Според Веданта (* Древноиндийска философска система. — Б. пр.) духовното преживяване е адвай­та или не-дуализъм, защото обективната поляр­ност на живота престава да съществува при поло­жение, че човек е заел място в центъра, в субективния Аз. Възможно ли е да остане завинаги там, в такова висше състояние? Тук стигаме до един от най-сложните метафизични въпроси, чийто от­говор по-скоро убягва, отколкото се поддава на лесно намиране. Погледнато откъм позицията на времето, между полюсите на духа и материята има непрестанно трептене, несекваща вибрация или ри­тъм и следователно ние не можем да останем в духа изобщо, както не е възможно и да спим, без да се пробудим. Винаги трябва да имаме изживява­нето на ритъма на съня и събуждането, на вдишва­нето и издишването, на раждането и смъртта, на всички двойки от противоположности въобще, които са част от обективния свят на времето и формата. Тъкмо тези ритми ни дават приливите и отливите на таттвите, което е същото както закона за цикличност или периодичност във всяка проява.

Всеки, който е медитирал, знае, че не може да остане постоянно в състояние на медитация, но след като е постигнал връзка с по-висшите нива в себе си, той накрая ще трябва да ги приземи и изяви чрез някаква реална творческа дейност. А когато този процес привърши, ще изпита подно­вено желание да се завърне вътре в себе си. Бла­женството от свързването с божествения принцип у нас е може би толкова относително, колкото и всяко друго преживяване поради това, че значи­мостта му се проявява единствено във взаимоотно­шение с противоположно състояние - т.нар. обек­тивен дуализъм. Пиенето на вода доставя удоволствие само на жадния, топлината - на този, на когото е студено, хладината — на този, на когото е топло...

Ако обаче обхванем въпроса от позицията на Духа, дали не може да се каже, че в действител­ност човек никога не го напуска? Това е, изглеж­да, и традиционната гледна точка на Веданта: обек­тивният свят е Мая или илюзорен поради това, че нищо в него не е трайно, формите му непре­къснато възникват и се разпадат като вълните в морето. Само аз съм - съзнанието е вечно и неп­роменливо.

Но дали все пак не може да се твърди, че и илюзията е реална за някого в момента, в който я преживява? В индийската притча за въжето и зми­ята например се разказва за човек, който взема къс въже за змия и изпитва уплаха. Когато раз­бира заблудата си, страхът го напуска. Всъщност това е било илюзия, защото въжето никога не е било змия. Но наистина ли не е било? За прежи­велия илюзията змията е била толкова реална, кол­кото в следния миг и осъзнаването на факта, че това е просто парче въже. Когато проблемът е разрешен, изглежда лесен, но няма да е много мъдро от страна на онзи, който вече е проникнал в него, да повтаря на другите, които не са, че не бил никак сложен. Ако някой ви попита как да иде до Хайд парк корнър (Прочуто място в Хайд парк /Лондон/, където всеки желаещ мо­же да говори каквото си иска пред публика. - Б. пр.), да речем, и му отговорите, че когато се озове там, вече няма да има нужда да знае как се стига до това място, вие отказвате да приемете, че могат да съществуват две гледища, две позиции.