Черното не отразява, а поглъща цветовете. За христия­ните то е цветът на очакването и на траура. Англикан­ската църква не му придава значение. В хералдиката чер­ното (самуреночерно) олицетворява болката, траура, продължителната тъга. Но също очакването, мъдростта и благоразумието.

В сънищата то, разбира се, символизира траура, но глав­но мрака и недиференцирания живот. Цвят е на нощта, на съня; и на безсъзнателното.

Като символ на очакването (погълнатите цветове мо­гат да бъдат възстановени) черното съдържа възможнос­ти за надежда. Така то става знак за зараждане, за пробу­дено несъзнавано, за примитивен инстинкт, който може да се насочи към възвишена цел. Защото този цвят на­помня и Сянката, а човешката Сянка е тъждествена не със смъртта, а с осъществимата надежда.

В музиката черното, което е „не-цвят", би могло да се припише на барабаните и тимпаните, които произвеж­дат „не-звуци". Тези инструменти често се свързват с тра­ур, мъчения, но и с очакване нещо да се случи...