зависи от духа - истинския играч. Ние самите не сме играчи. Ние сме просто пионки в ръцете му. Следвайки повелите на духа, аз трябва да ти кажа какво представлява четвъртата врата на сънуването, въпреки че не мога да те упътвам занапред.

- Какъв смисъл има само да ми възбуждаш апетита? Предпочитам да не ми казваш нищо.

- Духът не допуска аз или ти да взимаме решение за това. Длъжен съм да ти опиша четвъртата врата, независимо дали ми се иска, или не.

Дон Хуан ми обясни, че при четвъртата врата на сънуването енергийното тяло пътува до специфични, точно определени места, и че тази врата може да бъде използвана по три начина: първо, за пътуване до конкретни места, намиращи се на този свят; второ, за пътуване да конкретни места, намиращи се извън този свят; и трето, за пътуване до места, които съществуват само в намерението на други хора. Той заяви, че последният начин е най-труден и опасен, а освен това древните магьосници имали особени предпочитания към него.

- Какво искаш да направя с тези сведения? - попитах аз.

- Засега нищо. Запази ги в паметта си, докато ти потрябват.

- Значи ли това, че мога да мина през четвъртата врата самичък, без чужда помощ?

- Дали можеш, или не, зависи изцяло от духа.

Той рязко сложи край на разговора, но не остави у мен впечатлението, че трябва да се опитам сам да достигна и да преодолея четвъртата врата.

Дон Хуан ми определи една последна среща, която, както каза, щяла да бъде неговото магьосническо сбогуване с мен: последният щрих, който той щял да прибави към заниманията ми по сънуване. Трябваше да го посетя в малкото градче в Южно Мексико, където живееше той заедно с останалите магьосници от групата си.

Пристигнах там в късния следобед. Дон Хуан и аз отидохме във вътрешния двор на къщата му и седнахме на някакви неудобни плетени столове, покрити с огромни, дебели възглавници. Дон Хуан се разсмя и ми намигна. Тези столове му бяха подарени от една жена от неговата група и ние, особено той самият, трябваше просто да си седим така, сякаш нищо не ни безпокоеше. Столовете бяха купени в град Фийникс, Аризона, и внесени в Мексико с големи трудности.

Дон Хуан ме помоли да му прочета едно стихотворение от Дилън Томас, което, както каза той, било много подходящо за мен на този етап. '

Аз жадувах да се махна надалеч

на кухата люка от съскащата жлъч

и на ужасите стари от нестихващата глъч,

всеки миг все по-ужасна, докато по здрач

денят зад хълма потопи в морето пламнал меч;

-----------------------

Аз жадувах да се махна надалеч, но ме е страх

да не се взриви животът, недотлял докрай

сред кухата лъжа, която уж лежи и спи,

а пръсне ли се под небето, ще ме ослепи... *

Дон Хуан се изправи и каза, че смята да се поразходи из площада, който се намираше в центъра на града. Помоли ме да отида с него. веднага сметнах, че стихотворението го е изпълнило с негативни мисли и той има нужда да се поразсее.

Стигнахме до правоъгълния площад, без да разменим нито една дума. Обиколихме го няколко пъти, все така безмълвно. Доста много хора се навъртаха край магазините по улиците, които гледаха към източната и северната страна на парка. Настилката на всички улици покрай площада беше неравна. Къщите бяха груби едноетажни кирпичени постройки с керемидени покриви, варосани стени и с врати, боядисани в синьо или кафяво. На една пресечка встрани от площада високите стени на огромната колониална църква, която приличаше на мавърска джамия, се издигаха застрашително над покрива на единствения хотел в града.Откъм южната страна имаше два ресторанта, които съжителстваха по необясним начин и въртяха добра клиентела, предлагайки практически едно и също меню на едни и същи цени.

Аз наруших мълчанието и попитах дон Хуан не намира ли и той за странно, че двата ресторанта почти не се различават.

- В този град всичко е възможно - отвърна той. Начинът, по който го каза, ме смути.

- Защо си толкова нервен? - попита ме той със сериозно изражение. - Да не би да знаеш нещо, което не искаш да ми кажеш?

- Защо съм нервен ли? Ама че майтап. Та аз винаги съм нервен, когато съм край теб, дон Хуан - понякога повече, отколкото друг път.

Прев. Александър Шурбанов

Дон Хуан май трябваше да положи големи усилия, за да не се разсмее.

- Нагуалите действително не са най-дружелюбните създания на земята - рече той с извинителен тон. - Аз изпитах това на собствения си гръб, докато мерех сили с моя учител, ужасния нагуал Хулиан. Самото му присъствие ме плашеше до смърт. А когато той ме вземеше на мушка, винаги си мислех, че животът ми не струва и пукната пара.

- Ти безспорно оказваш същото въздействие върху мен, дон Хуан.

Той избухна в искрен смях.

- О, не. Това е твърде преувеличено. Аз съм ангел в сравнение с него.

- Може и да си ангел в сравнение с нагуала Хулиан, но аз не го познавам, за да ви съпоставя.

Дон Хуан се посмя още малко, а после отново стана сериозен.

- Не зная защо, но определено съм уплашен - казах аз.

- Смяташ ли, че имаш някаква причина да си уплашен? -попита той, като спря да върви и ме изгледа втренчено.

Както ми се стори, тонът му и повдигнатите му вежди издаваха подозрението, че аз зная нещо, което тая в себе си. Очевидно очакваше да направя разкритие.

- Твоята настойчивост ме учудва - казах аз. - Сигурен ли си, че не си ти този, който си е наумил нещо?

- Да, наумил съм си - призна той и се ухили. - Но не това е въпросът. Работата е там, че в този град има нещо, което те очаква. И ти или не знаеш точно какво е то, или знаеш, но не смееш да ми го кажеш, или пък не знаеш абсолютно нищо.

- Какво ме очаква тук?

вместо да ми отговори, дон Хуан закрачи отново и ние продължихме разходката в пълно мълчание. Направихме доста обиколки на площада, докато търсехме къде да седнем. След известно време няколко млади жени станаха от една пейка и си тръгнаха.

- Години наред съм ти описвал ненормалните практики на магьосниците от древно Мексико - рече дон Хуан, като се настани на пейката и ми направи знак да седна до него.

Говорейки така разпалено, сякаш за пръв път казваше това, той започна пак да ми разправя същото, което вече бях чувал от него многократно: че онези магьосници, водени от крайно егоистични интереси, влагали всичките си усилия в усъвършенстването на практики, които ги тласкали все по-далеч и по-далеч от трезвомислието и умственото равновесие, и че в крайна сметка били унищожени, когато сложните им системи от вярвания и практики се превърнали в такова бреме, което те повече не можели да носят.

- Древните магьосници, разбира се, живеели и се развивали в този район - каза той, като ме наблюдаваше, за да види реакцията ми. - Тук, в този град. Той е издигнат върху основите на един от техните градове. в тукашната местност протичали всички дейности на древните магьосници.

- Напълно ли си сигурен в това, дон Хуан?

- Да, а ти много скоро ще се убедиш в думите ми. Нарастващата ми тревога ме принуждаваше да правя нещо, което ненавиждах: да съсредоточавам цялото си внимание върху самия себе си. Дон Хуан, долавяйки обърканите ми чувства, ги подклаждаше още повече.

- Съвсем скоро ще разберем дали ти всъщност си като древните магьосници, или като съвременните - рече той.

- Направо ще ме подлудиш с тези странни и зловещи приказки - протестирах аз.

Тринайсетте години, прекарани с дон Хуан, ме бяха подготвили най-вече да мисля за ужаса като за нещо, което постоянно се спотайва на две крачки от мен и всеки миг може да се развихри.

Дон Хуан като че ли беше раздвоен. Забелязах, че поглежда крадешком към църквата. Даже се държеше разсеяно. Когато му заговорих, той не ме чу. Наложи се да повторя въпроса си:

- Чакаш ли някого?

- Да - отвърна той. - В това можеш да не се съмняваш. Тъкмо проверявах обстановката. Ти ме улови в момента, в който изследвах околността с енергийното си тяло.

- И какво усети, дон Хуан?

- Моето енергийно тяло усеща, че всичко си е на мястото. Пиесата ще бъде поставена тази вечер. Ти си главното действащо лице. Аз съм актьор с малка, но съществена роля. Напускам сцената в първото действие.

- За какво говориш, дявол да го вземе?

Той не отвърна на въпроса ми. Усмихна се многозначително.

- Просто подготвям почвата - рече той. - Малко те разгрявам, така да се каже, като пак се връщам към познатата идея, че съвременните магьосници са научили един труден урок. Те са разбрали, че само ако останат напълно безпристрастни, ще имат достатъчно енергия, за да бъдат свободни. Тяхната безпристрастност е много особена - тя не е породена от страх или леност, а от убеждение.

Дон Хуан замълча за малко, изправи се и протегна ръцете си напред, после встрани и най-сетне назад.

- Направи и ти така - посъветва ме той. - Тялото се отпуска по този начин, а ти трябва да си много отпуснат, за да посрещнеш онова, което ще дойде при теб довечера. - Той се усмихна широко. - Тази вечер ще бъдеш изправен пред пълна безпристрастност или пред крайна самозабрава. Това е избор, който всеки нагуал от моята приемствена линия трябва да направи.

Дон Хуан отново седна и си пое дълбоко дъх. Цялата му енергия сякаш беше отишла в думите, които беше казал.

- Струва ми се, че мога да разбера безпристрастността и самозабравянето - продължи той, - защото имах изключителното предимство да познавам двама нагуали: моя покровител, нагуала Хулиан, и неговия покровител, нагуала Елиас. Лично видях разликата, която съществуваше между тях. Нагуалът Елиас беше безпристрастен до такава степен, че можеше да сложи настрана един дар на силата. Нагуалът Хулиан също беше безпристрастен, но не чак толкова, че да не се възползва от подобен дар.

- Ако се съди по начина, по който говориш - казах аз, - ти май се каниш изневиделица да ме подложиш на някакво изпитание тази вечер. Така ли е?

- Аз нямам властта да те подлагам изневиделица на каквито и да е изпитания, но духът има тази власт - заяви дон Хуан, ухилен до уши. После добави:

- Аз съм само негов служител.

- Какво ще направи духът с мен, дон Хуан?

- Мога единствено да ти кажа, че тази вечер ще получиш урок по сънуване, също като по-рано, на не аз ще ти предам този урок. Някой друг ще бъде твой учител и водач.

-И кой ще бъде той?

- Един гост, който, би могъл да те изненада ужасно много или абсолютно никак.

- А какъв е урокът, който ще получа?

- Това е урок, свързан с четвъртата врата на сънуването.-Той се състои от две части. Първата част ще ти обясня аз след малко. втората никой не е в състояние да ти обясни, защото тя е нещо, което се отнася само за теб. всички нагуали от моята линия са получили такъв двуделен урок, но той е бил различен за всеки от тях; урокът винаги е бил съобразяван с личния характер на съответния нагуал.

- Твоето обяснение никак не ми помага, дон Хуан. Чувствам се все по-неспокоен.

Известно време мълчахме. Бях развълнуван и притеснен и се опасявах, че каквото и да казва, ще прозвучи като досадна забележка.

- Както вече знаеш, за съвременните магьосници директното възприемане на енергията е въпрос на лично постижение - рече дон Хуан. - Ние се научаваме да манипулираме събирателната си точка благодарение на собствената си дисциплина. При древните магьосници преместването на събирателната точка било последица от подчинението им на техните учители, които осъществявали различните премествания чрез тайнствени действия и после ги предавали на учениците си като дарове на силата.

- Тези, чиято енергия е по-мощна от нашата, биха могли да направят с нас какво ли не - продължи той. - Нагуалът Хулиан, например, беше в състояние да ме превърне във всичко, което би могъл да поиска - в светец или демон. Но той беше безупречен нагуал и ме остави да бъда самия себе си. Древните магьосници обаче не били толкова безупречни и с неспирните си усилия да се сдобият с власт над други хора създали атмосфера на мрак и ужас, която се предавала от учител на ученик.

Той се изправи и обгърна с поглед всичко около нас.

- Както и сам виждаш, този град не е нещо кой знае какво - продължи дон Хуан, - но той крие неповторимо очарование за воините от моята линия. Тук се намира източникът на това, което сме, и източникът на онова, което не искаме да бъдем. И тъй като времето ми вече изтича, аз трябва да ти предам някои идеи, да ти разкажа някои истории, да те свържa с някои същества, и то именно тук, в този град, точно както и моят покровител постъпи с мен.

Дон Хуан каза, че ще ми повтори нещо вече известно: че всичко, което той е и което знае, е наследено от неговия учител, нагуала Хулиан, който от своя страна наследил всичко от учителя си, нагуала Елиас; нагуалът Елиас - от нагуала Росендо; той пък - от нагуала Лухан; нагуалът Лухан - от нагуала Сантистебан, а той - от нагуала Себастиан.

Дон Хуан формално ми повтори и нещо, което по-рано ми беше обяснявал многократно - че имало още осем нагуала преди Себастиан, но те били доста различни. Макар и пряко свързани със същата магьосническа линия, те били с други разбирания и с друго отношение съм магьосничеството.

- Сега трябва да си спомниш и да ми повториш всичко, което съм ти казвал за нагуала Себастиан - нареди ми той.

Това искане ми се стори странно, но аз все пак изредих всичко, което бях чувал от дон Хуан и неговите сподвижници за нагуала Себастиан и за легендарния древен магьосник, предизвикател на смъртта, когото те наричаха „наемателя".

- Ти знаеш, че предизвикателят на смъртта дава дарове на силата на всеки нагуал поколения наред - каза дон Хуан. - И тъкмо специфичният характер на тези дарове е променил основната посока на нашата приемствена линия.

Той ми обясни, че наемателят, бидейки магьосник от старата школа, усвоил от учителите си всички тънкости, свързани с променянето на позицията на неговата събирателна точка. Тъй като странният му живот и съзнанието му продължавали навярно вече хиляди години - предостатъчно време, за да се усъвършенства каквото и да било - той понастоящем знаел как да достига и задържа стотици, ако не и хиляди позиции на събирателната точка. Даровете му били едновременно като карти, които изобразявали начини за преместване на събирателната точка до определени позиции, и като наръчници, указващи как да бъде прикована тя във всяко от тези места с цел да се придобие компактност.

Дон Хуан беше в апогея на разказваческото си майсторство. Никога не го бях чувал да говори толкова драматично. Ако не го познавах добре, бих могъл да се закълна, че долавям в гласа му дълбоката и тревожна интонация на човек, обзет от страх или загриженост. жестовете му създадоха у мен представата за добър актьор, който прекрасно изобразява безпокойство и вълнение.

Дон Хуан ме погледна втренчено u ми каза с такъв тон и маниер, сякаш разкриваше някаква мъчителна тайна, че нагуалът Лухан, например, получил от наемателя дар, състоящ се от петдесет позиции. После заклати ритмично глава, като че ли безмълвно ме подканяше да се замисля над това, което току-що бе казал. Аз мълчах.

Жената от църквата

Хадес — Tue, 23 Jun 2009 21:19:21 GMT

Дон Хуан и аз седяхме мълчаливо. Бях изчерпал въпросите си, а и той като че ли ми беше казал всичко необходимо. Часът едва минаваше седем, но площадът бе необичайно пуст. Беше топла привечер. в този град хората обикновено се разхождаха по площада до десет или единайсет вечерта.

За миг се заех отново да претегля онова, което се случваше с мен. времето, което трябваше да прекарам с дон Хуан, вече изтичаше. Той и неговата група скоро щяха да осъществят магьосническата мечта - да напуснат този свят и да отидат в невъобразими измерения. На базата на моя ограничен успех в областта на сънуването аз вярвах, че техните искания не са фантастични, а извънредно трезви, макар и противоречащи на обикновения здрав разум. Целта им бе да възприемат неизвестното и те я бяха постигнали.

Дон Хуан с право твърдеше, че като предизвиква редовно преместване на събирателната точка, сънуването освобождава възприятието, разширявайки обсега му. За магьосниците от групата на дон Хуан сънуването не само бе отворило врата към други, достъпни за възприятие светове; то също така ги бе подготвило да влязат в тези сфери с цялостното си съзнание. За тези хора сънуването се бе превърнало в нещо неизразимо, несравнимо - нещо, за чиято природа и обхват би могло да се говори единствено с алюзии - така, както дон Хуан бе казал, че то е вратата, водеща към светлината и мрака на вселената.

Сега за тях вече съществуваше само един проблем с неизвестен изход: моята среща с предизвикателя на смъртта. Съжалявах, че дон Хуан не ме беше известил по-рано, за да мога да се подготвя по-добре за това. Но той беше нагуал, който вършеше всички важни неща внезапно, без никакво предупреждение.

Докато седях с него в онзи парк и чаках да видя как ще се развият работите, аз за миг като че ли се почувствах добре. После емоционалното ми равновесие отново се разклати и моментално ме налегна черно отчаяние. Нападнаха ме разни дребнави мисли за моята безопасност, моите цели, моите надежди в живота, моите грешки. И все пак, като се вглеждах внимателно в себе си, трябваше да призная, че навярно единствената ми истинска грешка беше по-нататъшната съдба на трите ми спътнички в света на дон Хуан. А ако размислех още по-добре, дори това не ме тревожеше чак толкова. Дон Хуан ги беше научил да бъдат такива магъоснички, които винаги знаят какво да правят, и - което всъщност е най-важно - беше ги подготвил винаги да знаят как да използват собственото си знание.

След като в действителност отдавна се бях разделил с всички възможни причини за терзание, сега ми оставаше единствено загрижеността за самия себе си; и аз се отдадох на това чувство най-безсрамно. Едно последно самозабравяне - страхът, че ще умра от ръката на предизвикателя на смъртта. вече бях толкова уплашен, че повърнах. Опитах се да кажа някакви извинения, но дон Хуан се разсмя.

- Това, че дереш лисици от страх, съвсем не е нещо необичайно - рече той. - Когато аз трябваше да се срещна с предизвикателя на смъртта, направо се подмокрих, повярвай ми.

Един проточен, непоносим миг измина в мълчаливо очакване.

- Готов ли си? - попита дон Хуан. Казах „да", а той добави, изправяйки се:

- В такъв случай да вървим и да видим как ще застанеш на огневата линия.

Той ме поведе пак към църквата. Колкото и да се старая, и до ден-днешен не мога да си спомня нищо друго за изминаването на това разстояние, освен обстоятелството, че той трябваше да ме влачи през целия път. Не си спомням момента, в който съм стигнал до църквата, нито пък как съм влязъл в нея. Когато се опомних, открих, че съм коленичил до една дълга църковна пейка от захабено дърво, в съседство с жената, която бях видял по-рано. Тя ми се усмихваше. Огледах се отчаяно, търсейки дон Хуан, но той не се виждаше никъде. Щях да побягна колкото ми крака държат, ако жената не ме беше сграбчила за ръката.

- Защо толкова се боиш от мен, клетата женица? - попита ме тя на английски.

Останах като закован на мястото, където бях коленичил. Нейният глас ме бе завладял мигновено и изцяло. в дрезгавия му звук имаше нещо, което не мога да опиша, но то пробуди най-дълбоко скритите ми спомени. Стори ми се, че винаги съм познавал този глас.

Омагьосан от неговия звук, не помръдвах от мястото си. жената ме попита още нещо на английски, но аз не можах да схвана какво ми каза. Тя ми се усмихна многозначително.

- Всичко е наред - прошепна тя на испански. Беше коленичила от дясната ми страна. - Истинският страх е нещо, което разбирам. Аз живея с него.

Канех се да я заговоря, когато сънният пратеник се обади в ухото ми. „Това е гласът на Ермелинда, твоята дойка", рече той. Единственото, което някога съм знаел за Ермелинда, беше разказът за нейната смърт - била блъсната от камион, излязъл извън уличното платно, фактът, че гласът на тази жена бе извадил на бял свят такива дълбоки, стари спомени, направо ме шокира. За миг ме обзе мъчителна тревога.

- Аз съм твоята дойка! - тихо възкликна жената. - Колко странно! Искаш ли гръдта ми? - добави тя и се преви от смях.

Направих върховно усилие да остана спокоен, ала знаех, че самообладанието ми скоро ще ме напусне и съвсем ще изгубя ума и дума.

- Не обръщай внимание на шегите ми - продължи тя с тих глас. - Истината е, че много ми харесваш. Ти преливаш от енергия. Добре ще се разберем ние с теб.

Двама по-възрастни мъже коленичиха точно пред нас. Единият от тях се обърна и ни погледна с любопитство. Без да дава вид, че го е забелязала, жената продължи да шепне на ухото ми.

- Нека да подържа ръката ти - помоли тя.

Молбата й обаче приличаше на заповед. Подадох й ръката си, неспособен да й откажа.

- Благодаря ти. Благодаря ти, че ми се доверяваш и разчиташ на мен - каза тя шепнешком.

Гласът й ме влудяваше. Неговата дрезгавост беше толкова екзотична, толкова женствена. За нищо на света не бих го взел за мъжки глас, който се мъчи да мине за женски. Беше дрезгав, но не груб или гърлен. Напомняше no-скоро звука от боси крака, които тихо стъпват по чакъл.

Положих огромни усилия да разкъсам едно невидимо енергийно покривало, което като че ли ме беше обгърнало. Стори ми се, че съм успял. Изправих се, готов да си тръгна, и тъкмо това щях да направя, ако жената не бе станала също и не ми бе прошепнала на ухото:

- Недей да бягаш. Има толкова много неща, които трябва да ти кажа.

Седнах машинално, възпрян от любопитството, което ме обзе. Колкото и да е чудно, тревогата ми внезапно бе изчезнала, а също и страхът ми. Даже имах достатъчно присъствие на духа, за да задам въпроса:

- Ти наистина ли си жена?

Тя се закиска тихичко, също като някое младо момиче. После произнесе едно засукано изречение.

- Ако се осмеляваш да мислиш, че бих се превърнала в страшен мъж и бих ти причинила някакво зло, дълбоко се заблуждаваш - каза тя, подчертавайки още повече онези странни, хипнотични нотки в гласа си. - Ти си мой благодетел. Аз съм на твоите услуги, така както съм била на услугите на всички нагуали преди теб.

Събрах цялата си енергия и изразих решението, което бях взел.

- Предоставям ти енергията си - заявих аз. - Приеми я като дар от мен; аз обаче не искам от теб никакви дарове на силата. Говоря съвсем сериозно.

- Не мога да я взема просто така - прошепна тя. - Аз плащам за това, което получавам - такава е сделката. Глупаво е да си даваш енергията даром.

- През целия си живот съм бил глупак, повярвай ми - казах аз. - Наистина мога да си позволя да ти направя този подарък; тук няма никаква трудност за мен. Щом имаш нужда от енергия, давам ти я. Не искам обаче да се обременявам с излишни неща. Аз нямам нищо и това ми харесва.

- Може би - замислено промълви тя.

войнствено я попитах дали иска да каже, че може би ще вземе енергията ми, или просто не вярва, че нямам нищо, и това ми харесва. Тя се закиска весело и отвърна, че би могла да се възползва от щедрото ми предложение, но все пак трябвало да ми се отплати. Била длъжна да ми даде нещо с подобна стойност.

Докато я слушах, осъзнах, че тя говореше испански с крайно своеобразен чуждестранен акцент. Прибавяше допълнителна фонема към средната сричка на всяка дума. Никога в. живота си не бях чувал някой да говори така.

- Имаш доста необикновен акцент - казах аз. – Откъде идва той?

- От цяла вечност - отвърна тя с въздишка.

вече бяхме започнали да установяваме контакт. Разбрах защо въздъхна. Тя беше нещо, кажи-речи, постоянно, докато аз бях временен. в това се криеше моето предимство. жената предизвикател на смъртта, сама се бе заклещила в капан, а аз бях свободен.

Разгледах я внимателно. На вид тя беше на около трийсет и пет - четирийсет години. Беше мургава, типична индианка, сравнително едра, но не дебела, нито пък тромава. видях, че кожата на ръцете й е гладка, а мускулите - стегнати, като на млад човек. Прецених, че е висока около метър и седемдесет. Носеше дълга рокля, черен шал и кожени сандали. Така, както беше коленичила, можех да видя гладките й пети и част от здравите й прасци. Талията й беше стройна. Имаше големи гърди, които не можеше или навярно не искаше да замаскира с шала си. Косата й беше смолисточерна и сплетена на дълга плитка. Лицето й не беше нито хубаво, нито грозно. в чертите й нямаше нищо забележително. Почувствах, че едва ли би могла да привлече нечие внимание, ако не бяха очите й, които тя постоянно свеждаше и криеше зад полуспуснатите си клепачи. Имаше прекрасни очи, ясни и спокойни. Освен тези на дон Хуан, никога не бях виждал толкова блестящи и пълни с живот очи като нейните.

Тя ме накара да се успокоя напълно. Зад такива очи не би могла да се крие зла воля. Усетих прилив на доверие и оптимизъм, наред с чувството, че съм познавал тази жена през целия си живот. Същевременно много добре си давах сметка и за нещо друго - за моята емоционална неустойчивост. в света на дон Хуан това мое качество винаги ме бе измъчвало, принуждавайки ме да бъда като топка на ластик. След мигове на пълно доверие и интуитивно разбиране веднага ме налягаха жалки съмнения и подозрения. Така щеше да стане и в този случай. в недоверчивия ми ум внезапно се зароди предупредителната мисъл, че съм започнал да се поддавам на чара на тази жена.

- Ти си научила испански доста късно, нали? - попитах аз, колкото да се отърся от мислите си и да не й дам възможност да ги прочете.

- Едва вчера - отвърна тя и звънко се разсмя, показвайки малките си, необикновено бели зъби, които блестяха като бисери.

Хората се заобръщаха да ни погледнат. Сведох глава, сякаш се молех усърдно. жената се премести по-близо до мен.

- Не можем ли да отидем някъде и да поговорим? - попитах аз.

- Нали си говорим тук - каза тя. - Тук съм разговаряла с всички нагуали от твоята линия. Ако шепнеш, никой няма да разбере, че си приказваме.

Страшно ми се искаше да я попитам на каква възраст е. в този момент обаче един отрезвяващ спомен ме избави от това желание. Сетих се за един мой приятел, който години наред ми бе поставял какви ли не уловки, за да ме накара да призная точната си възраст. Дребнавото му любопитство ми бе изглеждало противно, а ето че сега се канех да постъпя също като него. веднага се отказах от намерението си.

Исках да разкажа този спомен на жената просто за да поддържам разговора. Тя като че ли долови какво ми се въртеше в главата. Стисна ръката ми приятелски, сякаш за да покаже, че между нас току-що е преминала една мисъл.

- вместо да ми даваш дар, не можеш ли да ми кажеш нещо, което би ми помогнало в моя път? - попитах аз.

Тя поклати глава.

- Не - прошепна тя. - Ние сме безкрайно различни. По-различни, отколкото смятах, че е възможно.

После стана и се измъкна иззад пейката. Пъргаво прегъна коляно, обръщайки се към главния олтар. Прекръсти се и ми направи знак да я последвам до един голям страничен олтар, който се намираше вляво.

Коленичихме пред разпятие, изработено в естествена големина. жената заговори, преди да съм успял да кажа каквото и да е.

- Аз съм живяла много, много дълго време - рече тя. - Причината за тъй продължителния ми живот се крие в това, че контролирам промените и придвижванията на моята събирателна точка. А пък и не се задържам тук, в твоя свят, прекалено много. Трябва да пестя енергията, която получавам от нагуалите от твоята линия.

- Какво представлява съществуването в други светове? -попитах аз.

- Там аз се чувствам така, както ти в своето сънуване, само че разполагам с по-голяма подвижност. Освен това мога да оставам по-дълго навсякъде, където поискам. Точно както ти би останал в някой от сънищата си, стига да пожелаеш.

- Когато се намираш в този свят, трябва ли да се придържаш само към тукашния район?

- Не. Ходя където си искам.

- А винаги ли като жена?

- Била съм жена по-дълго, отколкото мъж; първото определено ми харесва много повече от второто. Струва ми се, че почти съм отвикнала да бъда мъж. Изцяло съм жена!

Тя улови ръката ми и ме накара да пипна слабините й. Сърцето ми се качи в гърлото. Действително беше жена.

- Не мога да взема енергията ти просто така - каза тя, като смени темата. - Ще трябва да се споразумеем за някакъв друг начин.

Отново ме заля вълна от земни разсъждения. Прииска ми се да я попитам къде живее, когато се намира в този свят. Не беше нужно да изричам въпроса си, за да получа отговор.

- Ти си много, много по-млад от мен - рече тя, - а вече ти е трудно да казваш на хората къде живееш. И даже и да ги заведеш в къщата, която притежаваш или си наел, то това не е истинското ти жилище.

- Има толкова много въпроси, които искам да ти задам, а в главата ми се въртят само разни глупави мисли - казах аз.

- Няма нужда да ме питаш за каквото и да било - продължи тя. - Ти вече знаеш онова, което и аз зная. Единственото, от което се нуждаеш, за да изявиш собствените си знания, е да бъдеш поразтърсен. Тъкмо аз ти осигурявам необходимото сътресение.

Не само имах глупави мисли, но и явно се намирах в състояние, в което силно се поддавах на внушения, затова веднага щом тя ми каза, че разполагам със същите знания като нея, аз почувствах, че зная всичко и няма защо да задавам повече въпроси. весело споделих, че съм станал лековерен.

- Не си лековерен - рече тя убедително. - Ти знаеш. всичко, защото сега си изцяло във второто внимание. Огледай се наоколо!

в продължение на няколко мига не можех да фокусирам погледа си. Имах точно такова усещане, като че ли в очите ми беше влязла вода. Когато гледката пред мен се избистри, разбрах, че се е случило нещо необикновено. Църквата бе станала различна, по-мрачна, по-злокобна и някак по-сурова. Изправих се и пристъпих към централната и част. вниманието ми бе привлечено от пейките; те бяха направени не от дървени трупи, а от тънки, преплетени прътове. Това бяха пейки със семпла изработка, поставени във внушителна каменна сграда. Осветлението в църквата също беше по-различно. Неговото мътно, жълтеникаво сияние открояваше най-черните сенки, които някога бях виждал. То идваше от свещите, наредени по многобройните олтари. Помислих си колко добре се съчетаваше светлината на свещите с масивните каменни стени и орнаменти на колониалната църква.

жената ме гледаше втренчено; блясъкът на очите й беше изумителен. Тогава разбрах, че сънувам и че тя направлява съня ми. Аз обаче не се страхувах нито от нея, нито от съня. Отдалечих се от страничния олтар и отново погледнах към централната част на църквата. Там имаше хора, коленичили в молитва. Бяха много на брой - необикновено дребни, тъмни, сурови. виждах сведените им глави по цялото протежение до подножието на главния олтар. Тези, които бяха близо до мен, ме гледаха с явно неодобрение. Аз се пулех в тях и във всичко останало. Затова пък не чувах никакъв шум. Хората се движеха, но не можех да доловя и най-слаб звук.

- Нищо не чувам - казах аз на жената и гласът ми прокънтя така, сякаш църквата беше празна раковина.

Почти всички глави се извърнаха към мен. жената ме издърпа обратно в сянката на страничния олтар.

- Ще можеш да чуваш, ако не слушаш с ушите си - рече тя. - Слушай със сънното си внимание.

Нейният съвет като че ли беше всичко, от което се нуждаех. внезапно бях залян от специфичния монотонен звук на молитва, произнасяна едновременно от множество хора. Той мигновено ме увлече. Стори ми се, че никога не съм чувал по-прекрасен звук от него. Прииска ми се да споделя възторга си с жената, но се оказа, че тя не е край мен. Потърсих я с поглед. вече беше отишла почти до вратата. Обърна се и ми направи знак да я последвам. Настигнах я при портика. Уличните лампи бяха изчезнали. Единственият източник на светлина беше луната, фасадата на църквата също изглеждаше различно; тя беше недовършена. Навсякъде се търкаляха правоъгълни варовикови блокове. Около църквата нямаше къщи или други постройки. На лунната светлина всичко изглеждаше някак свръхестествено.

- Къде отиваме? - попитах аз.

- Никъде - отвърна жената. - Просто излязохме навън, защото е по-просторно и никой няма да ни безпокои. Тук можем да си поговорим до насита.

Тя ме подкани да седна върху един полуодялан варовиков блок.

- Богатствата, които могат да се открият във второто внимание, са неизчерпаеми - започна тя. - Началната поза, в която е разположено тялото на сънувача, е от ключово значение. И тъкмо тук е тайната на древните магьосници, които даже и по мое време вече бяха древни. Помисли си за това.

Тя седеше толкова близо до мен, че усещах топлината на тялото й. Прегърна ме през рамо и ме притисна към гърдите си. Тялото й излъчваше особен аромат, който ми напомняше за пелин и дървесни ухания. Не че се беше парфюмирала; просто като че ли от цялото й същество се разнасяше специфичното ухание на борова гора. Освен това телесната й топлина не беше като моята, нито като тази на който и да е от познатите ми. Ней

Да летиш на крилете на намерението

Хадес — Mon, 22 Jun 2009 21:37:19 GMT

- Хайде, нагуале, напрегни се малко - подкани ме един женски глас. - Не потъвай. Изплувай, изплувай. Използвай техниките си на сънуване!

Умът ми заработи. Осъзнах, че гласът говори на английски, и си помислих, че според изискванията на техниките на сънуване ще трябва най-напред да си намеря отправна точка, за да се заредя с енергия.

- Отвори очи - каза гласът. - Хайде, отвори ги. Използвай първото нещо, което видиш, като отправна точка.

С върховно усилие успях да отворя очи. видях някакви дървета и синьо небе над себе си. Беше ден! Едно неясно лице се взираше в мен. Не можех да фокусирам погледа си. Помислих си, че това е жената от църквата.

- Използвай моето лице - продължи гласът. Беше ми познат, но не можех да се сетя чий е. - Нека лицето ми да ти послужи като база; после ще погледнеш всичко останало.

Слухът и зрението ми започнаха да се проясняват. втренчих се в лицето на жената, след това в дърветата на парка, в пейката от ковано желязо, в хората, които минаваха край нас, и накрая отново в лицето.

въпреки че то се променяше всеки път, щом го погледнех, усетих, че постепенно идвам на себе си. Когато се възстанових донякъде, осъзнах, че тази жена седи на пейката и държи главата ми в скута си; и че въобще не е жената от църквата, а Карол Тигз.

- Какво правиш тук? - ахнах аз.

Уплахата и изненадата ми бяха толкова силни, че ми идеше да скоча и да побягна, но тялото ми изобщо не се подчиняваше на съзнанието ми. в последвалите мъчителни мигове отчаяно, ала безуспешно, се опитвах да се надигна. Светът около мен се очертаваше прекалено ясно, за да повярвам, че все още сънувам, но нарушеният ми двигателен контрол ме караше да мисля, че това действително е сън. На всичко отгоре присъствието на Карол беше твърде неочаквано; в предходните събития нямаше нищо, което би могло да го обясни.

Предпазливо се помъчих да стана, използвайки волята си, както бях правил стотици пъти по време на сънуване, но нищо не се получи. Тъкмо това беше най-подходящия момент да бъда обективен. възможно най-внимателно се заех да разгледам всичко, което попадаше в зрителното ми поле, само с едното си око. После повторих същата процедура с другото си око. И в двата случая картината беше еднаква, което аз възприех като знак, че се намирам в ежедневната реалност.

След това разгледах Карол. Тъкмо тогава забелязах, че мога да движа ръцете си. Само долната част на тялото ми беше действително като парализирана. Докоснах лицето и ръцете на Карол; после я прегърнах. Изпитах огромно облекчение, защото за миг у мен се бе прокраднало мрачното подозрение, че това е предизвикателят на смъртта, взел образа на Карол.

Тя извънредно внимателно ми помогна да седна на пейката. Дотогава бях лежал проснат по гръб, отчасти върху пейката и отчасти на земята. в този момент забелязах нещо съвършено необичайно. Бях обут с избелели сини джинси „Ливайс" и износени кафяви кожени ботуши. Освен това носех яке „Ливайс" и риза от джинсов плат.

- Чакай малко - казах аз на Карол. - Я ме погледни! Мои ли са тези дрехи? Аз самият аз ли съм?

Карол се разсмя и ме разтърси за раменете по обичайния си начин - един дружески, окуражаващ жест, с който тя винаги показваше, че е „свой човек."

- В момента гледам твоята прекрасна личност - отвърна тя със смешния си престорен фалцет. - О, масса*, ако ти не си ти, кой би могъл да бъдеш?

- Как е възможно да нося „Ливайс" и ботуши, дявол да го вземе? - продължих аз упорито. - Та аз изобщо нямам такива!

- Дрехите, с които си облечен, са мои. Намерих те гол!

- Къде? Кога?

- Край църквата, преди около час. Дойдох на площада, за да те потърся. Нагуалът ме изпрати да видя дали бих могла да тe намеря. взех със себе си и тези дрехи, просто за всеки случай.

Казах й, че се чувствам ужасно уязвим и смутен от факта, че съм ходил насам-натам без дрехи.

*Massa - изопачена негърска форма на master; тук в смисъл на господин. (Бел.пр.)

- Колкото и да е странно, наоколо нямаше жива душа - увери ме тя, но аз усетих, че го каза единствено за мое успокоение. Закачливата й усмивка я издаде.

- Трябва да съм бил с предизвикателя на смъртта през цялата минала нощ, а може би и по-дълго време - прецених аз. -Кой ден сме днес?

- Сега не си блъскай главата с разни дати - отвърна тя със смях. - Когато си по-съсредоточен, сам ще пресметнеш дните.

- Не ме глези, Карол Тигз. Кой ден сме днес? - попитах аз с рязък, нетърпящ шеги глас, който сякаш не беше мой.

- Това е денят след голямата фиеста - каза тя и леко ме потупа по рамото. - От снощи всички се бяхме заели да те търсим.

- Но как съм попаднал тук?

- Аз те заведох до хотела, който е от другата страна на площада. Не можех да те пренеса чак до къщата на нагуала; ти обаче избяга от хотелската стая преди няколко минути и така се озовахме тук.

- А защо не потърси помощта на нагула?

- Защото тази работа засяга само теб и мен. Това е въпрос, който трябва заедно да разрешим.

Тези думи ми бяха достатъчни. Обяснението на Карол ми изглеждаше съвършено смислено. Зададох й още един досаден

въпрос:

- Какво казах аз, когато ме намери?

- Каза, че си бил така дълбоко потопен във второто внимание и за толкова дълго време, че все още не си в състояние да се държиш адекватно. Единственото ти желание беше да поспиш.

- Кога загубих двигателния си контрол?

- Едва преди малко. Ще се оправиш. Сам знаеш, че когато попаднеш във второто внимание и получиш силен енергиен шок, съвсем нормално е да се разделиш с контрола над крайниците си или над говорната си способност.

- А ти кога се раздели с фъфленето си, Карол. въпросът ми я свари напълно неподготвена. Тя ме погледна втренчено и се разсмя от все сърце.

- Опитвах се да го ,оправя от дълго време насам – призна си тя. - Смятам, че е ужасно неприятно да слушаш голяма жена да фъфли. Освен това ти го мразиш.

Не можех да отрека, че действително мразех фъфленето й. Двамата с дон Хуан се бяхме мъчили да я отучим от него, но в крайна сметка бяхме стигнали до избода, че тя нямаше желание да се отучи. всички намираха фъфленето й за извънредно симпатично и според дон Хуан тя си го харесваше и не възнамеряваше да се откаже от него. Ето защо, когато чух, че говори, без да фъфли, бях безкрайно развълнуван и доволен. Този факт ми показа, че тя е способна да извършва такива решителни промени без чужда помощ - нещо, което и дон Хуан, и аз никога не бяхме знаели със сигурност.

- Какво друго ти каза нагуалът, когато те изпрати да ме търсиш? - попитах аз.

- Каза, че си отишъл да се срещнеш с предизвикателя на смъртта.

С поверителен тон споделих с Карол, че предизвикателят на смъртта е жена. Тя безгрижно отвърна, че знае това.

- Откъде би могла да го знаеш? - извиках аз. - Никой не го е знаел, с изключение на дон Хуан. Той самият ли ти го каза?

- Естествено - отговори тя, без да се впечатли от моите викове. - Впрочем ти не си разбрал, че и аз видях тази жена. Срещнах се с нея преди теб. Приятелски си бъбрихме в църквата доста дълго време.

Реших, че Карол казва истината. Това, което ми описваше, беше съвсем в стила на дон Хуан. Той по всяка вероятност би изпратил Карол като разузнавач, за да си направи изводи.

- Кога се срещна с предизвикателя на смъртта? - попитах аз.

- Преди няколко седмици - отвърна тя без особено вълнение. - За мен това не беше кой знае какво събитие. Аз нямах енергия, която да дам на тази жена, или най-малкото нямах този вид енергия, от който тя се нуждае.

- В такъв случай защо се видя с нея? Да не би споразумението между предизвикателя на смъртта и магьосниците да включва взаимоотношения и с жената-нагуал?

- Видях се с нея, защото нагуалът каза, че ти и аз сме равностойни - това беше единствената причина. Нашите енергийни тела са се сливали много пъти. Не си ли спомняш? Двете с жената си поговорихме за лекотата, с която се сливаме. Останах с нея навярно три или четири часа, а после нагуалът дойде и ме изведе навън.

- Нима сте били в църквата през цялото време? – попитах аз, понеже изобщо не ми се вярваше, че те са могли да стоят вътре на колене в продължение на три-четири часа и да си приказват единствено за сливането на енергийните ни тела.

- Тя ме отведе в друг аспект на своето намерение - призна Карол, след като са замисли за миг. - Показа ми как всъщност е избягала от поробителите си.

Тогава Карол ми разправи една извънредно любопитна история. Тя каза, че съгласно с онова, което жената от църквата я накарала да види,, всички магьосници на древността неминуемо ставали плячка на неорганичните същества. След като успеели да ги пленят, неорганичните същества им давали властта да бъдат посредници между нашия свят и тяхното царство, което хората наричали „преизподнята".

Предизвикателят на смъртта също попаднал в мрежите на неорганичните същества. Според преценката на Карол, той прекарал навярно хиляди години, като техен пленник - до момента, в който съумял да се превърне в жена. Той осъзнал, че това е начинът да се измъкне от тамошния свят, още в деня, в който установил, че тези същества смятат женското начало за нетленно. Според техните убеждения женското начало притежава такава пластичност и такъв огромен обхват, че неговите представители не могат да попаднат в никакви капани и системи, нито пък да бъдат държани в плен. Предизвикателят на смъртта успял да постигне толкова цялостна и щателна трансформация, че жената, в която се превърнал, мигновено била избълвана от царството на неорганичните същества.

- А тя не ти ли каза, че те все още я преследват? - попитах аз.

- Преследват я, разбира се - увери ме Карол. - Жената сподели с мен, че трябва да ги държи на разстояние във всеки миг от живота си.

- Какво могат да й направят те?

- По всяка вероятност биха могли да осъзнаят, че е била мъж, и да я пленят отново. Мисля, че тя се страхува от тях повече, отколкото човек е в състояние да си представи.

Карол добави с небрежен тон, че жената от църквата била напълно запозната с моята схватка с неорганичните същества и знаела също и за синия скаут.

- Тя знае всичко за теб и мен - продължи Карол. - И не защото съм й казала каквото и да е, а защото тя е част от нашия живот и от нашата приемствена линия. Спомена, че винаги е следвала всички нас, особено теб и мен.

Карол ми изброи случаите, в които двамата с нея бяхме действали заедно и които били известни на жената. Докато говореше, аз започнах да изпитвам невероятна носталгия тъкмо по човека, който в този миг се намираше пред мен: Карол Тигз. Усетих непреодолимо желание да я прегърна. Протегнах ръце към нея, но загубих равновесие и паднах от пейката.

Карол ми помогна да стана от паважа и загрижено прегледа краката, зениците на очите, шията и кръста ми. После каза, че енергийният ми шок все още не е преминал. Облегна главата ми на гърдите си и започна да ме гали, сякаш утешаваше дете, което се преструва на болно.

След малко наистина се почувствах по-добре; даже взех да си възвръщам двигателния контрол.

- Харесваш ли дрехите, с които съм в момента? - внезапно попита Карол. - Дали не съм прекалено издокарана, а? Смяташ ли, че изглеждам добре?

Карол винаги беше облечена елегантно. Ако у нея имаше нещо, което изобщо не подлежеше на съмнение, то това беше безупречния й вкус по отношение на облеклото. всъщност откакто я познавах дон Хуан и останалите от нас вечно се шегувахме, че единственото и ценно качество е умението й да си купува хубави дрехи и да ги носи с грация и финес.

Нейните въпроси ми се сториха много странни и ме накараха на свой ред да попитам:

- Защо толкова се притесняваш за външния си вид? По-рано никога не си се тревожила за него. Да не би да се опитваш да направиш впечатление на някого?

- Опитвам се да направя впечатление на теб, естествено - отвърна тя.

- Но това съвсем не е най-подходящия момент за такова нещо - възразих аз. - Важното в случая е онова, което става с предизвикателя на смъртта, а не твоята външност.

- Ти изобщо нямаш представа колко е важно как изглеждам - каза тя със смях. - Моята външност е от съдбоносно значение и за двама ни.

- За какво говориш? Напомняш ми за нагуала; докато подготвяше срещата ми с предизвикателя на смъртта, той се държеше по същия начин. Едва не ме побърка със загадъчните си приказки.

- А имаше ли основание да говори загадъчно? - попита Карол със съвършено сериозно изражение.

- Несъмнено имаше, както се оказа - признах аз.

- Точно така стоят нещата и с моята външност. Хайде, угоди ми. Кажи как ме намираш: привлекателна, непривлекателна, обаятелна, посредствена, отвратителна, покоряваща, арогантна?

Замислих се за миг и направих преценка. Реших, че Карол е много привлекателна. Това ми се стори доста странно. Никога не си бях давал сметка за нейния чар.

±- Намирам, че си божествено красива - казах аз. - Всъщност ти си направо изумителна.

- Значи точно така трябва да изглеждам - рече тя с въздишка.

Докато се мъчех да проумея какво иска да каже, тя заговори отново. Попита ме:

- Как мина твоята среща с предизвикателя на смъртта? Описах й накратно преживяването си, по-специално първия сън. Казах й, че според мен жената ме бе накарала да видя същия този град, само че в минал период.

- Но това е невъзможно - изтърси Карол. - Във вселената не съществува минало или бъдеще. Съществува единствено настоящият миг.

- Зная, че се върнах в миналото - заявих аз. - Църквата беше същата, но градът изглеждаше различно.

- Помисли малко - настоя тя. - Във вселената има само енергия, а за енергията важи само „тук и сега", едно безкрайно и вечно „тук и сега".

- Според теб какво всъщност се е случило с мен, Карол?

- С помощта на предизвикателя на смъртта ти си минал през четвъртата врата на сънуването - каза тя. - Жената от църквата те е завела в своя сън, в своето намерение. Завела те е в своята визуализация на този град. Очевидно я е направила в миналото и я е запазила непокътната у себе си - там, където сигурно се намира и сегашната й визуализация на града.

След дълго мълчание Карол ми зададе друг въпрос:

- Какво още направи жената с теб?

Казах й за втория сън - съня, в който градът беше такъв, какъвто е в днешно време.

- Ето ти на! - възкликна тя. - Жената не само те е отвела в миналото си намерение, но и допълнително ти е помогнала да преодолееш четвъртата врата, като е накарала енергийното ти тяло да отпътува до друго място, което съществува днес единствено в нейното намерение.

Карол замълча за миг, а после ме попита дали жената от църквата ми е обяснила какво означава да постигнеш нещо чрез намерението във второто внимание.

Спомних си, че тя наистина ми беше загатнала за това, но не ми беше дала конкретно обяснение. Никога не бях чувал от дон Хуан понятията, с които си служеше Карол.

- Откъде си попила тези нови идеи? - запитах аз; тя изглеждаше съвсем наясно с цялата ситуация, което искрено ме учудваше.

С неутрален тон Карол ме увери, че жената от църквата й е разтълкувала много загадки.

- В момента ние си служим с намерението във второто внимание - продължи тя. - Тази жена ни накара да заспим - ти тук, а пък аз - в Тусон. А после заспахме отново в нашия сън. Ти обаче не си спомняш тази част, за разлика от мен. Тайната на двойните пози! Припомни си какво ти е казала жената: вторият сън се постига, когато възнамеряваш във второто внимание; това е единственият начин да минеш през четвъртата врата на сънуването.

След дълга пауза, по време на която аз не можах да произнеса нито дума, тя добави:

- Струва ми се, че жената от църквата действително ти е направила подарък, макар че ти не си искал нищо. Нейният дар е бил да присъедини енергията си към нашата, за да се движим напред и назад, носени от тази „тукашна и сегашна" енергия на вселената.

Пет години в паралелния свят

Хадес — Wed, 03 Jun 2009 11:51:21 GMT

Ако поставим един до друг сънищата на петдесетгодишен човек и изчислим времетраенето им, ще установим, че той е сънувал в продължение на пет години. Пет години! Ще рече, около 1800 дни или 45,000 часа...

Цели пет години от живота си е живял в друга вселена, в коренно различен от всекидневието свят. Виждал е хора, места, предмети, животни, които за него са били действителни. Нещо повече - прекарал е тези пет нощни години напълно вдаден в себе си и така е открил вътрешните си сили. Впрочем често се е озовавал и пред открехната към всемира врата.

Този дълъг нощен живот протича извън времето и пространството. И все пак сънуващият действа - той лети, рее се, плува, дирижира оркестри, носи се в небето напълно естествено и усеща всичко това като истинско. Пътува във времето - връща се към детството си или към местата на детството си. Мъртвите възкръсват и му говорят. Около него се разнасят гласове, понякога му се явяват кошмари.

Съществува следователно нещо като втори свят, паралелен на дневния. Често обаче, когато се събудим, сънищата, колкото и да са били ярки, завинаги се изличават от паметта ни или поне така ни се струва. Къде са отишли?

Още малко статистика: ние спим през около една трета от съществуването си и една четвърт от това време е населено със съновидения.

Сънят е личното ни приключение

Нищо не-е по-лично от съня. Той е съкровен акт, в него сме напълно разголени. Дълбоко скритото у нас излиза на повърхността. Не можем да контролираме този процес - сънят не е наше дело. Нямаме заслуга за него и не носим никаква отговорност нито когато е прекрасен, нито когато е ужасяващ. Сънят ни увлича но своите пътища, които следваме, без да се противим.

И все пак не е ли той плод на наша тайна инициатива, не сме ли най-откровени, когато сънуваме?

Истината за нас ни се явява в сенките на нощта. А със зората възкръсват представленията, постановките, привидното, социалната игра, неискреното поведение. Тогава загърбваме простотата на битието. Затова е толкова важно да не скъсваме със сънищата и да се опитаме да открием какво означават.

Лъжа или истина?

Вярно ли е, че сънищата лъжат? Никой в наше време не споделя това мнение. Някои от .тях сякаш нищо не означават, но повечето, точно обратното, трябва да бъдат приемани на сериозно поне защото ги приемаме тъкмо така, докато спим! А и защото не е зле да си кажем, че всичко, което вършим, има значение и че всичко, сторено от нас, отговаря на някаква потребност. Иначе не бихме го сторили. Няма сън, който да не означава нещо. Сънищата изразяват (или издават) погребаните ни желания, скритите ни трудности; те обобщават преживяното и предизвестяват бъдещето на базата на сегашното ни поведение.

Сънят често има огромно значение, защото ни показва какви сме наистина и какви можем да бъдем, ако опознаем неизползваните си измерения.

Кажи ми какво сънуваш...

Сънищата винаги са очаровали хората. Затова открай време всеки от нас търси евентуалния смисъл на тяхната странна вселена.

Какво означават тези често пъти ярки образи, запълващи съзнанието като нагорещен восък? И какво може да изразяват съновидения, усещани като „предупреждения" или „пророчества"?

Как функционират тайнствените зони на личността, които нощем ни изпращат послания, а зазори ли се, отново потъват в сянката си?

Ето един пример за изумителен сън, който тук само ще предам. Тълкуването оставям за по-нататък.

- Намирах се на някакво възвишение, откъдето виждах прекрасна вълниста долина. Това беше райската градина. Забелязах безброй овощни дървета, обсипани с цвят и зрели плодове. Имаше много ябълки и розови храсти. Долината бе покрита със сочна трева; навсякъде пасяха бели крави. На места групи от хора бавно танцуваха тритактов танц, нещо като забавен, извънвременен валс. Беше фантастично... Чувах музиката съвършено ясно - тя извираше отвсякъде. Бе началото на една от кантатите на Бах: „Wie schon leuchtet der Morgenster"^{^[1]}. Хората се държаха за ръце и ми правеха знаци. Чувствах се безкрайно щастлив. Мисля, че бих дал остатъка от живота си за един час такова небивало щастие.

След това от хоризонта зад мен долетяха три реактивни самолета - възхитителни вретена с къси криле. Изведнъж се озовах в средния, а другите два ме оградиха като страните на триъгълник. Самолетите се движеха много бавно,

спокойно, мощта им оставаше скрита. Летяха в пълна тишина на няколко метра от земята. Всичко полека преминаваше пред очите ми-тревата, дърветата, хората... Музиката продължаваше да свири... Никога няма да забравя този сън, който ми вдъхна енергия и радост, каквито не си бях представял...

Четем горния текст без особени емоции. Той принадлежи на друг. Но какви ли са били усещанията на сънуващия, когато е изживявал наистина и в цялата му дълбочина прекрасния си сън? Бягство в нереалното, ще кажете. Ни най-малко. Очевидно е, че „нещо" у него е породило съня, нещо, което е работело в дълбините на съществото му. Ще поговорим за това, както вече казах, по-на-татък.

Сънят силно бе поразил човека и той съвсем естествено искаше да узнае смисъла му... Много сънища впрочем са достатъчно въздействащи, за да се почувстваме длъжни да ги разкажем някому, дори ако значението им остава неразкрито.

Изследванията върху сънищата, опитите да им се намери обяснение-доведоха до появата на многобройни „съновници", но и породиха психологията на дълбинното, развита от авторитетни учени, чийто списък е твърде дълъг и от които ще споменем само две възлови фигури - Фройд и Юнг.

Днес няма информиран човек, който да отрича значението на съня. Всички ние знаем, че той привлича вниманието ни - стига да се вгледаме в него - върху вътрешните ни трудности, и сериозните, и.преходните. Цял легион са сънищата, в които човек се разхожда гол или загубва багажа си, или изпуска влака... Някои от тях неуморно се повтарят през годините, понякога цял живот! Защо? Какво означава този единствен рефрен? С какво е толкова важно посланието му, та така неотстъпно ни преследва?

От Сената до психоанализата

Дълъг е пътят на съня през вековете. Той минава през античния Рим, където по-впечатляващите съновидения са били разглеждани от Сената, Отклонява се към свещениците и магьосниците, които са ги тълкували по свой начин, и достига до Декарт, въвел съня в империята на науката!

И все пак днес, както и преди, по-простоватите хора вярват, че сънищата им предават послания от отвъдното, съобщения от починали близки. Според някои примитивни схващания сънищата са ни донесени от душата, която се отделя от тялото, докато спим, и отива да разговаря с душите на мъртвите.

Според други твърдения сънят се дължи единствено на физиологични причини - затруднено храносмилане, сърдечни неразположения, болки, или пък бива предизвикан от нещо преживяно през деня, от външен шум и т. н.

Да цитираме и Бергсон, за когото сънят е пряката връзка между усещането и паметта, и да се обърнем към съвременната психоанализа. Първите психоаналитици започнали да изслушват сънищата, разказвани им от пациентите. Можем да си представим до каква степен са били поразени от този бурен цъфтеж на несъзнаваното! Още повече, че пациентите като че ли му придавали огромно значение. Така психоаналитиците се озовали в лабиринтите на несъзнаваното, в огромните му пещери, където хората внезапно ставали хиляди пъти „по-обширни", „по-грандиозни", отколкото във всекидневието...

Защото освен привидно баналните сънища имало и „големи съновидения". Те били като нощни облаци със своите архаични, универсални, митични, цветни, диаболични, вълшебни и често незабравими образи, преминаващи през пространството и времето вплетени един в друг като нишките на една и съща тъкан...

Така тълкуването на сънищата се превърнало не само във важна част от психологията на дълбинното, но и самият сън влязъл в историята на човешката мисъл.

[1] Как сияе утринната звезда (нем.). - Б. пр.

Съновниците

Хадес — Tue, 02 Jun 2009 11:50:36 GMT

Редно е да поговорим за тях, тъй като голям брой хора се допитват до този вид ръководства. Трябва ли да ги отхвърлим е презрение, или да допуснем, че са относително приемливи? Всичко зависи, разбира се, от начина на съставянето им и от подхода на авторите към символите, появяващи се в сънищата. Притежавам един доста съвременен съновник, в който чета: „падане на зъби - знак за болест или смърт".

Ясно е как би се почувствал човек, прочел подобно „тълкуване", след като наистина е сънувал, че му падат зъбите. А това е извънредно разпространен сън, който вероятно се явява в една нощ на десетки милиони души само на един континент! Защо тогава този континент досега не се е обезлюдил?

Така че всяко „тълкуване" от такъв род направо буди смях. На какво всъщност се опират авторите му, за да го направят? Дали пък просто не са си го измислили? Не са. Но са опростили общата символика на зъбите до степен, при която сънят губи истинския си смисъл.

Ще видим това по-нататък.

Тук ще кажем само, че в цитирания съновник идеята за „смъртта" се свързва по най-елементарен начин с идеята за „падналите зъби". (Това впрочем съответства на едно все още разпространено народно вярване.) Простичкият читател веднага ще си помисли за физическата смърт, което е нелепо. Преводът на всеки символ трябва да се опира на психологията. Падането на зъбите насън е символ на „кастрация", тоест на принизяване на личността (страхове, тревожност, чувство за малоценност, страх от неуспеха и т. н.). Което е разбираемо, след като знаем, че здравите зъби са знак за мощ (да си спомним за акробатите, които висят на зъбите си!).

И на това ще се върнем.

Да отречем ли всички съновници?

Обикновеният съновник не върши работа. Но речникът на символите в различните цивилизации и през различните векове е друго нещо.

Добрият речник на символите предлага богата гама от нюанси; един и същ символ „се разклонява" в многобройни значения. Ще видим по-нататък, че нито един символ не притежава веднъж завинаги фиксиран смисъл, приложим към всеки отделен случай. Представете си, че някой каже: „Сънувах освирепял кон." Какво би могло да означава това? Само по себе си - нищо, защото всичко зависи от „контекста". Здрав ли е човекът, или е болен? Интроверт ли е или екстроверт? Какви са му социалните, културните, семейните, психологическите „мерки"?...

За какво служат сънищата?

Сънищата са абсолютно необходими за душевното и психологичното равновесие. Те са не по-малко важни от храненето и спането. Представляват нещо като жироскоп, като прът за балансиране, който ни задържа върху опънатото въже на равновесието. Отсъствието на сънища може да доведе до афективни и умствени смущения, до недостиг на животински белтъчини с всичките им драматични последици.

Сънят е нещо като психологическо дишане. Той е преди всичко друго „отдушник" на много от поривите, които потискаме през деня. Помага ни да се освободим от грижите, от враждебността, от злобата, от надеждите, претенциите, желанията. И главно - изтиква на повърхността вътрешните ни трудности, като често ни сочи как да ги преодолеем. Всичко това е дело на един огромен компютър - нашето несъзнавано.

Тайният ни разузнавач

Сънят е също нашият таен и най-ценен разузнавач. Той е образът на пълната ни самота. В съня ние общуваме със себе си без никаква възможност за хитруване. Нищо друго не съществува извън нас. И повечето лица, които ни се присънват, често са просто други аспекти на личността ни. Ясно е при това положение колко е важно да декодираме радиограмите на нашия разузнавач, за да ги разберем и да извлечем полза от тях.

Равносметка на афективния живот

Има сънища, които ни разкриват колко сме недоволни - понякога несъзнателно - от живота си. В други прозира нашата враждебност, дори омразата ни към себе си.

Но сънят изпълнява функцията и на компенсаторен . механизъм. Той противодейства на носталгията, на съжаленията, на безсилието. Нощите изобилстват от сънища, в които човек лети във въздуха с поразителна лекота или се проявява като непобедим воин, или пък, ако през деня робува на своите принципи и на мнимата си добродетел, се превръща в „плейбой", заобиколен от красиви жени и не по-малко прекрасни автомобили! Колко ли хора са обект на безкрайна любов насън!

Понякога обаче картината рязко се изменя. Тогава човек бива разоряван, осмиван, обругаван, унижаван, изоставян; проваля се във всяко начинание, свършва в затвора, изпуска всички влакове на света, разпилява багажа си по огромни, отчайващо пусти перони...

Ето така сънищата показват, че повечето хора изобщо не са това, за което се мислят...

Нощен дневник

Човек доста рядко си спомня изцяло съня си (с изключение на „големите съновидения", за които ще стане дума по-нататък). Но често се събужда поразен от една или друга негова част. Истината е, че всеки от нас, дори и да не си дава сметка за това, сънува не по-малко от час или два на нощ! Ако си дадем труд да изчислим, ще видим, че сборът от сънищата ни би изпълнил един дебел том. Нека само си представим какво огромно количество умствен материал никога не докосва съзнанието ни и какви неподозирани възможности на мозъка остават неизползваеми през дневния ни живот.

Можем все пак да си припомним голяма част от сънищата си, ако ги запишем веднага щом отворим очи (или ако ги разкажем пред магнетофон). Според Фройд забравянето на съня се дължи на изтласкването му. Това означава, че след като се събуди, човешкото същество изтласква в несъзнаваното тревожните елементи от живота, разкрити му от съня.

Едно отлично средство да запомним сънищата си е да си кажем (когато си легнем), че ще сънуваме. То е все едно, че сме вкарали щепсел в контакта и по този начин сме създали допълнителни „електрически връзки" между невроните си.

Така че, след като всеки от нас изживява няколко години от живота си в сънища, носители на важни послания, не си ли струва да се поспре на тях?

Можем ли да тълкуваме собствените си сънища?

Хадес — Mon, 01 Jun 2009 11:37:20 GMT

По принцип всеки е способен да разтълкува доста правилно сънищата си. Но на практика непрофесионалистът бързо се сблъсква с някои трудности, които ще се опитам да изложа.

• Четири главни условия за тълкуване

- Първото условие е да отделим на сънищата си вниманието, което заслужават! Както в дневния живот понякога прекосяваме възхитителни пейзажи, без дори да ги забележим, така можем да подминем сънища, които при правилно тълкуване и осмисляне биха променили живота ни.

- Второто условие е да познаваме възможно най-добре „езика" на съня. Той е. винаги символичен (макар понякога да не изглежда такъв), затова трябва да знаем какво означава един или друг символ. Доказано е: сънят никога не прибягва до „бинарно" изобразяване на действителността (ще разгледаме този термин след малко). Въпреки това всеки сън притежава голяма вътрешна логика и свързаност. Така че налага се да се задоволим с използваните от съня символи и да направим всичко възможно, за а ги разгадаем. Съгласен съм с вас - жалко е, че сънят ни съобщава нещо на очевидно тайнствен език, но какво да се прави? Защо трябва наистина някой да сънува, че се е заплел в съдържанието на изкормения си куфар насред булеварда или че се разхожда по дрипи и е станал за посмешище? Нямаше ли да е по-просто да се види насън като човек с чувство за малоценност, който се бои да не се провали или просто има не особено ласкаво мнение за себе си?

Разбираемо е, че такъв ясен сън не може да съществува; как да „се обрисува" чувството за малоценност или страхът от провал? Нали това са абстрактни усещания, единствено преводими чрез знаци, образи и символи?

Все едно. Нека повторим - много е трудно да се разтълкува докрай един символ. За тази цел човек трябва да е едновременно психоаналитик, да познава историята на религиите, да е специалист по митовете и да е наясно с всеобщите и частни символи... Изключително рядко се случва едно-единствено същество да притежава такава камара от знания. Затова ще трябва да поопростим нещата...

- Третото условие е да си кажем и пак да си кажем, че всеки сън е отправен от нас към нас. Че не засяга никого другиго освен нас. Сънят е състояние на тотална самота. Трябва да бъдем убедени, че не бива никога да го приемаме буквално. Достатъчно е да си спомним многобройните сънища, в които човек убива родител или приятел, изоставя детето си, в които жената е бременна или присъства на смъртта на близко същество (или смятано за близко!...). Сънят описва онова, което става дълбоко в личността на сънуващия и засяга само него. Нищо повече. Но изпълнението на това трето условие се сблъсква с някои трудности - ще видим какви. .

- Четвъртото условие е да знаем, че истинската ни същност почти никога не е такава, каквато ни се струва. Че в несъзнаваното ни кръжат „комплекси" - нормални или не - като спътници около планета; че върху някои от тях са положени предпазни плочи, а в най-дълбокото блуждаят безброй изтласквания!

Именно за да възвърнат на личността нейната автентичност, съществуват психоанализата... и анализът на сънищата.

• От тези четири условия следва, че за да тълкуваме сънищата си сами, е необходимо да знаем:

а) какви сме;

б) какво търсим.

Ако даден индивид е подчинил личността си на поведение, което му дава илюзията за сила, интелигентност и себепознание, той рискува да премине покрай някой значим сън, без да го забележи. Защо? Защото отказва (поради неосъзнат страх) да постави под въпрос и най-дребното нещо, което го засяга лично. Защото се плъзга по повърхността на нещата.

Да си представим човек, за когото е жизнено важно „да е винаги прав" (или „никога да не греши"). Но ето, появява се сън, който му подшушва, че подобна нагласа прикрива инфантилност и страхове, пренесени в чист вид от детството му. Почти сигурно е, че този човек няма да насочи погледа си към съня, а където и да е другаде. С риск да издигне още няколко защитни стени около и без това зазиданата си личност.

„Бинарните" личности

Те изобилстват в западната цивилизация. „Бинарната" личност прилича на махало на часовник, което обявява, че истината се намира единствено в двата края на собствения му мах, и отрича съществуването на безкрайната гама от точки, разположени по средата. За „бинарната" личност всичко е бяло или черно. Вярно или невярно. Другият е прав или не е. Всичко е „да" или „не". Този род индивиди отказват да приемат наличието на огромен брой сиви оттенъци. Не разбират, че за всяко нещо всеки е прав или крив в зависимост от критерия. Превръщат живота в низ от дребни „абсолютни истини", закостенели и сухи, съвършено стереотипни, а според тях -неопровержими. Схващат реката като съществуваща само при извора и делтата й, без да се замислят, че тя дълго тече и лъкатуши през безчет пейзажи. Ясно е, че такива личности не биха съумели сами да разтълкуват един сън, който винаги следва криволиците на живота... и на неговите истини. Те страдат от афективно блокиране, характерно с това, че удавя всяка интелигентност в абсурда на „бинарното" поведение. Нещата стават още по-лоши, когато подобни хора се заловят да „четат морал" - това е добро, онова е лошо; това се прави, онова не се прави; те или безусловно приемат, или категорично отхвърлят. Как биха могли тогава да „се вслушат" в сънищата си, които никога не са „бинарни", а се нагаждат към колебанията, свойствени на всяка човешка личност?

Как действа специалистът?

Тази част е включена само за пример. Целта й е да обясни един от начините за тълкуване на сънища.

Специалистът - психоаналитикът например - е в най-изгодна позиция поради две причини: той познава (доколкото изобщо е възможно!) механизмите на човешкото несъзнавано (като се започне от собственото му). Освен това дълго е изучавал езика на символите и е работил с него.

Психоаналитикът обаче никога не може незабавно да разтълкува" даден сън. Необходимо е преди това да потърси заедно с пациента си най-добрия път, по който да премине, за да „изтръгне" от съня възможно най-много.

Става дума на първо място да се извърши асоцииране на базата на съня или яа някои части от него.

В какво се състои асоциирането?

Само по себе си то е много просто. Човек пуска мисълта си свободно да „се върти" около един елемент от съня -дума, образ, ситуация, - усещан като важен. Така се появяват други думи, други образи, спомени и т. н. Тогава се случва дадена асоциация „да улучи" някоя заредена с енергия мишена; това може да е комплекс, изтласкване, болезнен или щастлив спомен, неосъзната носталгия и пр.

То е като бомбардиране на атомни ядра с ядрени частици, една от които понякога попада където трябва. И ето го чудото на трансмутацията, извършена в камерата на Ръдърфорд - колония от хелиеви ядра се излъчват на равномерни потоци от лист радий; те влитат с пълна скорост в камерата, която съдържа смес от азот и водна пара; тогава едно от хелиевите ядра се сблъсква с ядрото на някой азотен атом, слива се с него поради силата на удара и след като изхвърля един протон, създава кислородно ядро, несъществуващо преди сблъсъка. Подобен процес установяваме и при „асоциирането". Ако една асоциация успее да се сблъска с някое афективно ядро, тя може да освободи значително количество затворена вътре енергия.

Разбираемо е впрочем, че много асоциации „се разминават" с целта! И че колкото е по-голяма енергията на асоциацията, толкова повече шансове има да се взриви стената на изтласкванията.

Макар и трудно, вътрешната „трансмутация" все пак може да се осъществи. Освобождават се енергии, годни за употреба. Появяват се нови, дотогава неизползвани елементи. Някои асоциации „отскачат", устремяват се една към друга и пораждат все повече сблъсъци, усещания, спомени. Нещо като верижна реакция, чиято крайна цел е да ни доведе до сърцето на личността.

Пример с един сън

Избрал, съм съня на четирийсетгодишната Клодин, защото е кратък и типичен. Би могъл да се яви на стотици милиони жени.

-Разхождах се по улица в беден квартал. Носех голяма ръчна чанта, натъпкана с какво ли не. Чантата се отвори. Съдържанието й се разсипа по земята. Идеше ми да потъна в земята от срам. Опитвах се да събера разпиляното, но то ми се изплъзваше от ръцете; хората м.е гледаха и се смееха.

Клодин започна да асоциира, като сама избираше елементите от съня, който й се струваха важни.

•УЛИЦА В БЕДЕН КВАРТАЛ. Никога не минавам по тези улици, но не от суетност, а защото ме е страх. Отгледана съм в буржоазно семейство; липсва ми непринуденост; не смея да се покажа такава, каквато съм. Така нареченият „народ" ме плаши; и децата ме плашат. За мен всичко това означава присмех, проницателност, остър поглед, който вижда през вас. Боя се от чуждата обективност, която би разобличила моята превзетост U тревожност.

Следователно сънят среща Клодин със самата нея. Само че той само описва ситуация, която Клодин вече познава. Значи е безполезен? Да продължим.

•ОГРОМНА РЪЧНА ЧАНТА. Бельо, предмети, бъркотия, тайни, скрити неща, срам. Усещах разтворената си чанта като изкормване, като изнасилване или нещо подобно. Какво ли нямаше вътре - бях изумена. Как е възможно да крия толкова неща, да трупам толкова боклуци?

Явно е, че Клодин се затрупва с ненужни вещи, тоест че възприема изкуствено поведение, което няма нищо общо с истинската й личност. Но най-важният елемент

е, че усеща тази част от съня като „изкормване" или „изнасилване". По-нататък ще стане ясно защо.

•СРАМ. Срам ме беше, че ме виждат в това състояние. По характер съм потайна, а сега целият ми Аз бе проснат на земята! Но защо казвам „ целият ми Аз "? Мигар тези смешни и ненужни дреболии, разпилени на земята, това съм аз? Да... „Вътрешната ми чанта" сигурно е пълна с излишни неща и страхове. Вкъщи много се тревожа, когато гостите ми разглеждат мебелите, завесите или - още по-лошо! - когато някой от тях отвори вратата на друга стая, за да погледне вътре! Защо? Винаги това чувство, че домът ми не е в ред...

Да отбележим пътьом израза „домът ми не е в ред" - след малко ще открием значението му.

Би ли могла Клодин да продължи сама да тълкува съня си?

Може би, като се има предвид дълбоката й потребност от истинност. Но би могла да спре и дотук, защото сънят поставяше ударението на доста позната ситуация. И тя вероятно щеше да се опита, да коригира разобличеното от съня поведение, но по сравнително повърхностен начин.

Клодин се бе подложила на психоанализа. На един от сеансите тя спонтанно се върна към този-сън и продължи да асоциира. Ето основните й асоциации: •ЧАНТА. Отворена. Изкормена. Корем. Голям натъпкан корем. Мръсна кърпички. Всичко да се заключи. Никога не бих показала на някого вътрешността на чантата си, макар да е чиста и подредена. Прекалено подредена впрочем!Бих имала чувството... странно наистина! Чувството, че си вдигам полата. Винаги нося панталон. Не за по-лесно, нито за да приличам на мъж. То е... нещо друго е. Да... ето... така „ се затварям ".

Други асоциации:

•ЧАНТА, КОРЕМ. Сега вече съм сигурна - чантата символизира „тайната ми вътрешност", тази, която от-

казвам да приема; изпадам в паника само при мисълта, че някой може да я „види", физически или психологически. Тайната ми вътрешност, коремът ми; сексуалните отношения ме ужасяват. Като изнасилване са. Майка ми смяташе всички жени за жертви на мъжката бруталност. За мен коремът е пробит орган, ето това е. Изпитвам ужас, че съм излязла от корема на майка ми.

Да си припомним сега „домът ми не е в ред" и „затварям се". Последният израз бе свързан с носенето на панталони. Виждаме до каква степен Клодин е изпитвала потребност да „си запуши" корема, като го стегне в панталон! С други думи, потребност да отрече съществуването на корема си - символ на женственост, усещана като срамна поради отъждествяването с майката.

Да си припомним и „мръсните кърпички" в чантата от съня. Очевидно става дума за превръзки, „изцапани" с кръв от менструацията, която Клодин отблъсква с омраза. Тя впрочем ми каза и следното:

- Знаете ли, че не смея да облека дори леко деколтира-на блуза? А съм добре сложена, хубава съм! Защо тогава? Ами и в този случай ме е страх някой да не види какво има „вътре в мен" (в дома ми). Ако можех да си го позволя, без да стана смешна, бих.носила дрехи, херметически затворени чак до брадата. Никога не се осмелявам „да се покажа". Срам ме е да сложа бански костюм! Благодарна съм на този сън- това трябва да се промени!...

Но нали този сън е много разпространен?

Да се разберем - основата често е същата, но „контекстът" е различен. В случая сънят на.Клодин се явява като равносметка, която подтиква личността й да загърби видимото й по пътя на асоциирането да открие и усъвършенства непознатата си същност.

Може ли всеки да направи като Клодин?

Да, до известна степен. Всъщност достатъчно е човек „да се отпусне" и да си каже: „Какви мисли буди у мен даден

елемент от съня? Какво ми подсказва, дори ако изглежда абсурдно? Какво ми напомня?" Но е необходимо също - настоявам на това - никога да не се приема сънят буквално, какъвто и да е той, винаги да се търси символичното му значение.

Верижните реакции

Всеки елемент на съня трябва да предизвиква верижна реакция. Установихме това при Клодин. Необходимо е неуморно да се връщаме към елементите, които ни се струват важни. Очевидно е, че ако Клодин беше „блокирала" на чантата например, тя щеше да открие единствено, че изпитва чувство за малоценност и за вина, което й бе отлично известно.

Вместо това тя откри дълбокото си отъждествяване с майка си, което й забраняваше да се възприема като пълноценна личност и безмилостно я откъсваше от любовта, приятелството, майчинството, от целия живот...

Друг разтълкувай от автора си сън

Сънят на трийсетгодишния Люсиен изглежда по-сложен. Но го смятам за интересен, защото:

а) Люсиен сам избра всички елементи, на базата на които да асоциира;

б) докато асоциираше, Люсиен „блокира"; това ни показва, че човек може да се натъкне на собствената си съпротива въпреки съня, който го подканя да отиде по-надалеч и по-надълбоко;

в) сънят му се разпростира отвъд очевидните си значения;

г) Люсиен извърши асоциирането без никаква намеса от страна на психоаналитика.

- В съня си бях на около осемнайсет години. Намирах се в къщата от детството ми. Прекосих двора и отворих една врата. Зад нея имаше

стълбище, което водеше надолу до сумрачна изба. Вътре се бяха събрали няколко души. Всичко бе някак неясно, но знаех, че тези хора ме гледат. Обзе ме паника. Усетих, че мърдам краката си. Казвах си: „ Трябва да се събудя..." Събудих се, облян в пот.

Избраните от Люсиен елементи и асоциациите му

Трябва да отбележа, че Люсиен е интелигентен мъж, чете много, екстроверт е (обърнат навън, общителен), без да има някаква специална култура.

•КЪЩАТА НА ДЕТСТВОТО. Баща ми. Строг. Трябва да успееш, момчето ми! Трябва да си достоен за името, което носиш? Никакви извинения. Изпълнявах дословно заповедите на баща ми. Колкото до майка ми, обичах я, но почти не смеех да й го покажа. Това не би било достойно за мъж, син на такъв баща, нали?

•ВРАТАТА. Всяка врата води нанякъде, освен ако не е измамна. Небесната врата, вратата на Ада, Вратата на люляците^{^[1]}! Последната ме подсеща за един филм с Фернандел. Това няма нищо общо с баща ми. Или по-скоро има! филмът се казваше „Кравата и затворникът". Не е хубаво... но какво пък - баща ми беше кравата, а аз- затворникът. Да вървя по пътя на баща си, добре де, а мене някой пита ли ме?... Вратата на насладите. Вратата на бащиния ми кабинет. Чук-чук!Хич не беше забавно да чукам на тази врата! Викаше ме, за да ме смъмри, за да давам обяснения, но никога за самия мен, за личността ми, за щастието ми, единствено за социалния ми успех или неуспех. Врата? Трябваше да се насоча към вратата, която води към полето, към морето, към далечните земи, и да кажа майната ви на всички бащи на света. Междувременно вратата в съня ми се отваряше към изба.

•СТЪЛБИЩЕ. Нагоре, надолу, накъде ли води? Стълбите във фонтенбло. Сбогуване. Сбогом на любовта, сбогом на щастието. Думата „сбогом"винаги ме е преследвала. Сбогом, никога, никога вече, nevermore, сбогом, моя любов, да изчезнеш, да заминеш, да умреш, сбогуването от „Песен за земята" на Малер, да се стопиш в синевата, любовта на моите петнайсет години, сбогом, сбогом, мой живот, тръгнах нагоре по стълбите на зрелостта и те изоставих, къде ли си сега? Стълби от злато, изкачване към небето, стълби към избата, тъмно, процежда се слаба светлина, несъзнавано, сянка, гъста сянка, прикрила толкова неща в мен, искам да ги видя, искам все пак да бъда щастлив!

•ИЗБА. Сянка и полусянка. Откровение? Посвещаване? Кои са тези хора, които ме чакат? Неподвижни, мълчаливи. Приятели? Съдии?Инквизицията?Баща ми, умножен по броя им? Да, несъмнено... Какво ме чака -ад или рай? Избата на детството ми. Страх от тъмното, страх, че някой ме причаква там... Тези хора са съд. Да, съд.

•СЪБРАНИЕ. Тайно. Изпит. Тайно мнение. Да се взреш. Да се взират в теб. Зад мен - стълбите като възможно отстъпление към светлината. Не искам. Искам да знам. Обвиняем. Аз. Винаги се чувствам като обвиняем. Все давам обяснения. Само да не трепна. Да не се проваля. Виновен. Никакъв мъж не съм.

Тук Люсиен се върна към някои вече разглеждани елементи от съня си.

•ВРАТА. Баща ми често ме викаше в кабинета си. Като при Бога-Отец! „Бъди послушен, момчето ми!" Казваше ми: „Седни, трябва да поговорим!"Всъщност той се интересуваше само от себе си, от успеха си чрез мен. Баща довереник и наставник- дрън-дрън! Истината е, че той ме кастрира и задуши личността на майка ми. Но коя е тя, майка ми?...

•СЪБРАНИЕ.. като си помислиш, че смятах себе си за личност! Поведението ми винаги е имало само една цел - да представя пред другите определен образ, фалшив образ на личността ми, разбира се! Опитвах се да съответствам на онова, което мислех, че другите очакват от мен. Нищо друго. Никаква спонтанност следователно. Никога не съм се замислял много за всичко това -беше твърде смътно, твърде мъчително. Да живееш само за да се харесаш на другите! Във всеки от тях виждах баща ми! Пустият му човек! Сякаш беше навсякъде. Така че това събрание обединява всички съдии на съществуването ми. Ще рече, всички хора изобщо. Продължавам да се държа, както се чувствах принуден да се държа пред баща ми. Трябва да се издигна. Провалът е позорен. Много се тревожа, когато се разболея, тоест когато съм се провалил! И когато ме размързи, и когато съм в отпуск! •СУМРАК В ИЗБАТА. Странно. Особено, много дълбоко усещане... Чувствах се почти добре в сумрака. Явно защото бях вън от светлината. Но имаше още нещо; да видим... Сумрак... Сянка... Слязъл съм в сянката, хвърлена от всекидневието ми, следователно от мнимата ми светлина... Слязъл съм в сянката, хвърлена от неискреното ми поведение, виж ти! В тази ли сянка съм открил свободата си? Свобода... какво означава тя за мен?

Тук Люсиен започва да асоциира по тази дума.

•СВОБОДА. Хипи... Плейбой... Власт на цветята... Никакви пари... Хипи - как бих искал да познавам някое истинско хипи! Но не бих посмял да го заговоря - ще ми се подиграе, на мен, на превзетия ми вид, на сковаността ми. Само ако ме знаеше какъв съм! Надарените хора -те също са свободни, преуспяват без много усилия. Да, завиждам на всяко хипи, на всеки плейбой, но и ги мразя. Те са това, което не съм, а искам да бъда... Но защо усещах смътно, че свободата ми е в тази изба?... Сумрак... Вярно е, че съм обратното на това, което всъщност съм, че съм сянката на истинския си Аз. Да. Сянка, призрак. Аз, моят Аз се намира в сянката. Трябва да отида там и да го открия... Може би ще попадна и на душата си? Може би дори ще срещна любовта на жена?...

Докъде всички тези усещания доведоха Люсиен?

Би трябвало да анализираме всяка подробност една по една, но това би отнело твърде много страници! Най-обобщено казано, Люсиен достигна до:

а) чувството, че е загубил мъжествеността си, че е претърпял афективна „кастрация";

б) факта, че не знае нищо за дълбинния си живот, онзи, който му е даден от Майката например. И животът, и душата на Люсиен бяха подобни на майчините му - скрити в сянката, изчакващи, дълбоко заровени в недрата на несъзнаваното;

в) факта, че гледа на всяко „отпускане" като на сериозно прегрешение;

г) но главно идеята за Сянката. Ще се върна на нея в специална глава, защото смятам, че това понятие е измежду най-важните в психологията на дълбинното. Именно в сянката (на избата) Люсиен мисли, че може да намери възможната си свобода... и душата си. Тук откриваме и понятието Анима - тази огромна сила в мъжа, за съжаление толкова често омаломощена или направо изтласкана. И на нея ще посветя една глава.

д) склонността си към самоунищожение. Достатъчно е да препрочетем асоциациите, пробудени от елемента стълби. Откриваме думи като сбогом (8 пъти!); стопявам се (в смисъл на изчезвам); синева (синьото е цветът на далечината, в която човек изчезва); умирам; изоставям.

Всъщност в. изразените от Люсиен усещания, в богатството от асоциации прозира дълбоко чувство на отчаяние и носталгия.

Накратко, сънят казва на Люсиен: ти не си това, което смяташ, че си. Душата ти е в сянката - там трябва да я потърсиш. Оттам трябва да я изтръгнеш. Отърси се от погрешните си идеи за живота и от мнимите ценности, завещани от баща ти. Слез в сенчестите изби на своето несъзнавано, за да откриеш истината.

Докъде можем да стигнем сами?

Въпросът би следвало да звучи така: при какви условия можем да разтълкуваме докрай един сън? На първо място, от само себе си се разбира, че са ни необходими теоретични познания за символите. Но това е сравнително лесно условие в сравнение със следващото. Трябва да си повтаряме, че всеки сън е сблъсък със собствената ни личност, който може да разкрие многобройни положителни или отрицателни нейни аспекти. Разбираемо е, че сън със силно отрицателен заряд подтиква сънуващия да го заключи в подземието на забравата. Само че почти винаги „отрицателният" сън подготвя благоприятно и носещо енергия осъзнаване. Ако човек „блокира" заради привидно отрицателния сън, той просто рискува да пренебрегне една изцяло неоползотворена част от личността си.

Знаем, че всяко тълкуване на сънищата се прави на бистра глава. Когато се събудим, емоцията, породена от символите, бързо избледнява. Налага се да извършим анализа, прилагайки рационална система. Така превеждаме съня с помощта на погрешен език!

Да направим едно сравнение; Сънят е художник; той рисува картина с цялото вдъхновение и чувство, на-кое-то е способен. Анализът на картината е дело на художествен критик, който, при целия си талант, Може да преведе вдъхновението на художника само по рационален път.

Колкото до теоретичните познания, възможно е да ги придобием, като четем книги по психоанализа или посветени на символите трудове. Впрочем човек, който истински се интересува от сънищата си,, ще стори това и без да го подканят.

Сън, частично разтълкувай от авторката си

Катрин сънува, че изоставя детето си и започва да проституира. Вижда се отнесена от вихъра на нощни улици, барове, удоволствия. Цели ята от мъже кръжат около нея.

Дали това е „ужасен" сън, както си е помислила отначало младата жена? Защото първото нещо, което прави Катрин, е да се опита да го забрави. Сънят поражда у нея мъчително чувство. Следващите редове ще ви покажат, че Катрин не би могла да не „блокира". Но пък, ако постоянстваше в отхвърлянето на съня, нямаше да узнае каква енергия и жажда за истина се крие у нея.

И тук ще цитирам някои важни асоциации, направени от Катрин без намесата на аналитика.

•ИЗОСТАВЯМ ДЕТЕТО СИ. Невъзможно. Винаги към вървяла по правия път. По пътя на дълга. Безкомпромисна към себе си. Безкомпромисна към другите. Животът е релса. Линия. Не бива да се отклоняваме от нея., Сърцето е едно нещо. Дългът - друго. Трябваше да служа в армията. Животът ми е безупречен.

Няколко думи за Катрин

Вярно е, че животът й е бил „безупречен", но и лишен от фантазия и спонтанност. Катрин е била нещо като „войни-че". Дългът? Несъмнено. Само че идеята за дълг я сковава, затваря я в стереотипи. Тази идея не е произлязла от нея, а й е била „впръскана" от точно толкова сковани и тревожни родители. Проявявала е „безкомпромисност" към себе си... и към целия свят, който непрекъснато е съдила. Всъщност Катрин е имала „бинарно" поведение.

Най-разпространените сънища

Хадес — Sun, 31 May 2009 11:30:01 GMT

В тази глава могат да се цитират многобройни символи, знаци и образи. Често това са съвсем прости символи, които всяка нощ се явяват в сънищата на милиони хора по света.

Става дума за сънища, обикновено кратки и съдържащи само един „фрапиращ" образ. Тогава цялото внимание се съсредоточава върху този образ и той се превръща в истински притегателен „център" за второстепенните елементи.

Бих могъл да приведа хиляди примери. Кой от тях да изберем, доколкото изобщо е възможен някакъв избор? Смятам, че най-добре ще е:

а) да изброим някои от най-често срещаните символи;

б) да определим основните групи човешки същества, на които се явяват този вид сънища.

Ще говорим само за „отрицателни" сънища, защото те или предупреждават за нещо, или изразяват някакво вътрешно състояние. От само .себе си се разбира, че някои от изброените по-долу символи се. появяват и в съвършено положителни сънища; за тях ще стане дума по-нататък.

НЯКОИ ОТ НАЙ-ЧЕСТО СРЕЩАНИТЕ СИМВОЛИ

АВТОМОБИЛ

МИТНИЧАР

АВТОМОБИЛНИ ГУМИ

МОРСКА КАТАСТРОФА

АМПУТАЦИЯ

АПОКАЛИПСИС

АСАНСЬОР

БАГАЖ

БЕЗДНА

БЕНЗИН

БИЛЕТ ЗА ПЪТУВАНЕ

ВЛАК

ВРАТИ

ГОЛОТА

ГОРА

ДРЕХИ

ЗМИИ

ЗЪБИ

ИЗБА

ИЗПИТ

КОН

КОНТРОЛЬОР

КОРИДОР

КОСА

КРЪВ

КЪЩА

ЛАБИРИНТ

НАСЕКОМИ

НЯКОИ ЦВЕТОВЕ

ОСАКАТЯВАНЕ

ПАДАНЕ

ПАЗАЧ

ПАЯЦИ

ПОЛИЦАЙ

ПРЕСЛЕДВАНЕ

ПРИЛИВ

ПРОПАСТ

РАВНИНА

РЕЧ ПРЕД ПУБЛИКА

САМОЛЕТ

СВЕТОВЪРТЕЖ

СМЪРТ

СПИРАЧКИ

СТРАШНИ ЖИВОТНИ

СТЪЛБИ

СЪД

ТЕЛЕФОН ТОПКА ХОТЕЛ УБИЙСТВО

...и други

Нека отбележим, че тези символи могат да изразяват много човешки чувства, които се застъпват едно друго. И това е нормално, като си помислим например, че чувството за малоценност винаги поражда чувство за кастрация, за тревожност, за вина, за безсилие, както и чувството, че сме отхвърлени, изоставени.

Към горния списък би следвало да се прибавят още Бог знае колко символи! Защото всеки човек може „да изфабрикува" свой собствен символ в зависимост от местоживеенето си, от предметите, с които е заобиколен, от усещанията и спомените си. Даден символ може да значи много за един и нищо за друг.

Не е възможно да се даде подробно обяснение на всеки от изброените символи. Ще ги подкрепям с примери, когато е възможно, цитирайки сън, за който разполагам със свидетелство. И винаги ще разлагам съня на елементите му, като така ще мога по-добре да приложа казаното в глава П. Настоящата глава ще включва:

а) сънища с чувство за малоценност;

б) сънища, изразяващи страх от кастрация;

в) сънища, свидетелстващи за тревожност;

г) сънища за изоставяне.

Сънища, изразяващи чувство за малоценност

Хадес — Sun, 31 May 2009 11:28:29 GMT

Чувството за малоценност е свойствено на човешкото същество. То е присъщо на природата му, както влагата е присъща на почвата. Появата му зависи главно от характера на човека, от усещанията за слабост, безсилие, „паразитизъм", изпитвани още в ранното детство. Естествено, то се увеличава или намалява в зависимост от полученото възпитание, придобитото или не доверие в себе си, страха от живота и т. н. Очевидно е, че родителите играят първостепенна роля, но расата, общественото положение и други фактори са също важни.

Чувството за малоценност поражда голям брой компенсации, чиято цел е да възстановят равновесието (мнимото равновесие) и да вдъхнат на индивида усещане за сила и душевен комфорт. Така се стига до немалко производни на параноята - прекалена агресивност, патологична недоверчивост, горделивост, крайна самоувереност, презрение към другите, стремеж към непогрешимост и др. Разбираемо е, че колкото по-могъща е компенсацията, толкова е по-голям рискът от още по-бурно възраждане на първоначалното чувство за малоценност и че съответните сънища са белязани от този съзнателен или неосъзнат страх.

Сън за пътуване (на млада жена)

- Заминавах на почивка в Южна Франция. Пристигнах в една хотелска стая. Носачът хвърли

куфара ми върху някакво неоправено легло. Погледна ме, без да промълви дума, и излезе. Стените на стаята бяха мръсни, мивката - отвратителна... Седнах на един стол; бях отчаяна...

Всеки веднага ще схване смисъла на този сън, който изразява вътрешно състояние, характеризиращо се с чувство за малоценност. Жената ми обясни следното:

-Южна Франция бе за мен върхът на лукса-.. Никога не бях ходила там и си въобразявах, че на Ривиерата си почиват само хора от висшето общество...

Което означава, че тази жена не се е усещала „достойна" за такъв вид почивка! Заедно с чувството за малоценност откриваме и чувство за провал. Сънуващата не достига до желаното място, а до някаква мизерна стая. Забелязваме и усещане, че е отхвърлена - носачът дори не благоволява да я погледне. Може впрочем да става дума за несъзнателно желан провал; все едно, че жената си казва: „Не съм достойна да успея в каквото и да е, нито да постигна нещо положително. Искам да се проваля, та душата ми най-сетне да се умиротвори, да се отърве от тревогата, която буди у мен всякакъв вид състезание..."

Сън за голота (на мъж)

Става дума за крайно разпространен сън:

- Разхождах се по един оживен булевард. Хората ме гледаха и се смееха. Зърнах образа си в една витрина - бях гол...

Това също е много ясен сън. Този мъж изпитва чувството, че всеки „вижда през него", че не може да скрие от другите какъв е всъщност. Иначе казано, той се срамува от себе си.

Сън за хотел (на мъж)

Тук имаме практически същия тип сън като съня за пътуването.

- Пристигнах в един хотел. Трябваше сам да си нося багажа, докато на другите клиенти им го носеха. Стълбището беше стръмно, стаята ми се намираше под покрива. Легнах на леглото. Най-странното бе, че се чувствах добре, изпитвах нещо като примирена горчивина, бях доволен, че няма прозорец, че съм извън всичко...

Ето я потребността от провал, пряко произтичаща от чувството за малоценност. Този сън показва склонност към „мазохизъм" (ще разгледаме това понятие по-на-татък). Чувството на сънуващия, че е отхвърлен, е очевидно - принуден е сам да си носи багажа. Изключен е от общността (хотела). Не е приет от обществото (клиентите на хотела, носачите). И извършва регресия към детството си - стаята (без прозорци) се превръща в затворен, изолиран свят, нещо като „майчина утроба", даряваща покой и сигурност...

Да отбележим, че този човек едва съзнаваше дълбокия си мазохизъм и „мизерабилизъм"^{^[1]}. Той бе „компенсирал" чувството си за малоценност с упорит труд и бе достигнал до блестящо социално положение, от което извличаше прекомерна гордост. Лесно е да си представим огромната тревожност, която го е разяждала поради разрива между „успеха му", от една страна, и мощното му чувство за малоценност, от друга... В основата си сънят му е израз на желание за самоубийство, за връщане към небитието и окончателна раздяла със света.

Сън с асансьор (на мъж)

- Натиснах копчето в кабината, за да се изкача нагоре. Но асансьорът започна стремглаво да слиза. Колкото повече натисках, толкова повече се ускоряваше спускането... Събудих се, обзет от паника.

Тук откриваме слизане вместо издигане, както и идеята за падане.

Човекът ми каза още:

- Сигурен съм, че този сън ми нарежда да навляза в себе си и да видя какво става там. През целия си живот се опитвам да постигам високи резултати, да преодолявам стъпало след стъпало в кариерата си, да се издигам. Сега трябва да сляза, да проверя какво точно става в несъзнаваното ми. Но това падане!...

Падането? То означава онова, за което говорихме -страх от загубата на „компенсациите", от преоткриване на своята същност, от среща със себе си.

Сънищата за падане също ни спохождат изключително често. Някои се повтарят - понякога в продължение на години, толкова е постоянен у нас страхът да не изгубим „фасадата" си. На всеки се е случвало да сънува, че пада от скала, че пътят му внезапно бива преграден от пропаст, че се изкатерва на върха и се оказва неспособен да слезе или се хвърля.в пустотата, или самолетът му се разбива над града, или влакът му се сгромолясва в бездната и т. н..Сънищата за падане могат също да изразяват страха, че няма да се окажем „на висота", страха, че отново ще попаднем в плен на поглъщаща майка, страха от несъзнаваното и от лудостта, страха, че ще изчезнем в небитието, и пр.

Сънищата със световъртеж са пряко свързани с горното.

Сън за багаж (на мъж)

- Взимах си билет за непознат град, за който знаех само, че е много слънчев и има безброй фонтани... Бях неимоверно щастлив, че напускам родния си град. Като се приближих до влака, видях, че се нарича „Синята птица". После си дадох сметка, че съм изгубил или забравил багажа си: Започнах трескаво да го търся, а в това време влакът отпътува без мен...

Тук имаме: непознат град, слънце, бликаща вода. Щастието да смениш града си. Синята птица. Изгубеният багаж. Несъстоялото се пътешествие.

Основният елемент от този сън е мъжът, който е тръгнал към... себе си, към най-дълбокото в себе си. Към своята Анима. Но за беда той като че ли е забравил или изгубил багажа си. Важно ли е това? Или е второстепенно и означава, че сънуващият придава прекалено значение на дреболиите и поради това изтървава главното -щастието си? Не би ли било по-просто да си купи необходимото на място, в онзи чуден град, който сияе в него като празник?...

Сън за дрехи (на жена)

- Не си спомням тучно къде се намирах - на улица? В стая? Във всеки случай имаше и други хора. Бавно свалих дрехите си, които представляваха нещо като сива униформа, но се оказа, че отдолу нося друга дреха, подобна на гащеризон и синя на цвят, като дънки. Чувствах се безкрайно тъжна. След това се озовах на друго място, облечена в тъмен, морскосин костюм. И там имаше хора, но бях напълно спокойна...

Да уточним най-напред, че този сън се е явил на много елегантна млада жена, чиито дрехи нямаха нищо общо с каквато и да е униформа! Освен това тя беше твърде жизнена, щастлива, че живее и че между другото участва в различни светски сбирки.

Да я чуем:

- Най-странното беше тази поредица от „униформени" дрехи... Сиво... Безцветно... Цвят на дънки. Като при Мао... Всички в синьо, всички в сиво... Или само аз? Тъга. Моята елегантност е само привидна. Личността ми е сива. Еднообразна. Сънят ми показва колко съм сива. Прекарала съм живота си в самозаблуда. Би трябвало да махна всички тези униформи, както се бели лук, докато открия истинската си същност. Морскосин костюм. Пансион. Страдах в пансиона, нов него намирах убежище от непрекъснатото неразбирателство с родителите ми. Горчиво-сладко убежище... Морскосиньо. Да се подчинявам. Да спазвам правилника. Да, сестро, благодаря, сестро, ей сега ще застана в редицата, сестро... Вярно е - носех униформа. Отвън -елегантност и непринуденост. Но вътре у мен се чувствам длъжна да правя като всички, та никой да не ме укори в нищо. Да правя като всички, да не се набивам в очи, да не позволя да ми свалят маската. И все Пак сънят е хубав, защото в него-като че ли се опитвам да открия какво има под униформените дрехи... Трябва да внимавам да не се подредя отново в редицата като в пансиона и да намеря там привиден покой... Трябва да се преборя с компенсациите си; старая се да бъда прекалено различна от другите, правя се на оригинална; така рискувам да попадна в капан, от който ще ми е трудно да се измъкна, като остарея...

Към тези асоциации би могло да се добави, че свалянето на „униформените" дрехи съответства на дълбоко обезсърчение, породено от безполезността на псевдоценностите (стремеж да не се набива в очите, компенсиран с оригиналност и елегантност; безличен и „униформен" вътрешен живот, компенсиран с твърде показен и лъскав външен живот и пр.).

Това е отличен сън „равносметка" и предупреждение за бъдещето, от който жената впрочем си взе добра поука.

Сън за пътуване (на мъж)

- Намирам се във влака, в първа класа. Влиза контрольорът и проверява билетите. Сухо ми обръща внимание, че билетът ми е - за втора класа. Приканва ме да напусна купето, в което са се събрали хубави жени и млади, добре облечени мъже.

Ето един свръхразпространен сън в тази или в друга форма! Смисълът му е ясен. Чувството за малоценност е очевидно.

Да видим как асоциира сънувалият:

- Самозванец! Чувствам се като самозванец! В живота, в работата ми. Аз съм много способен лекар, но винаги ми се струва, че „не заслужавам" хонорарите си... Един глас вътре в мен непрестанно ми нашепва: „Като се има Предвид какво нищожество си, как е възможно да ти се доверяват?"

Тук попадаме на чувството „не съм достоен", от което страдат толкова хора, чувство, придружено от безмилостната си сянка - непрекъснатата тревожност и страха. В този сън мъжът е „прогонен" от ситуация, в която смята, че няма право да се намира; при това пред очите на хубави жени, за които също се счита за недостоен.

Сън с гара (на жена)

- Пристигам на Източната гара. Перонът е абсолютно пуст и унил. Жестока самота. Никаква светлина. Загубила съм се. Сбъркала съм перона. Виждам моя влак, спрял в глуха линия. Няма локомотив.

Необходимо ли е да се коментира този сън, който всеки без труд би разбрал? Чувството „изоставена съм" е могъщо - пуста гара, глуха линия. Никакъв влак не тръгва към живота и бъдещето. Липсва „движещата сила" - няма локомотив, който да подкара влака...

Сън с влак (на мъж) Все същата тема.

- Пристигнах на гарата и видях как влакът ми се отдалечава към хоризонта. Затичах се покрай релсите с тежкия си багаж в ръце...

Тук имаме, разбира се, чувството „изпускам влака на живота си", пропускам случая да преуспея, да разгърна силите си, не осъществявам своето „пътешествие". Сънуващият носи тежък багаж. Дали съществуването не му тежи?...

Сън за къща (на мъж)

- Прибирах се у дома. Но къщата ми се намираше близо до някакъв зловещ завод. Беше се смалила. Покривът бе повреден.

Смалилата се къща показва чувство за принизяване на личността. Провалът е видим (зловещият завод). Мъжът се бои също, че ще загуби интелектуалните си способности, изобразени от „покрива" на къщата.

Съществуват безкрайно много подобни сънища... Влакът потегля без сънуващия. Влакът едва пъхти или е спрял някъде. Гарата е в окаяно състояние или е усамотена във враждебно поле. Влакът минава, без да спре. Багажът & изгубен или се намира в друг влак. Сънуващият закъснява за влака. Или стига до задънена улица. Колата отказва да потегли. Колата тръгва назад. Ключовете на колата са изчезнали. И какви ли не други ситуации - неясни, неосъществени, отчайващи, мъгляви, неуместни, жалки, до една свидетелстващи колко е непълноценен и безсилен човешкият род...

Сънища, изразяващи страх от „кастрация"

В най-общ смисъл кастрацията присъства във всеки миг от човешкия живот. Наричаме кастрация всичко, което нарушава покоя, целостта, щастието, свободата на човека във физиологично или афективно отношение.

Раждането например е първата голяма кастрация. Съществото бива „изтръгнато" от блаженството на майчината утроба и запокитено в шумна и хаотична среда. За майката раждането също е важна кастрация - отнемат й онова, което носи в себе си, което е част от нея.

Цялото ни съществуване е низ от кастрации - по-съществени или по-маловажни. Те са нормални, когато например възпитанието е правилно. Но дори тогава имаме кастриране, след като детето бива „вкарвано в релси" чрез наложени му отвън повели. Голям брой от кастрациите обаче са анормални; става дума за „осакатяването" на физическата или на афективната личност. (Ще видим това, когато стигнем до сънищата, свързани със Свръхаза.)

Чувството за кастрация често присъства в сънищата и обикновено е придружено от страх. Човек сънува, че му е изтръгнат крайник или че зъбите му се разклащат и падат. Че губи косите си, че пука гума. Изстреляният куршум безсилно тупва на земята, ракетата се разбива веднага след старта. Изпитите нерядко са основен елемент в съня, както и съдилищата. Топките не могат да се отлепят от земята или се раздуват и т. н.

Сън за изпит (на мъж)

-Явявах се на приемен изпит за университета. Екзаминаторите стояха прави, носеха черни тоги и шапки. Един от тях демонстративно скъса дипломата ми...

Сънищата за изпити са много разпространени и това е обяснимо. Изпитът бележи вътрешен „преход" от една точка към друга. Той може да означава също опит да се промени някакво състояние. Но той е преди всичко начин „да се отчетем", да докажем стойността си и правото си на съществуване. В цитирания сън имаме „кастрация"; скъсаната диплома символизира осакатяването на личността, на която се отказва правото (или способността) да достигне до бъдещето и до собственото си развитие. Но кой е изпитващият? Чия проекция е? Кого представя в съзнанието на сънуващия?

Сън за коси (на жена)

- Гледах се в огледалото и забелязах, че съм напълно оплешивяла. Събудих се и се втурнах да проверя, толкова убедителен беше сънят...

Това е класически, сън, също много разпространен. Наподобява сънищата с падане на зъби и изразява чувство за кастрация. В случая става дума за млада жена и би могло да се предположи, че тя се бои да не загуби своята красота и прелъстителност. Но нещата не са толкова прости. Косите са заредени с универсална символика. В символния си смисъл те са синоним на мъжественост, на активна сила. Като вторичен сексуален атрибут у жената представляват мощно средство за привличане. Символиката им е соларна. Горният сън показва до каква степен жената се бои да не загуби способностите си, творческата си сила, динамизма на младостта си. Заедно с това той е и сън, изразяващ тревожност.

За да илюстрираме афективната символичност на косите, да си припомним Бодлер:

Въжета корабни, нагоре ме вдигнете! Море от абанос, сред тебе ярко свети мечта от рой платна, от мачти и гребци.^{^[2]}

Сън за осакатяване (на жена)

-Беше кратко, но... Не знам къде се намирах; появи се едно огромно чудовище и откъсна дясната ръка на баща ми... Беше ужасно; сякаш загубих собствената си дясна ръка...

Да се спрем на асоциациите;

- Никога не съм познавала истински баща си. Майка ми заемаше и неговото място и правеше всичко, за да ме настрои срещу него. Имам усещането, че чудовището беше майка ми.

Свадлива, взискателна майка, винаги критично настроена, никога любвеобилна. Тя пречеше на баща ми да живее. Отне му силата, властта, лиши го от съществуване. Как тогава можех да бъде насочвана от него? Усещам, че този сън е много важен! Момиче без баща-наставник се превръща в жена, която живее на празни обороти. Дясната ми ръка несъмнено е моята динамичност, творческата ми природа. Ще трябва да възстановя връзките с баща ми въпреки майка ми...

В този сън майката наистина е „чудовището", което поглъща личностите, пречи им да се осъществят свободно. Ръката е явно „фалически" символ. Тя изобразява силата, властта, закрилата. Тя удря, тя носи палка или жезъл. Всички сме чували за „ръката на закона". На всичкото отгоре става дума за дясната ръка, тази, която обикновено е по-яка. В съня бащата е „кастриран". Отнета му е мъжката власт. Но и дъщерята е „кастрирана" от „мъжката" си власт, тоест от своята съзидателност, динамика, ентусиазъм, пробивност... В същото време е загубила и бъдещето си, чийто символ е дясната посока. (Ще поговорим и за символиката на посоките.)

Друг сън за осакатяване (на мъж)

- Пристигнах в кабинета си. С ужас забелязах, че дясната ми ръка е ампутирана. Казах на началника си: „Няма проблем; ще работя с лявата, само не ме гонете!"

Асоциации на сънувалия:

-Началник? Това е баща ми. Страх от баща ми. Страх от мъжете. Играя си на мъж, но всъщност се подчинявам. Какво мога да правя без дясната си ръка? Безполезен. Осакатен. Погубен. Баща ми с положителност ме е кастрирал. Вечните му принципи! Така и не се разбунтувах. Виждате ли колко съм миличък? Моля ви се, нямам дясна ръка, но това не е проблем, не е никакъв проблем, ще се оправя с малкото, което ми остава, сериозно! Само ме приемете такъв, какъвто съм, амин! Не ме гонете, добри ми господине! Ще правя всичко, което пожелаете, но не ме гонете!

Други асоциации:

- Нищо чудно, че съм се приютил у мама! Или у жена ми! Бих направил всичко, за да ме обичат и утешат... Да

не ме прогонят... Всичко друго, само не това... Кабинетът, това е семейството ми; там се чувствам добре, правя всичко за другите, дори работя извънредно...

Излишно е да се коментират тези асоциации. И тук имаме кастрирана „дясна" ръка, ръката на силата, на мъжката мощ. И тук тя е символ на фалоса. Намираме се в самото сърце на прословутия едипов комплекс - препоръчвам ви да прочетете за него в речника.

Сън с падане на зъби (на мъж)

Вече споменахме за този вид сън, разпространен като есенния дъжд.

-Всичките ми зъби се клатеха. Вадех ги един по един; съвсем лесно се отделяха от венците. Събудих се и си казах: „Ама че кошмар!"

Зъбите служат за дъвчене, за „откъсване" (на месото от костите например). Не казваме ли: „Направо ме сдъвка"? И също: „Показвам си зъбите"? Да „стискаш зъби" е знак за мъжественост. Зъбите са и елемент от сексуалното привличане („ослепителни" зъби, любовно „хапане" и т. н.).

Сънуването на развалени, изтръгнати, разклатени зъби е често знак за чувство за безсилие (сексуално, афективно, професионално и пр.). В дадения случай мъжът изпитва усещането - или страха, - че е принизен, унижен, обезсилен.

След раждане жените често сънуват, че зъбите им падат. Това е разбираемо, тъй като, .както вече казахме, раждането е вид „кастриране" (налице е „изтръгване" и осакатяване на част от тялото на майката).

Сън с автомобилни гуми (на мъж)

- Излизах от работата си, за да си тръгна към къщи. И четирите гуми на колата ми бяха спукани. Опитах се въпреки това да потегля; успях

да запаля, но съединителят отказваше. Мислех си, че може би е заради гумите. Огледах се за сервиз. Виждах само минувачи.

Това е сън, изразяващ чувство за кастрация, за безсилие, за принизяване. Сънуващият изпитва усещането, че не е достатъчно „напомпан", за да посрещне живота. А и съединителят не откликва - мъжът не успява да разгърне потенциалните си сили. Нека отбележим, че всички тези усещания са неосъзнати - във всекидневието въпросният човек се проявяваше като деен (но превъзбуден!), продуктивен (но много тревожен!). Сънят му разкри как „се чувства" в действителност, тоест става дума за сън-равносметка и предупреждение.

[1] Стремеж към материална и социална нищета. - Б. пр.

[2] Тук и по-нататьк преводът на стиховете е на Атанас Сугарев. - Б. изд.

Сънища, изразяващи тревожност

Хадес — Sun, 31 May 2009 11:22:19 GMT

Осъзната или не, тревожността играе важна роля в живота на човешкото същество. Логично е следователно да лежи в основата на много сънища, където обикновено се изразява чрез най-разнообразни отрицателни чувства, изпитвани в безизходни или ужасяващи ситуации. Дадена ситуация може да е тема на често повтарящи се съновидения.

Със своята житейска, метафизична, космична тревожност този вид сънища присъстват в нощите на всеки от нас. И в тях падат и се запалват самолети, хора крещят, тълпи биват обземани от паника, появяват се неизбродими лабиринти; сънуващият се лута сам в непознат град, къщи се срутват, стават земетресения, приливни вълни помитат всичко по пътя си...

Има и сънища, изразяващи по-дълбока тревожност: синът убива майка си, майката пробожда с нож детето си, съпруг вижда как вълните поглъщат жена му, кораб потъва в бездната и пр. Появяват се и равнини - огромни, пусти, покрити със сняг или заледени. Къщите са празни, изоставени, враждебни, обрасли в бурени. Чуват се ридания. Отнякъде изникват странни, архаични животни, рояци насекоми се носят във въздуха, мъртъвци заплашително се надигат от гроба. Човек се чувства изгубен, объркан, пренебрегнат, отритнат, сам на света и във вселената.:. Да, огромна е човешката тревожност!

физиологичните усещания и тревожните сънища

Сънищата, изразяващи тревожност - или кошмарите, -понякога са предизвикани от физическо заболяване (леко или по-сериозно), от смущения в дишането, от тежест в сърдечната или предсърдечната област и т. н. Всеки знае, че затрудненото храносмилане може да породи кошмар. Поначало физиологичното състояние винаги определя появата на един или друг образ в съня, като физическото неразположение служи като детонатор.

Тревожните сънища и сексуалността

В съня сексуалните потребности и желания играят голяма роля. „Изтласканото" често излиза на преден план. Измежду най-разпространените са сънищата, възпроизвеждащи едиповата ситуация, която изключително рядко описват обективно. Те са населени със символи, предназначени да покажат психологическия климат, желанията, страховете, изтласканото. В личния ми архив фигурират поне двайсет сънища, в които, независимо от различния контекст, синът „пробожда с нож" майка си. Не става дума за омраза, а за сексуални отношения;' ножът символизира фалоса.

През пубертета тревожните сънища са често явление. Това е нормално, тъй като този период се характеризира с големи афективни и сексуални трудности. Към тях се прибавя и страхът от бъдещето, от загубата на семейната сигурност, от свободата и пр.

Някои разпространени символи на тревожност

В „сексуалните" тревожни сънища: -Змиите се появяват често и при мъжете, и при жените. Те са фалически символи. Както и влечугите, джунглите, горите, гъсталаците (нерядко символи на срамните косми, те могат да означават и несъзнаваното). -Срещат се и сгромолясващи се кули (кулата тук е фалически символ, изправен, отвесен; срутването й показва страх от афективно или сексуално безсилие). -Револвери „засичат" или пък куршумът изпада; вместо да полети.

-Кораби потъват, хора биват поглъщани от морето или от блатото (страх от връщане към несъзнаваното и към Майката).

Девойката вижда насън мъжки индивиди - заплашителни, рошави (символи на опасния Анимус - ще го разгледаме в глава VIII). Разпространени са и сънищата, изразяващи страх от изнасилване (змии, ножове, остри или наточени предмети, автомобили, които връхлитат върху сънуващата, влакове, които я блъскат насрещно, зейнали рани в половите органи и пр.).

Нужно ли е да се казва каква паника пораждат подобни сънища у подрастващите, склонни да ги приемат буквално - нещо, което, повтарям, не бива никога да се прави?

Мъчителните ситуации

Хадес — Sun, 31 May 2009 11:20:52 GMT

Тревожните сънища доста често се отнасят до трудни житейски ситауции, минали или настоящи. Както вече казах, тези сънища могат да се повтарят, и то в продължение на години!

Ето някои примери:

•Жак много често сънува, че все още е войник. Или са го мобилизирали. Или са го обявили за дезертьор.

Само че Жак е на петдесет години. Явно е, че армията му е причинила травма или е породила у него тревожен климат, непреодолян след уволнението. Този сюжет може да изглежда безинтересен, но всъщност свидетелства за дълбоко безпокойство, на което сънят е само символичен израз.

•Пол често сънува, че е отишъл на работа след неоправдано отсъствие. Или че се готви да напуска, но все не успява да го стори. Или че началникът му го упреква за зле свършена работа.

Всъщност Пол от няколко години упражнява свободна професия. Сънищата му за работата са винаги заредени с тревожност. Защо? Би трябвало да се разбере какво е представлявала за Пол тази работа и какво означава за него неосъщественото напускане. Дали не е „страх от свободата?" Колкото до неоправданите му отсъствия, несъмнено става дума за климат, наситен с чувство за вина, проецирано върху работата и началника. И най-вероятно в детството му следва да се търси ключът за тези еднотипни сънища, които сякаш „настояват" да се ликвидира определена вътрешна ситуация, непрекъснато тровеща живота му.

•Мари-Терез редовно сънува, че се подготвя за университетските си изпити.

Да, но тя от много години е вече лекар. Може би животът представлява за нея непрекъснат „изпит"? Или страда от такова чувство за вина, че все се опитва да „дава обяснения"?

•Фредерик неведнъж сънува, че се прибира в къщата, където живее майка му (отдавна покойница). Вика, но никой не отговаря. Абсолютна тъмнина, дълбока тишина. Иска да се качи на етажа, но е парализиран от ужас. Събужда се облян в пот.

Да отбележим, че майката на Фредерик живеела сама и той все се страхувал да не я завари мъртва. Задълбоченият анализ обаче показа, че тревожността на Фредерик бе породена от неосъзнатото желание... именно да я види мъртва! За да се освободи от тегобата на майчиното настойничество. Така че тук тревожността е нещо като „електрическо поле" между положителния и отрицателния полюс; тя идва от мощния антагонизъм между съзнателното желание (майката да живее!) и неосъзнатата потребност (майката да умре!) В този вид сънища се наблюдава също и страх от изоставяне.

-Жана често вижда насън как някаква жена я блъска към голямо огледало, от което тя ужасена се отвръща.

Едно уточнение: майката на Жана отказвала (несъзнателно) да види дъщеря си пораснала Тя всъщност искала девойката чисто и просто да остане нейна „двойница". Затова Жана изпитваше силна тревожност при всеки свой опит да придобие свобода и самостоятелност. Повтарящият се сън й казва: „Майка ми желае да видя в огледалото нейния, а не моя образ. Отказвам. Искам да стана това, което съм, макар че се боя да погледна ситуацията в лицето..."

•Жан-Пиер продължава да сънува, че се отдалечава от бащината къща, но някакъв глас го повиква и той се връща.

Жан-Пиер е на четирийсет години. Женен е. Родителите му са починали. Сънят му е свързан с чувство за вина. Жан-Пиер винаги е имал усещането, че е „изоставил" родителите си, за да се ожени. Те впрочем живеели в охолство и в нищо не го упреквали. Това е вид сън за „изоставяне" и „страх от свободата".

•На Жаклин често й се присънва широка слънчева река, по която плават множество лодки. Но небето над реката е покрито с истински килим от черни птици.

Преливащ от тревожност сън! С две думи: Жаклин е прекарала детството и юношеството си с „кастрираща"

баба, непрекъснато облечена в черно. Бабата изразявала по този начин тъгата си от смъртта на майката на Жаклин. Но понеже упорствала да носи черно години наред, в крайна сметка се превърнала за внучката си в олицетворение на самата смърт... Чудно ли е тогава, че Жаклин е толкова тревожна, така се разкъсва между сияйния живот, който усеща у себе си, и преследващата я смърт?

•Жан-Пиер сънува от години, не телефонът звъни през нощта. Сънува, че става, вдига слушалката и чува нежен женски глас, който просто произнася името му. След това - мълчание. Всеки път Жан-Пиер се събужда уплашен.

Коя е тази жена, която преследва сънуващия и се задоволява да го назове по име? Тъй като не познавам Жан-Пиер, който ми изпрати съня си по пощата, мога само да предполагам... Дали не става дума за Анимата му, от която не успява да получи „послание"? Или в будния си живот сънуващият не съумява да отдели същата тази Анима от майчините сили, които са я обсебили? Възможно е. Не е изключено да се касае и за мощна носталгия по детството. Или по „гласа" на майката, към която Жан-Пиер все още изпитва било голяма обич, било силно чувство за вина.

•Виржини често сънува, че се разхожда в голям град: Моли минувачите да я упътят или ги пита колко е часът. Никой ней отговаря. Тогава се затичва към полицията.

Това е сън за „изоставяне". Виржини се усеща откъсната от обществото, отхвърлена. Никой не желае да я подкрепи, да я изслуша, докато броди в себе си (= града). Сама на света, тя се спуска към полицията, която тук е символ на майката като източник на сигурност.

•Жак често вижда в съня си къщи, които се срутват. Чувства се като парализиран.

Този тип сън може да сочи доста опасна несъзнавана ситуация. Къщата би могла да представлява Аза на Жак (който впрочем е склонен към депресия). И ето: Азът се срутва, но заедно с него се сгромолясва цяла една „отвесност", разпада се цяла една конструкция. Сънят изразява следователно силно усещане за безсилие, за непригодност към живота. Той принадлежи и към групата сънища със страх от кастрация.

Ето как тревожността се появява изневиделица нощем. Нека пак кажем: повтарящите се сънища са знак, който не бива никога да се пренебрегва. Тревожният сън е симптом; той предупреждава сънуващия, че трябва да потърси корените на безпокойствата си.

Съществуват и „големи" тревожни съновидения с елементи, понякога близки до архетиповете (и за тях ще стане дума): препускащи коне, които всеки момент ще стъпчат сънуващия; страшни великани, митически чудовища; необятни гори, където човек потъва без надежда за измъкване; зловещи цветове... Опасни джуджета, банди от разбойници населяват сънищата на много жени (ще ги видим по-нататък). Тук един мъж безкрайно броди сред ледовете... Там друг... - да изброяваме ли още? Сънищата са толкова разнолики, колкото е човешкото безпокойство. Задоволих се да цитирам само някои от разпространените символи.

Колко престъпления се вършат в твое име...^{^[1]}

Ето и още един доста обичаен вид сънища, които пораждат дълбоко безпокойство у сънуващия. В тях става дума за престъпления, затвори, преследване.

Мъж (27 г.)

- Току-що ме бяха освободили от затвора, където излежавах дълга присъда за не знам какво провинение или престъпление. Улицата беше оживена и слънчева. Затичах се; чувствах, че ме преследват. Като се обърнах, видях заплашителна тълпа, която ме настигаше.

Мъжът започна коментарите си с думите: „Но дали всъщност мен преследваха? Така предполагах, но нищо не го доказва!" Да чуем асоциациите му.

ЗАТВОР. В затвора съм. Открай време. Никога не съм бил свободен. Но какво изкупвам? Чувство, че нямам право на съществуване. Желание да умилостивя съдбата. Никой не ме обича. Трябва да върша разни неща, за да ме обичат. Бих платил, за да ме обичат. Не искам да съм сам. Не съм свободен. Но ме освобождават. Слънце. Защо тичам, сякаш целият свят е хукнал по петите ми? Винаги ми се струва, че ме гледат, наблюдават, критикуват. Стеснителност. Страх. Анали грее слънце... Защо не и за мен? Чувствам се виновен дори пред жена си и децата си!... Все едно, че съм момченце в свят на възрастни... Не, не искам да съм сам...

Значи на „затворника" (на самия себе си) донякъде му олеква (вътрешно). Появява се свободата (слънчевата улица). Но вината остава (нямам право да съм свободен, щастлив, самостоятелен). Отрича ли се от свободата си? Бои ли се от нея?

В случая става дума и за сън за изоставяне.

В този тип сънища често се намесват представители на закона -съдии, полицаи, митничари, преподаватели, директори, палачи, адвокати и др. Сънуващият е преследван, разпитван, обискирван; той бяга, хвърлят го в затвора, обезглавяват го и т. н. Подобни сънища могат да бъдат свързани и с едипова ситуация.

Мъж (22 г.)

- Убил съм пo-големия си брат. Пистолетът е на масата. Брат ми лежи; мъртъв е, но ме гледа и казва нещо усмихнато. И родителите ми са там. Сцената изглежда съвсем естествена на всички, на мен също. Това най-много ме учудва. Откакто сънувах този сън, изпитвам нещо като освобождение.

Съвсем разбираемо вътрешно освобождение! Без да навлизаме в подробности, колкото и да са важни, нека уточним: Филип смятал, че брат му го превъзхожда и е по-достоен за похвала. Самият той бил просто „по-малкият", „изтърсакът". Втори в майчината любов, втори и в бащините грижи. Крайно разпространена ситуация. В един момент започнал да си дава сметка, че той е авторът, той „фабрикува" собственото си чувство за малоценност. Защо? Поради един вид „мазохизъм", който според него би му осигурил цялата любов на родителите му. Затова си измислял, представял си семейна ситуация, която всъщност не съществувала! През този период на осъзнаване му се явил сънят.

В него той извършва убийството С пистолет. Това оръжие е „фалически" предмет (пробиващ, пронизващ). То е знак за мъжественост. Но най-важното е, че сцената е естествена. Семейната хармония показва вътрешното спокойствие на Филип и промяната, която е успял да извърши у себе си.

Както вече казах, престъпленията доста често се срещат в сънищата. Обикновено те изразяват едипова ситуация дори ако на пръв поглед сюжетът няма нищо общо с нея - чиновник убива директора си например или сънуващият убива представител на закона.

Мъж сънува, че връхлита с колата си върху пазача на паркинга. И тук колата е фаличеека - тя удря, пробива. Пазачът символизира бащата, когото сънуващият трябва да убие, за да си осигури цялата обич на майката. Много жени сънуват, че убиват с нож. Ножът също е фалически предмет, който може да означава достъп до прекалено дълго изтласквана мъжественост.

Дали е необходимо пак да повтаряме, че тези сънища не бива да се приемат буквално?

Причини за появата на тревожни сънища

Знаем, че явлението тревожност може да се оприличи на „електрическо поле", възникнало между положителния и отрицателния полюс. Да продължим сравнението. В кондензатора енергията се локализира в изолатора, който разделя плаките, тоест в пространството между електроните. Същото важи и за тревожността, която понякога „акумулира" огромни енергии и ги „кондензира" в полето между противоположните усещания. В съня отрицателните чувства и усещания (омраза, враждебност, незадоволени потребности, неосъществени желания и пр.) се проявяват безпрепятствено. Несъзнаваното не го е грижа за „морала" и афишира съдържанието си без заобикалки.

Но тревожността може да се сравни деблокираща сила. Нещо като бараж, издигнат насред реката. Важни „движения" на личността са спънати или възпреш (от морала например). Тук действат могъщи фактори -любов, омраза, сексуалност, самостоятелност, свобода. Да вземем само един пример: майка полага огромни усилия, за да отгледа и възпита трудното си дете. Грижите за него й отнемат всяка лична свобода и й причиняват големи тревоги. Нормално е да си мисли (повече или по-малко съзнателно): „Ако го нямаше него, можех да бъда щастлива и да разполагам със себе си." Нормално е да си го мисли, тъй като е вярно. Тогава й се явява следният сън (жената е на 32 години):

- Заминавах на почивка с годеника си. Бяхме изоставили кученцето си. Беше ужасно от наша страна, а аз говорех на годеника си за Венеция.

От асоциациите на сънувалата се разбира, че наистина е пътувала с годеника си, по-късно станал неин съпруг. Значи тя се връща назад. Озовава се във времето на свободата и на перспективите. Напуска настоящата ситуация и „отказва" да бъде омъжена (= несвободна). Кученцето символизира детето й. Но дори насън вътрешната „цензура" забранява истинското желание. Изпитаното усещане за чудовищност е твърде мощно и сънят „обезсилва" желанието. Тоест налице е блокиране, преграда. След-събуждането си тази майка се бе самоосъдила като най-лошата жена на света... и бе побързала да забрави съня си. Но тревожността оставаше и ден след ден „атакуваше" преградата. Едва когато си даде сметка, че несъзнаваното й е описало нормално желание - да няма пречки пред свободата си, противопоставяйки го на също така нормалното й желание - да отгледа трудното си дете, което обича, майката намери покой.

[1] „О, свобода, колко престъпления се вършат в твое име" - последните думи на г-жа Ролан (Жан-Мари Ролан дьо ла Платиер - 1754-1793), в чийто салон се събирали жирондинците. След падането от власт на последните била осъдена на смърт от революционния трибунал и гилотини-рана. - Б. пр.

Сънища за изоставяне

Хадес — Sun, 31 May 2009 11:16:29 GMT

Страхът от изоставяне е един от основните човешки страхове. Става дума за почти космична тревожност. Това е страхът на детето, което по някаква причина е лишено от майка си и се чувства абсолютно сам на света, превърнал се в абстрактно и ужасяващо място. Това е страхът на изгубената в града Виржини, която в съня си се втурва към полицията.

Но това е и страхът на детето, чиято майка му казва „сърдита съм ти" - нещо, което тя никога не бива да прави. Сърденето се усеща като изоставяне; между майката и детето се издига „стена"; връзката е прекъсната; появяват се чувство за вина и потребност от прошка на всяка цена.

У зрелия индивид страхът от изоставяне се изразява обикновено чрез три основни вида поведение:

а) даден човек изпитва прекалена потребност от приятели, „на които да може да разчита". Подобна потребност често изразява тревожност. Тя се проявява в тираничност, в предявяване на изключителни права над приятелите. У такъв човек желанието де бъде обичан е по-силно от желанието да обича. Приятелят е длъжен постоянно да присъства, винаги да е на разположение. Личността му обикновено символизира майката. Подобен човек се подчинява на повелята: „Не бива да съм сам, никога не бива да съм сам, за нищо на света." Той стига дотам, че кани в дома си който и да е, при каквито и да е условия. Когато казва „страх ме е да остана сам", това следва да се преведе така: „Непрекъснато се боя да не ме изоставят- майка ми, Бог, хората..." Повтарям: този страх е в същността си дълбоко човешки. Но той значително се усилва, когато се чувстваме лишени от нещо, неспособни на нещо, или когато ни се струва, че другите едва ни търпят или направо ни отхвърлят...

б) човекът „се подсигурява". От страх да не бъде изоставен в бъдеще, той отказва всяка близост в настоящето. Не желае да се привързва. Отблъсква любовта, приятелството, обичта. Разбирай: „Има ли смисъл? Нищо не е трайно, всичко се проваля, един ден и без това ще ме изоставят." Такива личности често са отрицателно настроени, критични, агресивни. Нападайки другите, те „оправдават" в собствените си очи отказа си от всяка афективна връзка.

в) страхът от изоставяне се превръща в страх да не изоставиш другите. Той е разпространен между близки хора и това е обяснимо. Подобен човек противопоставя на свободата си следното разсъждение: „Ако проявя самостоятелност, дори само за да отида на кино, ще имам чувството, че изоставям жена си" (подразбира се: че изоставям майка си). Или: „... че изоставям съпруга си" (съпругът също представлява майката). Това чувство е често срещано сред младите, преди да се оженят. То се изразява така: „За да стана самостоятелен и зрял, трябва да напусна родителите си и те ще останат сами на света." Което често е само транспозиция на собствения страх от изоставяне.

Сън за изоставяне (на млада жена)

- Често сънувам, че вървя нощем през полето. Викам. Никой не ми отговаря. Плача. Събуждам се, обзета от спазми, които сякаш изпълзяват от дъното на съществото ми...

Тази жена изпитваше непрекъсната тревожност. Като дете наистина била изоставена от майка си. Прибрала я нейна леля и я отгледала без особена нежност. За отбелязване е, че жената живееше заобиколена от множество приятели и приятелки (или поне хора, които бе обявила за такива!) Явно за да може поне един от „приятелите" да се привърже достатъчно към нея и да не я изостави...

А дали пък днешните общности не са също израз на този страх?

Причини за страха от изоставяне

Ситуациите, в които детето бива „изоставяно", изобилстват още от началото на живота. Обикновено това са епизодични и краткотрайни раздели, предизвикани от най-нормални обстоятелства. Така че съществува доста разтеглива граница между фрустрацията, изпитвана от детето, когато майка му го напуска за известно време (за да отиде на работа например), и усещането за безвъзвратно изоставяне, което бързо води до дълбока невроза, придружена с тревожност. Във втория случай детето, и по-късно възрастният, разглеждат всяка човешка връзка в зависимост от възможността за „изоставяне". Това е постоянно вътрешно състояние - мъчително, болезнено... и най-често неосъзнато.

Изгражда се мощен комплекс за малоценност. Не е изключена и появата на садизъм - аз страдам, следователно някой трябва да плати за това. Такъв човек не изразява чувствата си; той изисква другите да отгатват и най-малките му намерения, и най-незначителните му усещания. А когато напусне свой приятел, твърди, че него са го напуснали. Неврозата, придружена от страх от изоставяне, има многобройни симптоми. Да споменем два от тях. Даден човек се чувства относително сигурен само ако телефонните номера на болницата, на личния лекар, на полицията и пр. са му подръка. Друг се притеснява, ако кара по странични пътища, където колата му рискува да се повреди. Този страх от „механиката" обаче е само оправдание. Всъщност човекът се бои да не се окаже „изоставен" на място, където никой не може да му се притече на помощ. Тогава полицаят - или автомонтьорът - представляват Майката.

Неврозата, която се характеризира със страх от изоставяне, мазохизмът и садизмът често са свързани. Като се има предвид колко изключително разпространена е тази невроза, ясно е защо литературата изобилства от ситуации, в които срещаме „изоставени" на всяка страница.

Сред причините й можем да споменем следните:

а) прекалено ранното отбиване. Но и тук всичко зависи от афективния климат, осигурен от майката, както и от личността на детето;

б) възпитание, при което майката не обръща достатъчно внимание на детето. Тогава то се чувства „несъществуващо" и недостойно за интерес. Изоставено. И нищо чудно, след като случаят е точно такъв!

в) детето е отгледано само от майката (бащата е починал например) и има само една „опора", която му носи сигурност. Дори частичното изоставяне поражда глуха тревожност, избиваща понякога в неконтролируема паника.

Още сънища за изоставяне

•Жули сънува, че се разхожда в гората с приятели. В един момент те се отдалечават от нея, без да я предупредят. Обзема я страх. Вика, но никой не й отговаря. Става все пo-тихо. Припада нощ.

В съня си Жули се усеща сама на света в дълбоката

тишина и непрогледната планетарна нощ.

•Мари сънува, че отива на гости у много скъпи свои приятели, където обаче среща безразличен и студен прием. Отчаяна, тя излиза от къщата. Озовава се в някаква огромна равнина. Вали сняг. Обръща се и забелязва, че светлините на къщата гаснат. Събужда се, обляна в сълзи.

Мари е млада жена, „изоставена" от майка си, доколкото последната просто не й обръщала внимание, не я молела за помощ, не се интересувала от успеха й в училище, не проверявана бележника й, никога не я мъмрела, нито наказвала, но и в нищо не я насърчавала... И доколкото баща й също не забелязвал присъствието й. Така че Мари живеела „приклещена" между майка и баща, които усещала като несъществуващи; на практика била сама на света. Когато я срещнах, отказваше всяка връзка от страх да не я напуснат някой ден. Всъщност сама изоставяше, за да не бъде изоставена.

В документацията ми фигурират много сънища за изоставяне под една или друга форма. Сънуващият или сънуващата отминават, без някой да спре погледа си върху тях. Или пък на някоя сбирка стоят сами в своя ъгъл. Звънят по телефона, но никой не вдига. Един проси на улицата (= проси обич). Друг влиза в къща, в която няма нито една жена (няма майка); само някакъв мъж заплашително стои на прага. Млада жена сънува, че ходи гола по улицата, но никой не я вижда.

Ще цитирам накрая откъс от едно прекрасно стихотворение на Аполинер, което добре илюстрира горното:

Взех стрък изтравниче в ръката, че есента умря - добре помни... Не ще се видим вече на земята. Ех, този дъх на времето, цветята... Ще те очаквам в други бъднини.

Това, което наричаме невроза

Хадес — Sat, 30 May 2009 11:14:27 GMT

Всяка човешка личност притежава свои опори. Още в детството се изграждат „носещите греди", които здраво или не дотам здраво се свързват една с друга и постепенно се наместват, за да осигурят равновесието на конструкцията.

Що е невроза?

Може да се каже, че човешкото същество е съставено от „невротични" носещи греди. Необходимо е обаче преди всичко да се разгледа терминът „невроза" в нормалното му значение. Това е твърде важно, като се има предвид „болезненото" съдържание, което обикновено се влага в него.

Имаме невроза в най-широкия смисъл винаги когато дадена човешка личност (би следвало да кажем дадена „система в движение") се приспособява към предложени (или наложени) отвън норми. А всяко дете още от раждането си е принудено да се нагажда към правила, ценности и пр., които никога не са негови собствени, тъй като не то е техният автор.

Ако доведем нещата докрай, става ясно, че безкрайният низ от усилия да се приспособим „към другите" поражда многобройни „неврози", локализирани във времето, продължителни или не, нормални или не.

Ще се спрем на това по-подробно в главата за видовете Свръхаз (нормални или анормални) и за Сянката.

Човешкото същество е вечен акробат. Във всеки миг, във всяка милиардна част от секундата целият организъм се стреми да запази равновесието си. И във всеки миг организмът достига до състояние на равновесие, в което би могъл да остане неопределено дълго време, ако не беше система в движение*.

Така че нашето несъзнавано, което прилича на гигантски компютър, натъпкан с информация, непрекъснато се опитва да запази равновесието на системата, като това много често става в ущърб на една или друга част от цялото.

Крайно важно е добре да разберем този факт. Да се върнем на компютъра. Да си представим огромен централен компютър на не по-малко огромен завод. Да допуснем, че в него работят сто хиляди души, от генералния директор до най-неквалифицирания работник, като всеки има своето място и функция.

Да предположим още, че на компютъра е подадена цялата информация за всичко в завода - от най-дребната машинна част до най-малката молекула на всеки човек, изпълнител или ръководител.

Компютърът е включен денонощно. Да вземем сега един измежду стоте хиляди служители, който работи в кабинета си на двайсет и петия етаж. -Той очевидно не знае нищо от онова, което става в „утробата" на компютъра. Последният функционира в интерес на цялото и не се интересува от служителя като отделен елемент; нито от генералния директор, нито от някоя машина или машинна част поотделно.

С цел да запази равновесието на системата компютърът ще смени дадена машинна част, ще премести или уволни някой служител, ще назначи нов директор и т. н. Следователно личното благополучие на кой да е от елементите може да бъде накърнено в името на общото равновесие.

Да кажем, че мерките спрямо служителите са една или друга невроза, нормална или не. Да прибавим, че анормалната невроза наподобява служителя, който би искал на всяка цена да се задържи на своя пост заради личната си сигурност, но не успява да се впише в равновесието на цялото. Тогава този служител се превръща в нещо като „фиксация"; работата му става стереотипна; той се труди само за себе си, откъснат е от колектива и функционира на празни обороти, вкопчвайки се в неизменната си задача.

Разбираемо е в такъв случай, че между него и компютъра, между него и колегите му възниква силно напрежение. Това напрежение се нарича тревожност.

Да се върнем към човешката „система". Всяка невроза (нормална или не) е опит за приспособяване (успешно или не). При анормалната невроза нещата се развиват така, сякаш част от. цялото работи за своя сметка (както служителят в завода). Появяват се „комплексите", които са чужди тела в психичното на личността.

Изгражда се скован Свръхаз. Чуждите тела се превръщат в нещо като магнити, които привличат към себе си цяла поредица от поведения, които иначе биха били нормални. Част от личността се обездвижва. Между нея и другата част, „здравата", възниква напрежение. Тревожността избликва, разлива се, приижда, докато в същото време се води все по-ожесточена битка за истинско или мнимо приспособяване. А компютърът на несъзнаваното работи без почивка. Неврозата е опит да се намери сигурност и общо равновесие за сметка на една или друга част от личността.

Да дадем впрочем пример с един много разпространен симптом - натрапливото поведение.

Моята мания е моята сигурност...

Нека повторим най-напред, че всичко, което правим, съответства на осъзната или неосъзната потребност. Иначе не бихме го правили. Ето един сън на трийсетгодишна жена.

- Бях чистачка. Намирах се в обширен и луксозно обзаведен салон. Търках,паркета. Придвижвах се на четири крака. Имах чувството, че отдавна съм на това място. Покрай мен минаваха хора. Мисля, че имаше прием. Виждах купища съдове за миене. Беше... как да кажа... сякаш съм достигнала някаква крайна точка в живота си; не мога да опиша усещането... Бях тъжна, във всеки случай сама, извън всичко...

Тази жена страдаше от добре известни „натрапливости" - мания за ред, за бърсане на прах, за проверяване... Натрапливото поведение, както вече видяхме, е породено от тревожната потребност да бъдем винаги изрядни пред някой „авторитет"-вътрешен авторитет, разбира се. Или някогашен външен (родител, морал...), превърнал се в истински „изкуствен спътник" на личността. Така започваме да се подчиняваме не на външния свят, а на вътрешния си жандарм. Такава е една от формите на Свръхаза.

И понеже винаги има нещо, което да трябва да „се сложи в ред", подобен човек би могъл през целия си живот да преминава от една натрапчивост към друга (да проверява непрекъснато заключени ли са вратите, изключена ли е газта, не тече ли водата, безкрай да подрежда едно или друго и т. н.). Този вид мания е изключително изтощителен. Обзетият от нея й посвещава цялото си внимание и е неспособен да я отхвърли, тъй като тя е главният механизъм на неговата сигурност (да е изряден означава да е спокоен).

В такива случаи се налага преди всичко да се отстрани причината, която е породила чувството за вина и тревожния стремеж към „перфекционизъм".

В цитирания сън откриваме също мизерабилизъм и чувство за провал (жената е станала чистачка и работи на четири крака). Към тях се прибавя и усещането, че е недостойна (хората наоколо не я забелязват).

Този сън се оказа много полезен за младата жена. Тя можа да осъзнае, че винаги е прикривала с компенсации убеждението си, че е недостойна да съществува. Компенсациите се състояха както обикновено във високомерие, презрение към другите, горделивост, необходимост винаги да е права и пр. Накратко - в паранойчно поведение. И главно, жената си даде сметка за потребността си от провал (ще я разгледаме след малко).

Сънища, изразяващи чувство за вина

Хадес — Sat, 30 May 2009 11:11:58 GMT

Мъж на четирийсет години

- Намирах се в някакъв парк. През пролука в зеленината наблюдавах двама влюбени. Около мен се струпаха хора и ме загледаха.

В асоциациите на сънувалия откриваме, че „пролуката в зеленината" му напомня „дупката на ключалката", през която толкова деца се опитват да видят какво става в стаята на родителите с чувството за срам и вина, породено от този тип „воайорство". Хора се струпват и го гледат. Разбирай: обществото ме „разобличава" и осъжда.

Потребността от провал

Когато човек се чувства малоценен и виновен, че съществува, той автоматично започва да изпитва неосъзната потребност да се провали. Това е лесно разбираемо - такъв човек не може да повярва в какъвто и да е успех (дори ако е „социално преуспял"), тъй като се усеща като несъществуващ. А успехът е обратното на не-съществуването.

Освен това провалът означава „най-сетне спокойствие", край на битките и състезанията с другите и със себе си. Учудващо е колко много хора - дори достигнали върховете на социалния успех - несъзнателно култивират у себе си потребност от провал чрез какви ли не фантазми и мечтания.

Сън с хотел (на четирийсет и три годишен мъж)

- Връщах се от дълго пътуване в чужбина, в Индия, струва ми се. Бях изтощен. Без всякакъв преход се озовах в малка запушена зала. Хотелът се намираше някъде в предградията. Деца подвикваха и се замеряха с камъни. Хората пиеха бира. Някой ми каза: „Ето те и теб". Нямах нито пари, нито паспорт.

Още. един сън за хотел, както виждате! Кой е сънуващият? Бизнесмен, твърде богат и „очевидно" щастлив. Ще отнеме много време да описвам с подробности дълбинната му психология. Ще кажа само, че той се чувстваше спокоен единствено на места, посещавани от хора със социално положение, противоположно на неговото. Да резюмираме асоциациите му.

Откриваме: завръщане от дълго пътуване (пътуването на живота му); Индия (за много хора това е страната на вътрешното „освобождение", на истината); щората (пак от живота му); малката запушена зала, децата от предградията, бирата, „ето те и теб" показват завръщане към времето, когато е бил „нищо" (според собствените му думи). А липсата на пари и на паспорт увенчават провала.

Впрочем този мъж често бе изразявал пред мен желанието си да замине надалеч, сам, без пари, а един ден сподели и мрачния си и горчив фантазъм никога да не се връща и да умре, изоставен от всички.

Клановете

Хадес — Sat, 30 May 2009 11:09:05 GMT

Става дума за важен символ, който откриваме в сънищата на хора с чувство за вина и потребност от провал, изпитващи страх от изоставяне.

Съществуват „кланове" на акробати, театрални актьори, цигани, циркови артисти, мафиоти, бандити и пр. Какъв е смисълът им в обикновения живот и в сънищата?

Клановете - все едно дали в тях участват високопоставени люде или долнопробна „измет" - представляват „семейства" извън традиционните общества. Те притежават особени кодове на честта, които трябва строго да се спазват. Членовете им често са свързани „на живот и на смърт". За да проникне в клан, човек трябва да е „достоен" за него. Трябва да притежава знак за разпознаване. Членовете на клана са безмилостно лоялни един към друг.

Логично е, че кланът се явява в сънищата на хора, страдащи от чувство за вина, от афективна изолация, изпитващи потребност да се провалят или да бъдат изоставени. Усещането е, че си приет безрезервно до смъртта си. Сигурността, която, ти дава кланът, е огромна (символично), при условие че „слушаш". Открил си своето семейство. Обществото, което те плаши, изчезва. Сънуващият изпитва чувството, че се грижат за него. Всъщност това е връщане към сигурността на детството.

Сън за клан (на двайсетгодишна жена)

- Пред мен имаше група хора с качулки. Бях допуснала някаква грешка, не знаех каква. Съдията се изправи, смъкна маската си. Оказа се циганин, много красив. Знаех, че е справедлив. Щях да изкупя грешката си, може би 'да умра, но и бях сигурна, че ще получа медал, за да отида в Сент-Мари дьо ла Мер.

Тази млада жена проявяваше класически симптоми на чувство за вина - усещане, че другите не я приемат, не я „признават", че непрекъснато я поставят под съмнение, че не я обичат.

Да чуем асоциациите й:

•КАЧУЛКА. Тайно, анонимно, черно, наказание, неумолим закон.

•ГРЕШКА. Но аз винаги се чувствам гузна, открай време!...

•СЪДИЯ. Надзираващ, всевиждащ, критичен, детство.

•ЦИГАНИН. Колко ли добре би ми било сред тях, да изтрия останалата част от света, бедност...

•СПРАВЕДЛИВОСТ. Никога не са ме признавали заради самата мен; как тогава да определя мястото си в живота?...

•ДА УМРА. Какво пък, в края на краищата...

•МЕДАЛ. Признали са ме;участвам в празника; да, трябва да си намеря приятели и приятелки; трябва да се излекувам от страховете си; сама да си избера семейство; и главно -сама да се призная...

Вина и мазохизъм

Хадес — Sat, 30 May 2009 11:07:46 GMT

С термина мазохизъм толкова се е злоупотребявало, че е загубил истинското си и дълбоко значение. Използват го за щяло и нещяло, превърнал се е в тик. Дори са му измислили умалително. А какво означава той всъщност?

Обикновено мазохизмът се определя като стремеж към „удоволствие чрез страдание". Страданието може да бъде физическо (да си го причиняваш сам или чрез някой друг). Или афективно - в този случай се появяват твърде разпространени симптоми като потребността да се унижаваш, да се подценяваш; склонността да се поставяш „под" другите, желанието да бъдеш побеждавай; неосъзнатата необходимост да се провалиш, да се накажеш, да бъдеш наказан не от чувство за справедливост, а за да ти простят след това (тоест отново да те „признаят" и обичат).

Всъщност мазохизмът има съвсем друг облик. Но понятието е получило такъв „привкус", че наистина би трябвало да се обозначи с друг термин!

Същинският мазохизъм или страстта към единение

Най-силната потребност на всяко човешко същество е да се чувства „свързан, единен" със заобикалящия го свят - другите хора, природата, вселената, Бог. Съзнателно или не, всеки носи у себе си тази „религиозност"^{^[1]} и непрекъснато търси начин да я задоволи - дори ако цял живот я изтласква, както правят повечето от нас! Така

Земният рай се е превърнал в Изгубения рай със съответната постоянна носталгия по него.

Именно единението е в основата на мазохизма, чийто смисъл е напълно положителен. Той се състои в стремежа да станеш едно цяло със - с Бог, с Природата, с Музиката, с Любовта и т. н. Но да „станеш едно цяло" означава да изчезнеш като индивидуален Аз. Така че мазохизмът подтиква личността да се устреми към нищото, за да се слее с безкрая или абсолюта. Независимо в какво отношение (религиозно, морално, артистично ипр.).

Сън на петдесетгодишен мъж

- Нощта беше червено-розова. Намирах се в пустиня. Лежах по корем върху пясъка. Усещах, че това е забележителен сън. Имах чувството за нещо гигантско. Земята беше като магнит. Сливах се с нея, стопявах се в нея. Животът ми бързо преминаваше пред очите ми като нещо ненужно

- или не, пo-скоро като низ от второстепенни, привнесени събития... Трудно ми е да обясня... Вече не бях нищо, но ставах всичко, принадлежах към нещо грандиозно, но не като самия себе си, разбирате ли? А като... как да кажа? Бях частица от някакъв вселенски закон. Какъв сън само!

„Религиозен" сън, сън за „единение". В него има принадлежност към Вселената и сливане в едно „цяло". Това е „мазохистичен" сън в широкия смисъл на думата. Би могло да се помисли, че той е израз на регресия и че този човек се приютява в „майчината утроба". Но всъщност според асоциациите му и бликащата от съня енергия тук имаме съединяване с Майката-Земя и вселенските закони. Сънувалият мъж (писател по професия) извлече от всичко това значителен динамизъм и радост от живота. А той не би сънувал подобен сън, ако потенциалната информация вече не се намираше у него.

Така че необходимо е да се освободи терминът „мазохизъм" от тесните му значения.

Един пример: религиозните мъченици са били смятани за мистици или светци. Днес „науката" би ги определила като мазохисти (в отрицателния и патологичен смисъл). Но повечето от тях са се стремели към пълно сливане с божественото. Затова е било необходимо нищо да не ги „дели" от него, тоест да отстранят от пътя си собствената си индивидуалност.

Дали в такъв случай същността на човека не е поначало мазохистична - да се превърнеш в нищо, за да участваш във всичко...? Нали самият Фройд-казва, че мазохизмът (възприеман по този начин) е основата на психичното като цяло?

Ами смъртта, смятана от някои за екстазно избавление, не е ли й тя мазохизъм в чист вид?

Само че научните наименования са стеснили значението на истинския мазохизъм; те са го свели до патологичните прояви и до сексуалните фантазии, които са само болезнени извращения на едно нерядко грандиозно явление.

И дали в широкия му смисъл терминът мазохизъм не би могъл да бъде Заместен от страст към единение?

[1] В етимологичния смисъл на religare (лат.) = свързвам. - Б. а.

Оргията

Хадес — Sat, 30 May 2009 11:06:21 GMT

Терминът оргия също трябва да се схваща в най-широкия му смисъл. Оргиастичните явления са производни на „висшия" мазохизъм.

Сън на петдесет и пет годишна жена

-Лежах върху синьо легло. Чуваха се песни; горяха стотици свещи. Виках: „Но аз съм млада, млада . съм!" Появи се образът на баба ми. Усмихваше ми се... Наоколо се беше събрала голяма тълпа -спокойна и добронамерена. Бях щастлива.

Това е „оргиастичен" сън. Ето някои от асоциациите на сънувалата:

•ПЕТДЕСЕТ И ПЕТ ГОДИНИ. Петдесетилетие... Равносметка... Отворена врата... Спомням си едно стихотворение... само някои откъси - става дума за Сена; поетът казва: „Аз съм на петдесет години, Сена на петстотин хиляди по петдесет, но и двамата бавно течем..." Да умреш и отново да се родиш...

•СВЕТЛИНИ, ПЕСНИ, ТЪЛПА. Мистицизъм, езически обреди, сини песни, тамян.,, принадлежност. Инстинкт. Химни... Младост... Радост. Ама каква радост ми достави този сън!...

•СИНЬО ЛЕГЛО. Не знам дали беше наистина синьо, или радостта ми ме кара сега да го виждам такова. Синьото .е любимият ми цвят. Цветът на безкрайното небе. Легло? Легнала... хоризонталност, като водата... без защита... без агресивност; плувам в музиката, в тълпата... Зареяна в безкрая... не-съществуване...

•МЛАДА. Как ме подмлади този сън!

•БАБА. Миналото. Цялото далечно минало. Корени, Трайност. Доброта. Отвъд смъртта. Вечност.

Този сън, сънуван на една „гранична" възраст, показва „мистична" принадлежност към необята. Това е могъщо съновидение, извор на енергия и на обновление за личността; то бележи и предизвиква ново вътрешно начало.. В него има едновременно оргия и мазохизъм в смисъл на „единение", разбира се.

Сън на петдесетгодишен мъж

- Участвам в огромен безумен карнавал с танци, музика, викове. Но всичко това в съвършен ред. Всички танцуват, пеят, истинска хармония, красота, минават прекрасни мажоретки, деца хвърлят цветя... Великолепен сън!

Такъв е наистина! Ще усетим това по-добре след малко.

Сън на четирийсетгодишен мъж

-Живеех в някаква общност. Платонична общност, бих казал, хипита, цветя, целувки, свири орган; беше силно и много нежно; едно дълбоко и всеобщо разбирателство, без думи; просто съществувахме извън времето; имаше нещо безкрайно, сякаш с нас бяха небето и водата... Чудна райска сладост...

И човекът си спомня особено ясно за „невероятния афективен климат" в съня му. Говори също за някаква еднородна „духовност" - никой не се разграничава от другите. Бяхме, казва той, „като една душа!"

Този човек е висш чиновник, доста обикновен на вид. Сънят му показва, че „не бива да се съди по дрехите". Дали това не е сън за Сянката! И дали човекът вижда насън онова, което е дълбоко в него и което не е могъл да осъществи? Може би. Но във всички случаи става дума за оргиастичен сън във високия смисъл на думата. „Личностите" изчезват. Общността се превръща в една-единствена душа. Всеки „се слива" с всеки.

Какъв е смисълът на оргията?

Хадес — Sat, 30 May 2009 11:04:48 GMT

Този термин включва голям брой явления и видове поведение. Обикновено се схваща пейоративно. Навява мисли за неудържима похот, за колективен разврат, за групово опиянение, „хистерични" танци и т. н. Но ни напомня и за карнавал, за музикален „разгул" и на високо, и на ниско ниво.

Оргията е нещо прекалено. Всяка оргия е „религиозна" (пак, както при мазохизма, в смисъл на „свързваща, водеща до единение"). Думата оргия се използва за всичко, устремено към огромното, към грандиозното, за всичко, което изригва, избухва, взривява преградите и всекидневните задръжки, всичко, което ви дава усещането, че участвате в нещо по-обемно от самия вас и че „се стопявате" в него. И също - всичко, което поражда у вас чувството, че „изчезвате" в него...

Оргията може да се проявява по много начини в зависимост от качеството на действащите афекти и мотивации. Но тя е винаги „единение", каквато и да е формата й. Това единение може да е съвършено положително („разгул" от прекрасна музика например) или пък регресивно, дори извратено (алкохолна или сексуална оргия).

Завръщане към изворите...

Известни са големите колективни оргии на някои примитивни народи. Те са свързани със Земеделието, Жътвата, Пролетта и пр. Целта им е да разтворят човека във великото вселенско единство. При някои ритуални оргии жрецът се съчетава публично със съпругата си. Всички участници следват примера им; оргията става чудовищна, гротескна, феноменална - представете си я само! Нейната цел е да умножи плодовете на Земята, на растителния и животинския свят. Както отбелязва Мирча Елиаде^{^[1]}: "Всичко отделно вече не е такова, единението е пълно, индивидите се сливат с великата Вселенска Майка..."

Карнавал и популярна музика

По-rope прочетохте сън за карнавал - „огромен и безумен". Разгул от музика, танци и песни... Защото оргията включва както „духовното пречистване" чрез музиката, лееща се от големите органи на катедралите, така и празниците на популярната музика. Всички карнавали, малки или големи, са вид оргии. Освен танците, освен неограничената свобода, и маските са неосъзнат стремеж към „единение" (те осигуряват анонимност и премахват индивидуалността). Дори при пошлите оргии (секс и алкохол) участниците се устремяват към нещо извън себе си - всъщност към самоубийството на личността си и смъртта на своя Аз. Това са преобърнати оргии, единение наопаки.

Сън с популярна музика (на младеж)

- Отвсякъде се лееше музика, виждах певците, тълпата на голямата площадка за поп-концерти, аз бях на естрадата, ръководех всичко, музиката ме заливаше, бях щастлив като никога дотогава, имаше цветя, вода във фонтаните, момичета, бях господарят на всичко, беше безумно, истински цирк на радостта...

Струва си да се поговори за тези поп-концерти...

Защо подобни музикални сборища пораждат понякога такава екзалтация, че сякаш" разумът загубва контрол над себе си? Защо всяка индивидуалност изглежда заличена?

Най-поразителното е, че под напора на някаква първична емоция тълпата се споява; превръща се в неразчленима маса, образува емоционално „цяло" и реагира, както биха реагирали марионетки.

И тук задействаните огромни инстинктни сили напомнят за церемониите у примитивните племена. Атмосферата е като на „богослужение", но наопаки, ако мога така да се изразя. Нещо като чудовищно колективно дихание. Индивидът се превръща в тълпа. Хората се гърчат, обръщат очи, крещят, изпадат в „екстаз". Всичко това удавено в развилнялата се „звучност" на усилвателните уредби.

Искаме или не, й тук имаме работа с „религиозни" прояви. Тези музикални „оргии" (силно обагрени със сексуалност) потискат индивида в полза на общност, обзета от едно и също рвение.

Така че въпросните музикални оргии са само една от хилядите възможни форми на явления като „връщане към изворите" и „сливане", които винаги са съществували.

[1] Румънски историк на религиите и писател (1907-1986), живял във Франция, професор от Чикагския университет. Автор на „Трактат по история на религиите", „Шаманизъм и архаични техники на екстаза", „Йога, безсмъртие и свобода" и др. - Б. пр..

Сънищата със Свръхаз

Хадес — Sat, 30 May 2009 11:03:59 GMT

Свръхазът съдържа собствената си дефиниция - всичко, което „стои над" Аза и ограничава свободата му.

Съществуват нормални и патологични видове Свръхаз.

Нормалните видове изобилстват - от пътните знаци до законите, през всички възможни правилници и забрани! Разрешенията също са вид Свръхаз, понеже отменят някаква забрана. Принадлежността на човека към една или друга националност е Свръхаз, тъй като го принуждава да спазва определени норми и закони. Всяко възпитание (дори съвършеното) е Свръхаз, защото налага на възпитавания Аз външни повели. Очевидно е, че по своята същност никое дете не съответства на възпитанието, което получава. Обществените норми са Свръхаз, както и модата, разпространените мнения и начини на мислене, идеологиите, организираните религии, моралът, дори началото на работното време.

Различните видове Свръхаз (главно онези, които са продукт на възпитанието) могат лесно да бъдат изживени по патологичен начин. Достатъчно е чувството за вина или за малоценност да пропълзи в психологическата машина, за да се превърне Свръхазът във вътрешен враг. В такива случаи той се преобразява в истински наказателен отряд, всяващ страх й тревожност. Вътрешната свобода се пропуква. Обикновеният червен светофар по пътищата става символ на задължение, което трябва да се спазва под страх от чувство за вина и тревожност. Нормалният Свръхаз - карам колата в дясното платно, става анормален - карам в дясното платно, за да видят „другите" колко съм дисциплиниран, или защото винаги имам чувството, че „преча" някому, че не съм на мястото си. Това само като пример.

Ясно е, че именно възпитанието формира най-важните видове патологичен Свръхаз. Тогава се появяват известните чувства за малоценност и за вина, тревожността, усещането, че не съществуваш, че нямал: право да съществуваш, различните страхове като страха от кастрация и някои други.

Тук се намесват сънищата със Свръхаз. Било за да очертаят вътрешна ситуация, неосъзната от сънуващия, било за да го предупредят за възможно негово бъдещо поведение (все с помощта на скрития в несъзнаваното компютър, който е безкрайно по-информиран от съзнанието).

Сънищата със Свръхаз обикновено са въртят около някаква авторитетна фигура. В тях виждаме полицаи, митничари; принудени сме да показваме „пропуск"; изрядни сме или не сме; във всички случаи се налага да даваме обяснения. Появяват се представители на закона, адвокати, съдии. Или учители, надзиратели.

Сред предметите наблюдаваме бариери, пътни отклонения, забранителни табели; накратко, всичко, което спъва, възпрепятства, блокира, наказва, обвинява, подлагана съмнение, отклонява от пътя и пр. Иначе казано, всяка преграда пред свободата.

„Класически" сън за Свръхаз (на трийсетгодишен мъж)

В този сън присъства една от цитираните no-горе фигури.

- Карах колата си доста бързо, но имаше нещо ненормално. Отвсякъде излизаше пушек. Установих, че не мога да отпусна спирачката и моторът загрява. Спрях и забелязах в далечината пътен полицай. Разхождаше се напред-назад, но така и не се приближи към мен.

Дейността на този човек е „застопорена" - спирачката е вътрешна, разбира се; личността „прегрява", тъй като се разкъсва между свободата си и повелите на Свръхаза.

От друга страна, полицаят в далечината е и символ на Майката, от която се очаква помощ, но която в съня не откликва на зова.

Като се имат предвид безбройните нормални видове Свръхаз, забелязваме, че човешката личност е същност, „опакована" в социални условности. Дали в такъв случай „индивидуалностите" не са чисто и просто „измислени"? И ако можехме да освободим всеки Аз от неговия Свръхаз, нямаше ли всички Азове на земята да бъдат еднакви, недиференцирани?

Езикът на нощта

Хадес — Fri, 29 May 2009 11:00:32 GMT

Защо и как нощното ни мислене не прилича на дневния ни „разум"? Защо не използваме един и същ език и в двата случая? И защо нощният език ни изглежда съвършено нормален, докато сънуваме?

Дали пък езикът на сънищата не е нашият най-истински език, нашето основно изразно средство, след като децата и диваците се изразяват главно чрез символи?

Що е символ?

Да си представим един фотограф. Той ни показва образ. Обяснява ни, че е искал да предаде определено усещане, определено душевно състояние. За него образът притежава собствен смисъл и всеки път, при всеки поглед поражда в,душата му една и съща емоция. Това може да е спомен за атмосферата в детството му, за изживяно щастие или тъга; образът може да „символизира" - за него - самотата, живота или смъртта, отминаващото време или друга някоя лична ситуация.

А за нас? Ще изпитаме ли същите чувства със същото качество? Слабо вероятно е, след като образът илюстрира лична емоция. Но очевидно би било различно, ако предизвикваше същия вид емоция със същата въздействаща сила у сто хиляди души.

Това показва, че истинските символи не се срещат често. А терминът се използва под път и над път. Някоя рекламна марка става „символ", а киноартистка се превръща дори в архетип!

Но да се върнем на фотографа. За него образът ще е истински символ. За нас ще е само „знак" или алегория.

Излиза, че символът е заредена с емоция представа; без емоцията той се превръща в знак или алегория.

За да разберем символа на фотографа, трябва добре да познаваме самия човек.

Но това вече го знаем. Такъв е основният принцип при тълкуването на сънищата - всеки символ трябва да бъде анализиран в съответствие с личността на сънуващия.

Далечен израз на самите нас...

Примери много. Да вземем един колекционер. Защо трупа оръжия, саби, марки, дори кибритени кутии или етикети на пури? Ами онзи другия, за какво му са толкова много моливи или обувки, или дрехи? Какво представлява това събиране на вещи, от които няма никаква нужда, които за него са символи, а за нас, поне на пръв поглед, не означават нищо? Почти сигурно е, че колекционираните предмети напомнят за ,,нещо", дълбоко погребано в несъзнаваното. Те са знаци, чието истинско значение остава неизвестно за „колекционера". Когато обаче се появят в съня, те насочват индивида към далечна атмосфера или спомен, които управляват личността му - без негово знание, естествено.

Символът е свързан с усещането

Съществува един важен закон: за хората и нещата съдим по усещането, което са оставили у нас. Обективната реалност, каквато и да е тя, ни е непозната.

Така всичко става символично - дума, образ, цвят, предмет, музика, жест. Защото истинският символ винаги предполага нещо повече от непосредствено възприетия смисъл.

През целия си живот ние използваме, без да си даваме сметка, безброй символи. Нещо повече: у нас живее вселена от символи; те ни карат да действаме и да реагираме; те управляват чувствата и емоциите ни. И ако е толкова трудно да се дефинира символът, то е, защото той е свързан с усещането, а не с разума. Най-добрият пример за това ни дават сънищата.

Как „се създава" символът?

Щом се сблъскаме с някое абстрактно понятие, ние се опитваме да го представим чрез „знак". За да изразим идея, чувство, усещане, използваме знаци, тоест образи, черти, предмети и пр.

Поначало символът притежава субективен смисъл. За да стане той общ за много хора, е необходимо „знакът" да напомня на всеки и незабавно представената абстракция. Казваме например, че "безкрайност" е математическият символ за безкрайност. За повечето от нас това е само знак, който не поражда никаква емоция. Но за някои, които имат усещане за безкрайност или за числа, той ще се превърне в истински символ.

Следователно още веднъж се убеждаваме колко е трудно да се даде дефиниция на символа! Ще цитирам по този повод Йохан Бахофен: „Символът пробужда интуицията; езикът може само да го обясни. Символът задвижва едновременно всички струни на човешкия дух; езикът предава само една идея наведнъж. Символът е пуснал корените си в най-тайните дълбини на човешката душа; езикът докосва като полъх само повърхността на интелекта. Единият е обърнат навътре; другият - навън. Единствено символът е способен да слее най-разнообразни неща и да създаде впечатление за еднородно цяло.

Символ = единение

По същината си всеки истински символ е „религиозен". Защото се опитва да свърже в едно цяло нашия Аз, света и вселената. За примитивните племена (и за детето) повечето от действията са сами по себе си „религиозни", защото се основават на несъзнавано, останало в тесен контакт с околния свят.

Но „преживяният" символ е преди всичко от областта на сънищата. Там именно той заема истинското си място. Там заговаря на своя език. Когато човеците се спускат в кладенците на съня, у тях понякога изплуват хилядолетни образи, царували в кой знае колко мозъци преди нашите...