Карл Густав Юнг, доколкото си
спомням, предлага следното сравнение: когато реката е принудена да потече под
земята, тя завлича със себе си кал, но и златоносен пясък.
А когато човешкото същество е
принудено да „изтласква" усещания или чувства, то включва в тях и отрицателни,
и положителни видове поведение.
Пример: да се върнем към съня,
цитиран в края на IX глава
- изтласкването на сексуалното желание към сестрата (отрицателно поведение)
предизвиква и изтласкването на Анимата, тоест на цялата душа на човека с нейния
ентусиазъм, радост от живота и други енергии. В този случай е изтласкано много
повече положително, отколкото отрицателно поведение!
А Сянката? Как може тя да се
превърне в „светлина" за-човека?
От полусянката към светлината
Вече е ясно, че откриването на
част от Сянката може да бъде много благотворно. И наистина, то разбулва непознати
(или отречени) наши аспекти. Така си „възвръщаме" цели отрязъци от
личността ни, които са работили само за себе си в тъмнината на несъзнаваното;
части от личността ни, служили само на „опакото", поддържали изтласканото,
подхранвали враждебността към самите нас и към ония, върху които смея
проецирали, без те да имат нещо общо с нея и без да притежават приписваните
им от нас недостатъци.
Освен това, когато Сянката се
издига на повърхността, забелязваме, че в девет случая от десет не е имало за
какво да се вдига толкова шум. И че онова, което сме държали в сянка още от
детството си, е не по-голямо от главичка на карфица.
Пример:
- Един
прекалено кротък човек си дава сметка, че Сянката му съдържа агресивност.
Иначе казано, че самият той е агресивен. У него обаче се е създала представа за
агресивността (нормалната и неопасна агресивност на избухливия човек например)
като за първостепенен недостатък, дори като за престъпен недъг. Затова държи тази
важна своя част в сянка, където тя бездейства, консумирайки енергия. Очевидно
е, че всеки път, когато почувства гняв, той внимава да не го покаже;
перфекционизмът му изисква да запази спокойствие. Само че той е по природа
„кибритлия". Налага се следователно да „проецира" Сянката си вън от
себе си... и да възненавиди избухливите и агресивните, като гледа да не
осъзнае, че омразата му е насочена към самия него... И все пак въпросната „агресивност",
описана му като недъг, присъства в живота му - той притежава холеричен
темперамент със свойствената му доброкачествена войнственост. Струвало ли си е
тогава да прави от мухата слон в продължение на години? А и не е ли за
предпочитане да преоткрием истинската си личност, дори да е лоша, да разкъсаме
„блокадата" и да се освободим от предизвиканата от нея тревожност? И ако
личността ни е лоша (съществува ли изобщо такова нещо?), не можем ли да
поработим над нея? Защото в този случаи бихме въздействали върху истинско
поведение, вместо да живеем по измислени правила.
Към светлината на Сянката
Кажи, какво направи ти от
младостта си?
Пол Верлен, „Мъдрост"
Съществува един безспорен факт:
детето винаги е възпитавано от друг, не от себе си. Не по-малко очевидно е, че
възпитателите не са детето.Следователно колкото и да е
добро, възпитанието никога не
съответства на същността на детето.
Възпитанието е дело на
възрастните. В девет случая от десет те са загубили контакта с Главното, което
характеризира детството. Зрелите хора са силно „диференцирани" -
професионално, социално, морално. Те са онова, което наричаме
„индивидуалности", докато детето е недиференцирано й в основата му лежи
усещането за „принадлежност". Детето е „включено" към универсалното.
То се свързва с всичко заобикалящо го с лекотата, с която диша.
|