Всичко във вселената излъчва някаква форма на енергия, независимо дали минерална, растителна, животинска или човешка. Потенциалът на нейно­то излъчване е пропорционален на отношението й към целокупната или всемирната енергия. Така например енергийната система на човека, количеството енергия, от което той може да черпи, е в най-прецизна съразмерност с универсалността на собственото му съзнание. Колкото по-егоистични и ограничени са неговите мотиви за съществуване, толкова по-изолиран е той от съвкупността на Би­тието и толкова по-слаб ще е потокът на жизнена енергия, протичащ през него. Или казано накрат­ко, енергията е пропорционална на мотива.

Много от нас са предприемали някакво дейст­вие под влияние на страх, омраза, съмнение или някакъв друг егоистичен мотив - това неизменно води до чувство за пределно изтощение. И обрат­ното, онези, които са действали, изхождайки от алтруистичен мотив за служене на Всеобщото, за себеотдаване, знаят, че подобно дело носи не умо­ра като неизбежна последица, а радост и поднове­на енергия. Доколкото се ръководим от мотив за доброто на Цялото, дотолкова и имаме право да черпим от неговата, от всеобщата енергия. В дейс­твителност животът няма нито недостиг, нито пре­дели. Енергията е безкрайна, а самият живот е тъждество на изобилието. Ние сме тези, които му поставяме граници с нашите стеснени, свързани все с някакъв край мотиви. Мярата за човешкото величие или за равнището на постигната еволю­ция е способността да даваш.

Природата, казват, не търпи вакуум. Когато от­даваме енергия, образувалото се пространство се запълва с нов живот. Но когато задържаме и ог­раничаваме творческата си дейност, неизменно усе­щаме недостиг на жизнена сила, защото не сме пропуснали живота да протича през нас. Този про­цес би могъл да се сравни с водна помпа, която е в състояние да поеме през входа си точно толко­ва, колкото изхвърля през изхода си. Когато тво­рим и получаваме отплата за това, ние откликва­ме на този закон за енергията, „давайки, за да получим и дадем отново". Всяко егоистично или ограничаващо начинание намалява жизнения по­ток през нас, а всяко универсално или с широк обхват действие води до увеличаването му.

Тези принципи често биват споменавани като закони за всеобщото захранване и хората, които ги разбират и съблюдават, не познават лишения, а преминават през живота радостно и богато, как­то птицата лети в простора. Тъкмо такива хора превръщат живота в приключение, което се със­тои в неспирно изследване на безкрайните въз­можности, предоставяни ни от него. А това, раз­бира се, ще рече и безкрайни възможности вътре в самите нас.

Не една и две древни притчи третират принци­па на непрекъснатото движение напред, хармони­зирано с критериите и изискванията на Битието. Една от тях е тази за жената на Лот. Когато напускала града на Злото заедно със семейството си, тя била превърната в стълб от сол, защото хвърлила поглед назад. Като гледа назад, човек губи онзи прилив на творческа енергия, който представлява преди всичко сила, насочена напред, и вкаменяването изглежда неминуемо. Сходен мотив откриваме и в легендата за Орфей, спуснал се в ада, за да спаси оттам любимата си. Можел е да стори това само ако не се взира назад, а върви все по-нататьк, само напред. Когато загу­бил увереност в бъдещето и следователно - вярата си, Орфей хвърлил поглед назад и така не успял да спаси своята пленена любов или жизнена сила.