Естествена е тенденцията да се гледа на която и да било програма за самоусъвършенствуване като на пътуване, отвеждащо до определено местоназначение. Това местоназначение често бива въз­приемано като синоним на крайно съвършенство, до което индивидът непрестанно израства в хода на еволюционния процес. Схващат го като съеди­нение с божествения живот, от който човекът се е отделил и към който се завръща по пътя на пос­тепенното разгръщане на своите вътрешни духов­ни сили.

Независимо обаче от факта, че подобно схваща­не ни служи като полезна цел на определен етап от развитието ни, то в края на краищата трябва да бъде заместено от друго, което да стане още по-висша цел. Защото не пътят води до крайната цел, а по-скоро самият път е целта. Ние обикно­вено сме склонни да представяме пътуването като съвкупност от пространство и време, сякаш животът спира, щом достигнем определена точка. В действителност обаче животът е безконечен и не е статична, а динамична цялост. Така че независи­мо от естественото тежнение на човека на опреде­лен етап да мисли за цел, която има въздействи­ето на стимул за растеж, за развитие, крайната цел на изминавания от него път е всъщност сама­та безкрайност.

Идеята, че животът е безкраен или вечен, е ясна, но повечето хора не са готови да я възпри­емат. Да се оставиш да вървиш напред, носен от вечния поток на живота, без да мислиш за какъв­то и да било свършек, за край, изисква смелост и е също голямо предизвикателство. Този принцип много ни помага в областта на йога, защото йога също така представлява самото възнаграждение за себе си и няма нужда от стремеж към краен ре­зултат или цел от гледна точка на времето, не се измерва с него. Ако практикуването на йога пра­ви човека по-жизнерадостен, значи критерият за напредък е изпълнен.

Радостта представлява разгръщане, разширява­не на съзнанието или принципа на онова, което е повече. Страданието пък е равносилно на ограни­чаване на съзнанието и на принципа на онова, което е по-малко.