Според идеята на еволюцията, творчество­то е главният закон на живота, обхващащ Вселе­ната от елементарната частица до Буда. Абсолютът е надарил всяка частица от света със сво­бодна воля, която частицата може да използва, творейки себе си, своята съдба /в рамките на лич­ната, груповата и световната карма/ и, в крайна сметка, създавайки съдбата на света. Всяко живо същество постоянно прави избор между различ­ни варианти, независимо дали е вълк, решаващ след кой заек ще хукне, или художник, избиращ колорита на поредната си творба. Колкото е по-високо еволюционното равнище, толкова по-ши­рок е изборът и по-висока е отговорността за взе­тото решение.

До появата на съзнанието творчеството е трудно забележимо, тъй като се управлява от ин­дивидуалния дух. Той внимателно, макар и по­стоянно, въздействува върху подсъзнанието на животното, предизвиквайки постепенна диферен­циация и усложнение на неговите програми, вли­яейки на поведението му, давайки понякога "оза­рение" в сложни ситуации. С проявата на съзна­ние човек е получил мощно средство за активно включване в еволюционния процес, което е по­вишило неговата индивидуална и групова отговорност за взетите решения. Повишената отго­ворност се изразява в това, че човек получа­ва голяма власт над своята карма.

Невъзможно е да се промени общият ход на еволюцията: тя може да бъде оприличена на огромна река, вливаща се в океана. Човек плува по тази река в малка лодка, гребейки с две весла. Неговата карма - това е индивидуалното тече­ние, а кармичните възли - водовъртежите. По­падайки в подобен водовъртеж, човек се върти на място, докато не развърже даден кармичен възел. А онзи, който не е намерил своето място в живота и не живее в съответствие с предначертаното за него в най-общ план, гребе напреки или дори срещу течението, създавайки по-големи или по-малки завихряния и водовъртежи - тоест, нови кармични възли. Невъзможно е дълго да се гребе срещу течението, тъй като възникват на­пречни вълни, които преобръщат лодката. Монасите отшелници, които не са изживели своите "низши" инстинкти /всъщност са ги подтисна­ли/, в следваща инкарнация често стават големи престъпници. Колкото по-високо е еволюцион­ното равнище на даден човек и колкото по-мощ­на е неговата лодка, толкова по-големи вихри по течението създава той при неправилно от ево­люционна гледна точка поведение. От друга стра­на, у такъв човек се появява възможност да на­правлява сам лодката по течението, като изглаж­да водовъртежи, развързва кармични възли - и то не само свои, а и групови, и дори национални.

Човек съзира частично кармата, тоест ево­люционното течение, и това става в съответствие с неговото еволюционно равнище. На първия етап на духовна еволюция у човек са появява мистич­но усещане за свързаност, за единство на света, за липса на случайност на някои събития и за са­мото понятие съдба. На втория етап се появява идея за собствено място в света, което приблизи­телно съответства на виждане на направлени­ето на еволюционния поток в дадена точка от ре­алността. По-нататък възниква усещане за отго­ворност за своите постъпки пред висшите сили, често като възмездие за греховете. Но първона­чално всичко това е твърде смътно и приема фор­ма на суеверия, а това не е нищо друго, освен надценяване на собствените възможности. Човек смята, че започва да вижда кармата в повече под­робности /черната котка като знак за предупреж­дение и други такива/, а в същото време подроб­но виждане на кармата е дадено само на хора, на­миращи се твърде високо на еволюционната стълба. И все пак, вярно е, че всеки човек поня­кога съзира знаците на съдбата, но те трябва да прозвучат в душата му персонално.

С появата на съзнание у човека са се по­явили невиждани дотогава възможности за уп­равляване на еволюционния поток; сякаш на не­говата лодка е бил монтиран мотор. Но и отго­ворността за неговите постъпки и техните реал­ни последици съответно нарастват. Когато човек желае нещо, той силно въздейства върху онази част от еволюционния поток, в която се намира, независимо дали го осъзнава. Може нищо да не вършиш, за нищо да не мислиш за никъде да не бързаш, но това не означава, че си изключил мо­тора на лодката си - това никому не е по силите! - а само, че си изпуснал кормилото. Последстви­ята няма да закъснеят.

Творчество в широкия смисъл на думата е участие в процеса на еволюцията. Злодеят, който трудолюбиво завързва кармични възли, вършей­ки своите злини, играе ролята на черен учител, показващ на хората техните собствени еволюци­онни опашки - тоест, все още неизживените низ­ши части от природата им. Този злодей също е необходим на еволюцията, но главния кармичен възел той го завързва само за себе си и с огромен труд ще го развързва в бъдещи инкарнации. На­шите понятия за добро и зло се отнасят към плав­ността или завихреността на еволюционния по­ток, а не за неговото направление. Вихрите, които преживяваме като злини, нещастия и страдания, се намират в природата на нещата и без тях ево­люцията е невъзможна. Средновековните теоло­зи добре са разбирали това, утвърждавайки, че доброто се създава в борба със злото.

Еволюционният поток включва целия чо­вешки живот, и затова човек твори непрекъсна­то. Друга работа е, че понякога той върши това като занаятчия, използвайки щампи, или като майстор, влагайки душевен огън.

За еволюцията /и за подсъзнанието/ нищо не е безразлично: дали е добре облечен човек, когато никой не го наблюдава; какви са плановете му, които никога няма да се сбъднат и той знае това; с какви точно щампи мисли и възприема. Но тук има един делика­тен момент.

Към творчеството в тесния смисъл на ду­мата човечеството храни много по-голямо уваже­ние, отколкото към творчеството в широкия смисъл на думата. Добре известно е, че човек се учи и усъвършенства цял живот; но худож­никът, преминал през слоевете от обществени щампи и намерил свой собствен стил /минимал­но условие за творчество/, е получил достъп до някаква част от тънкия свят и може да експлоа­тира тази част цял живот. Никой няма да го уп­рекне за това: нали в крайна сметка произведе­нието на изкуството не е занаятчийско изделие, то носи печата на авторската индивидуалност. Но в крайна сметка за него всичко това са щампи, тоест - продукт на една и съща подсъзнателна програма, създадена някога в юношеските годи­ни. В същото време на човек, който не е създал нищо обществено значимо, но мисли и живее не­стандартно, с когото винаги е весело, защото не се повтаря, при когото възприемането не е шаб­лонно, човек, който непрекъснато се променя вътрешно, а около него се създава необичайна атмосфера, и, накрая - човек, край когото оста­налите по неясни причини временно стават по-добри, точно на такъв човек обществото изобщо не гледа като на творец, макар че той е истински творец на еволюцията, за разлика от описания по-горе художник.

Главно препятствие пред творчеството са леността и идеята за възнаграждение. Леността е реакция на подсъзнанието, обусловена от не­достиг на енергия, а също и от обща инертност: по-лесно е да се реагира чрез програма от щам­пи. Тук, обаче, не се отчита това, че творчество­то винаги включва човек към нови източници на енергия: енергията, нужна за трансформация на непроявения свят на Хаоса, в Космоса, бива доставяна направо от Абсолюта. Затова идеята за възнаграждение е невярна: възнаграждението се дава автоматично. Друга тема е, че човек е длъжен да се вписва в обкръжаващия го свят и да оцелява, което не е възможно само с тънки енергии.

Човек получава заплата от две мес­та: от обществото, за обществено полезен труд, и от Абсолюта - за участие в еволюцията. Не трябва да се бъркат тези две неща - от Кесаря кесаревото, от Бог - Божието.

За творчеството в тесния смисъл на дума­та е разпространено мнението, че то е самоизразяване. Понякога дори се казва, че това е главна­та цел на творчеството.

Но в действителност проблемът е много по-сложен. Както при всеки човек, така и при ху­дожника или писателя, съществуват дух и его, и плодът на тяхното творческо вдъхновение зависи от това под чие влияние се е намирала под­съзнателната програма, която е приела информа­цията от тънкия свят. Освен това важно е от коя точно област на този тънък свят идва информа­цията.

Сега ни предстои малка екскурзия в окултизма. Тънкият свят се дели на области, нарича­ни егрегори; например, на всяка религия съот­ветства даден егрегор: християнски, мюсюлмански, индуистки и прочие. В големите егрегори съществуват отъпкани пътеки, по които хората преминават при включване. Такава пътечка, на­пример, е молитвата. Човек, който се е научил да се включва към даден егрегор, открива, че е за­почнал да мисли и да чувства в стила на опре­делена школа, учение или религия. Всички по­ети започват творческия си път с подражателни стихове. Не можейки сами да създадат свой егре­гор, те отначало се включват към вече съществу­ващ егрегор /откъдето идва подражателството!/, а след това, откривайки свой индивидуален стил, който идва като тънка енергия, го развиват и усъ­вършенстват.

Затова новопокръстеният, започващ само­стоятелно да тълкува религиозни текстове, отна­чало трябва с подозрение да посреща хрумнали­те му тълкувания. Защото не се знае от кой егрегор идват те! Дали не са от марксическия? Или пък от ленинския? Умението да се различава ин­формацията на различните егрегори е важна за човек, който не желае да бъде роб на своето подсъзнание, а се стреми към тънко балансиране на творчеството си. Иначе се получава бъркотия от мисли и чувства. За съжаление, западният човек по принцип е склонен да приема всяка хрумнала му мисъл за "своя", тоест - за породена от него­вото съзнание или подсъзнание. И в такъв слу­чай, разбира се, тя е свещена и за никакви егрегори и дума не може да става!

Връщайки се към темата за самоизразяването, трябва да отбележим, че това е фундамен­тална човешка потребност, продиктувана от стре­межа на духа да изяви себе си. Духът моделира в човека символа на своето желание, създавайки потребност от самоизразяване. В нея са споени две съставки: потребността на духа сам да се от­крие и потребността сам да се изрази. Но ако не успеем да открием своето висше "аз", какво ще изразяваме? Ясно е, че остава низшето /актуал­ното/ "аз", тоест - егото. И човек влиза в тънкия свят на равнището на своето его, представяйки на обществото своите лични проблеми, задръж­ки и комплекси. При това той плува по вълните на твърде мръсен егрегор, където го водят съот­ветстващите подсъзнателни програми. Това не означава, че произведението задължително няма да бъде талантливо, напротив. Но възприемане­то на подобни творби предизвиква отвращение. Защото в подобни случаи ролята на творчество­то е била сведена до изливане на душевна помия от подсъзнанието на твореца върху главата на публиката..

По принцип целта на творчеството е след­ната: човек да постигне своя дух; и след създава­нето на адекватен език да изрази онова, което е видял и чул. Неадекватното изразяване може да свидетелства за това, че творецът или не е ви­дял част от тънкия свят, или е видял тази част, но не е успял да я разгледа внимателно и подробно, поради което не е намерил език за нейното изра­зяване.

Главната функция на съзнанието е да управлява вниманието. По своята същност процесът на взаимодействие както с външния, така и с вътрешния свят може да се раздели на два етапа. На първия етап човек решава - съзна­телно или несъзнателно - накъде ще насочи вни­манието си: какво ще погледне, какво ще докос­не /във външния свят/, за какво ще помисли, как­во чувство ще изпита /във вътрешния свят/.

На втория етап човек получава отговор от подсъзнанието във форма на усещане и мисли, които се регистрират от съзнанието /но не се по­раждат от него!/.

Така протича процесът на мислене: избор на въпрос, който човек задава сякаш сам на себе си, след това превключване на вниманието към възприемане на информация отвътре, и мигно­вено откровение-отговор, тоест - мисъл, възник­ваща сякаш отникъде. Тъй като отговорът не ви­наги е точен, а може да съдържа и указания за друга област от тънкия свят, където се намира отговорът, съзнанието отчита получената в отго­вор информация и уточнява въпроса, получавай­ки втори отговор. И така, докато човек не полу­чи или задоволителна информация, или разоча­рование от своите въпроси.

Тази схема винаги има място при всеки мисловен процес. Но човек дотолкова е привик­нал към получаване на мисли-откровения отвън, че изобщо не възприема това като чудо. Само ако му хрумне съвършено неочаквана мисъл, той може да спомене, че го е обзело вдъхновение. Такова е човешкото поведение във всяка житей­ска ситуация; но в качеството на отговори се по­явяват не само мисли, но и непосредствени им­пулси за действие, интонация и жестове. Разли­ката в поведението на гъвкавия и не особено гъвкавия човек се крие в това, че не гъвкавият адресира въпроса "Какво трябва да направя?" към твърде ограничена система от правила на по­ведение или мислене, съществуваща в съзнани­ето и подсъзнанието му. В същото време гъвка­вият човек не се ограничава в рамките на възмож­ния отговор. Както се казва, той гледа широко на нещата.

Съзнанието дава известни преимущества. То позволява да се направи анализ на отговора-откровение и твърде точно да бъде формулиран следващият въпрос, отговорът на който е много по-близък до онова, което искаме да научим. Отсъствието на рационализация води до там, че с уточняване на въпроса се заема подсъзнанието, което използва някой от своите шаблони, по­някога нямащи нищо общо с проблема.

Ученият се отличава от обикновения човек по това, че задава въпроси. Способността да ре­гистрира отговори играе много по-малка роля. Освен това, тя се развива според необходимост­та. Естествено, да се задават въпроси не означа­ва, че въпросът трябва да бъде облечен в думи. В действителност е нужно да приведем себе си в състояние да приемем отговора, като съсредото­чим вниманието си върху определения въпрос. Думите служат само като спомагателно средство за съсредоточаване.

Макар че откровението обикновено не от­говаря съвсем точно на зададения въпрос /въпре­ки че по правило въпросите са некоректни, а и човек не владее езика, на който може да възпри­еме адекватния отговор/, откровението задължи­телно съдържа допълнителна информация по дадения проблем. Тоест за онова , за което човек не е запитал, но то се съобщава, тъй да се каже, безплатно като материал за размисъл. На профе­сора му идва идеята не само за дадена формула, но и за общия принцип, от който тя произтича. Психотерапевтът чува в главата си не само след­ващата фраза, която ще изрече на  пациента, но и интонацията, с която трябва да я произнесе. Из­следователят получава не само отговор на своя въпрос, но и насоката за по-нататъшните си из­следвания. Влюбеният получава не само инфор­мация за това как да угоди на предмета на своята любов, но и предупреждение какво не трябва да върши, за да не досади. В съзнанието на писате­ля идва не само конкретно въплъщение на сю­жетните нишки, но и планът на по-нататъшния разказ. Може би тази допълнителна информация е най-ценна.

Не трябва да се мисли, че това се отнася само за "творческите" личности и тяхната дей­ност. То се отнася и за всяка дейност на всеки човек. Да разгледаме две приятелки, които си говорят. Какво поддържа живеца на техния раз­говор? Общата нагласа за "поддържане на диа­лога" се крие в това, че участничките, независи­мо дали го осъзнават, през цялото време си зада­ват въпроси от типа: "Какво още трябва да кажа по тази тема? Как да отвърна на тази реплика?" и други подобни. Ако у тях съществува такава нагласа и има способност да осъзнават отгово­рите, то значи, че те притежават онова, което се нарича талант за общуване. В такъв случай раз­говорът, колкото и да е безсмислен, може да продължи много дълго. Целта на такъв разговор е не предаването на информация, а общуването като такова /съединяване на емоционалните и менталните полета/, обмен на симпатии. И две­те участнички, естествено, осъзнават това. Външната канава на разговора им е необходима само като спомагателно средство. Но изборът на теми и реплики не е без значение. И у двете при­ятелки те съответстват на истинската цел на разговора. С други думи, събеседничките творят общуване в истинския смисъл на думата: точ­на настройка към ситуацията, внимание към от­говорите, възникващи в съзнанието заедно с под­ходяща интонация; изкусно заобикаляне на под­водни камъни /опасни теми/. Точно премереното равнище на личностна включеност и някои дру­ги елементи създават истинско произведение на изкуството, което малцина могат да оценят по до­стойнство. И двете събеседнички ще се разделят с приповдигнато настроение, напълно удовлет­ворени една от друга и от разговора.

Твърдението, че съзнанието, което по оп­ределен начин пренасочва вниманието и предава управлението на програмите на подсъзнанието, в превод на делничен език представлява твърде сложна мисъл: именно на съзнанието се отреж­да скромната роля на "очи на гърба", които по определен начин регулират отношенията между интуицията и разума. В идеалния случай човек се опира на интуицията, но тя се контролира и управлява от съзнанието. Обикновено обучение­то преминава под лозунга: "Научи, за да забра­виш", или по-точно - наученото да потъне в под­съзнанието. Така човек, изучил граматиката на родния си език, я забравя, оставайки грамотен. Ако това "забравяне" не се осъществи, то с него може да се случи онова, което се случило със сто­ножката, която, след като се запитала: "С кой крак трябва да тръгвам и в каква последователност трябва да местя краката си"?, не успяла да на­прави и крачка.

Че съзнанието убива чувствата, е известно отдавна. Но то не е всичко. Трябва да знаем, че съзнанието убива и мисълта: тя губи своята дълбочина, своята тайна, става плоска, изпразва се от своето енергийно съдържание.